Весела Голгота!

- Весели празници! – подвикна ми един полупознат човек през улицата, навръх Разпети Петък.

- Весели празници! – този път е познат човек, по телефона, сутринта на Велика Събота.

- …и весели празници! – донажда един мой приятел, също по телефона, пак на Велика Събота.

Читателската аудитория надали се нуждае от убеждаване, че тук нещо не е наред. Ето едно уточнение кое и интуиция защо.

Първо, още малко емпирия: като се замислих, спомних си за приятели, които ми пожелаваха „весели празници“ още насред Страстната седмица (в сряда, в четвъртък) - а аз не им реагирах, обвинявайки себе си във формализъм и оправдавайки ги чрез социален автоматизъм: „Ми те без да помислят…“; „Ми те по инерция“…; „Ми то как да го кажеш, нямаме си стандартна формула…“. И бързо си дадох сметка, че тези „оправдания“ са обвинения, при това в по-неприятни прегрешения. Защото – ще говоря за онези, които познавам – моите приятели са способни и на разсъждение, и на рефлексия, и на саморефлексия; освен това са действителни „носители на езика“ и когато изказват мислите си, излиза български, уважаващ думите и граматиката на родната реч. Дори да се промъкне някоя неточност, тя ще е явно следствие от lapsus linguae. Тогава? Отде дойде това свръхнеуместно веселие?

Отгоре на всичко, не върви и обяснението, че по някакви причини те са възприели като лична политика игнорирането на Великденските празници: нали ме поздравяват тъкмо заради тях!?

Мисля, че за съжаление тук имаме откъслечна проява на генерален социален процес, колкото елементарен, толкова и опасен: самосваляне на летвата за качество на човешкото. Търсенето на високочовешкото намалява в планетарен мащаб: щом е така, намаляваме и предлагането! Щом може и по лесния начин, без задълбаване и дървени философеми - кой ще ти забележи, пък и да забележи, кво от тва? Бог да си забелязва, щом го влече – зер аз такива други грехове си имам, че тоя – с мед да го храниш! Човек някой си да забележи – най-много да го заболи – и толкоз, нали мене няма да ме боли…

За някои Страстната седмица може да е празник страховит, свръхдраматичен, в който, ето, злото триумфира: разбойникът е освободен, невинният е унизен и убит – ЗАПЕТАЯ, НО – невинният, умъртвен на дървото на позора, се оказа Жив Бог, и от Небето вещае за имащите уши да чуят, че са преброени дните на земното Зло, а Доброто се измерва в плюс безкрайности…

Е да, но хората на веселите празници такъв трагедиен празник не разбират, за тях от Страстната седмица е важно едно - че падат повечко почивни дни, чудесно, дайте да си ги прекараме веселко! Кой знае защо, да пожелаеш някому „весело“ дапреживее високата Великденска мистерия ми прилича на следната въображаема случка: някой си среща свой приятел, за когото знае, че се връща от погребение – и се обръща към него с думмите: „И кво дадоха за хаплю, ставаше ли за ядене? А за пивлю?“

Всеки от прочелите дотук може да си продължи разсъжденията сам – ще бъде прав по който и път да поеме, стига да е лично негов. А аз ще дам един кратък косвен коментар.

Чехов има едно разказче, не от най-известните, в което е описан студент-богослов, който си отива на село за ваканцията пеша през степта. Отдалеч съзира огънче и тръгва натам, привлечен от самотното пламъче. Намира огън и някакви жени, налягали наоколо му. И най-вече от неудобство започва да им говори – за нощта, нощта наоколо им, която обаче е досущ като друга една нощ, в която прокукуригал един петел и сепнал едного по име Петър, защото този Петър три пъти се бил отрекъл същата нощ от любимия си Назаретянин - неговият пръв приятел, гуру и бойно другарче! А жените били притихнали, омагьосани, само се стичали сълзички и се чували въздишки от сърце. И богословчето проумяло, че воистина всичко е едно, че тези руски селянки са преживели нещо, които ги родее с еврейското момче Петър от преди две хилядолетия… И че такива истории са записани, за да ни свързват ведно всичките, живи и живели. Чрез нещо различно от пошлотията на веселбата.

Света Неделя 2025.

Деян Кюранов

Следете новините ни в GoogleNews