Щъркелът и Курциус

Бернхард Курциус стегна разхлабената връзка на лявата си обувка, взе чайника с билковата отвара и бавно се изкачи по стълбите от сутерена до алеята. Използваше тази част на сградата за своя канцелария. Иначе прохладната му къща от дълги години беше и кабинет, а горните етажи бяха обзаведени за живеене. Намираше се на територията на зоологическата градина и беше солидна тухлена сграда - точно на ъгъла с улица „ген. Йосиф Гурко“.

Малките камъчета по алеята скърцаха под подметките му през краткия път до клетката на лъва. На първият завой беше волиерът с птиците, след него бе клетката с Царя на животните. Обитателят ѝ дишаше учестено и се беше скрил в хладната стаичка залепена до металната ограда на градината. В августовската жега всичките му усилия бяха насочени единствено в това, да си поеме глътка въздух.

Директорът на зоопарка Бернхард имаше голяма слабост към него и по няколко пъти на ден наминаваше да провери как е. Сега виждаше как лъвът се мъчи да се охлади. Разгонвайки мухите от гърба си с опашката, той дишаше учестено. Курциус клатеше леко глава и цъкаше с език – един нов местен навик, който с годините служба на това място беше усвоил от българските гледачи на животните. А горката огромна котка изобщо не се обърна и не забеляза присъствието на стопанина си, толкова ѝ беше топло.

Мъжът се запъти към дървената къщичка в Ботаническата градина. Тя също беше една от любимите му в тази малка вселена - много красива, с оригинална архитектура "блокхаус“. Приличаше на истинска планинска хижа – с греди от необработено дърво, което с годините започваше леко да потъмнява. Курциус влезе в къщичката да провери дали таблата с двете чаши е сложена на масата. След малко щеше да си налее топлата билкова напитка от горски чай. В къщичката впрочем, след минути беше уредена среща между Негово Величество Царя и един от тайните му съветници Любомир Лулчев.

Двамата се виждаха в това малко, уютно помещение вече две години. Уреждаха го в почти един и същ ден от седмицата, стига царят да беше в столицата. Единствено в тази сенчеста къща в Ботаническата градина, в миниатюрния хол на масата до таблата с чайника, те провеждаха беседите си. Никъде другаде не си говореха така задълбочено с часове, дори на срещите с ловните дружинки, където се виждаха често. Говореше се, че чрез този таен съветник се предавали отговорите на Петър Дънов до царя. Коментираше се много, че е възможно да са повлиявали на поведението му. Дори някои от приближените на царския двор шушукаха, че царят е ревностен дъновист. Едва ли, но единственото вярно беше, че той периодично се срещаше с този съветник, а пък Лулчев по-късно с Дънов.

Курциус огледа за последно помещението за днешното рандеву, излезе навън и провери плътно ли са затворени дървените капаци на прозорците, които пазеха идеалната сянка и затулваха достатъчно стъклата, зад които щеше да се състои тайната среща. Директорът на зоопарка беше достатъчно дискретен, за да не стои около къщичката по това време. Това му поведение не беше нещо ново: комфортът беше организиран именно от Курциус при поредицата от подобни тайни явки още при стария цар (Фердинанд) в това помещение или из същите тези алеи на зоологическата градина.

Той беше най-близък и доверен приятел на стария цар, разделящ като него същата страст към природата, дивеча, растениевъдството, гората и какво ли не още. Животът му бе свързан с царската особа случайно – беше се родил една година след Фердинанд и беше роден и израсъл съвсем близо до Кобург. От най-ранни детски години беше неразделен приятел с бъдещият български княз.

През 1887 г. младият Фердинанд, вече на трона, подписа заповед, с която приятелят му от детството Бернхард Курциус бе назначен като лейбйегермейстер* на новосъздадената ботаническа и зоологическа градини. Ползвайки се с абсолютното доверие на българския владетел, новият началник организираше и придружаваше княза във всички ловни походи, пътувания в страната и чужбина. Изключение не правеха дори експедициите по нашите планини, посветени на откриването на нови растения и насекоми.

В очакване на тайната визита на царя и Лулчев, Курциус отиде до дървото, на което викаха „легендарното“. Името беше дошло от това, че швейцарският лесовъд Даниел Неф, който бил поканен да изгради голям разсадник от докараните от чужбина фиданки, често връзвал под сянката му своя най-добър помощник - едно конче наречено „Каписко“ (вероятно защото е разбирало човешката реч). А дървото било избрано, защото било първото израснало там, доста по-бързо от очакваното в първите години след създаването на така наречената "Пепиниера“**.

Според плановете на тогавашния кмет Иван Хаджиенов описанието в общинските книжа било следното: „… отделение да се посажда и развива в него плодоносни дръвчета“ . Швейцарецът Неф не само бе обособил различни участъци за многото различни растения, но и бе успял да ги умножи чрез благоприятната местна почва, където бързо се пръквали дървета, храсти и стотици цветя за намиращата се в съседство бъдещата царска градина. А въпросното конче „Каписко“ на Неф било закупено с работна цел и стопанинът му обикалял с него градината, столицата и дори околностите ѝ. Разходите по издръжката му прехвърлил на Общинската каса, след като подал молба да се отпускат по 45 лева на месец „… за да може с коня да прави многочислените си пътешествия от едно място до друго, каквото неговата длъжност изисквала…“

Курциус погали „Легендата“, обиколи го веднъж и застана замислен под сянката му. Колко ли години вече бяха изминали от пребиваването му на това място – никой не броеше. Качи се върху алпинеума и погледна към строежите по отсрещните терени. Впрочем този каменист хълм, на който беше стъпил, е създаден от друг чужденец - Йохан Келерер, дошъл в София и проектирал двата най-красиви алпинеуми в града. Застанал на върха му, Курциус чувстваше, че сякаш е роден тук, а не близо до Кобург. Всичко заобикалящо беше почти както у дома. Останалото не беше толкова важно за него, беше вече на 60 години, имаше още много сили и можеше да изтърпи всичко. Педантизъм, ентусиазъм и интерес към работата в създаването на ботаническата градина и зоопарка – тези задачи гравитираха в мислите му през целия му живот дотук и това бяха единствените въпроси, които всекидневно го вълнуваха. Всичко друго, дори семейството му, беше на по-заден план.

Алпинеум, снимка: личен архив

С годините градината на Курциус се разрасна, а в зоопарка идваха нови и нови екземпляри екзотични животинки. Той с особена страст наблюдаваше и изучаваше тези от тях, които живееха свободно извън оградите ѝ. Затова амбициозният директор беше инсталирал на горния етаж на къщата си оптични уреди подобни на далекогледи. Още от първите месеци Курциус и помощниците му забелязаха как цели две двойки щъркели гиздеха спретнати гнезда върху замрелите комини на изоставени турски къщи. Намираха се малко след Орлов мост - точно от другата страна на Прошековата фабрика за бира. Всички ентусиазирани орнитолози-наблюдатели седяха на тавана у директора и докато пушеха той отваряше тефтера с календара си и записваше навиците на щъркелите. Рисуваше скици с моменти от поведението на двете двойки пернати. На една от страниците пък изчисляваше датите, кога би следвало да се появят бебетата щъркели и сравняваше данните с тези от предишната година.

Всяка година наблюдателите потриваха ръце в очакване на чудото. Гледачите в зоопарка, заедно с директора Курциус, им се радваха безкрайно и наблюдаваха на смени гнезденето на тези едри птици. Един от групата - налудничавият гледач на слоновете, в началото на това лято дори предложи да влязат в изоставените къщи и да разрушат печките, та комините им никога повече да не изпушат при новите си стопани и гнездата да оцелеят. Птиците, без да знаят нищо за тези задкулисни грижи и наблюдението, обитаваха спокойно гнездата и се подготвяха да отгледат новото поколение.

Ето какъв беше ритъмът на живот според записките в дневника на директора:

„… Птиците се будеха рано сутрин, малко преди да преминат дежурните от общината, които гасяха уличните фенери. На фона на изгрева тук се чува отчетливо тракането на клюновете на птиците докато се хранят. Ciconia ciconia*** закусват точно половин час. Чуват се като малки шевни машини – трак-трак - трака-трак. Звукът се чува отчетливо до ъгъла на зоопарка, където смущаваше единствено многопластовото пернато общество от птичия волиер. Например наперените мъжки пауни, орлите и ястребите съвсем скоро разбраха, че не са най-главните на терена във волиера, и че нищо съществено от тях не зависи. И въпреки че онези едри чернобели птици долетели свободни от Африка - не са никаква заплаха за тях. Дори напротив - с респект, всеки влюбен в себе си паун или фазан можеше да накара харема си от няколко избрани съпруги спокойно да продължава да изпълнява всекидневните си задължения. При това без да има каквото и да е противоречие помежду им с Ciconia ciconia. Мисля, че е доста философско за птици, но такава е природата им…..“

Тази пролет далекогледът на Курциус улови момента как двойката щъркели започна трескавата си подготовка за продължаването на рода: едната женска снесе три яйца. Дежурството поред с партньора в мътенето започна. Докато единият щъркел прелиташе до близкото корито на Перловската река за храна, другият топлеше белите яйца. При съседите обаче яйца нямаше, нито черупки. Една сутрин те излетяха нанякъде и повече не се завърнаха. Курциус записа на една празна страница „Странно поведение!“

При останалото щастливо семейство щъркели дните минаваха по един и същ начин... до онзи ден, в който женската не се завърна. Курциус и наблюдателите се разтревожиха. Виждаха как щъркелът дълго лежи върху яйцата. В душите на всички зрееше тревога. Стъмваше се, а щъркелът се въртеше върху яйцата. Не можеше нито да излети, за да се нахрани, нито да потърси партньорката си - птици като него са слепи през нощта. На сутринта Курциус видя как птицата неведнъж излиташе и кръжеше около реката, търсейки женската и се връщаше раздвоена от грижата за неизлюпените малки. Скоро директорът на зоопарка осъзна, че щъркелът е останал завинаги сам.

На третия ден горката овдовяла птица стоеше дълги часове на един крак в гнездото до мъртвите зародиши и рееше празен поглед в далечината. И така, докато слънцето не залезе. Курциус реши да организира спасителна акция и вечерта накара гледачите на слоновете да приготвят две стълби и да ги занесат до къщата с гнездото на щъркела. Директорът и един от тях се качиха на стълбите да огледат обстановката. Птицата лежеше в празното от живот гнездо до черупките на вчерашните яйца. Дори не реагира след като Курциус я сграбчи и понесе надолу по стъпалата, за да я предаде в ръцете на колегата си. Занесоха горкия щъркел в зоопарка и го оставиха в една барака до волиера, където му бяха приготвили купа сено и кофа с жива риба.

Трябваше да минат няколко дни, докато птицата се съвземе и започне да се храни. После започна да щъка плахо по алеите. Другите пернати обитатели усещаха свободата ѝ - малко завиждаха. Посрещаха я шумно и я изпращаха с ободряваща свирня - кой както си може. След месец вече с уверена крачка следваше Курциус по алеите. Намери си и любимо място - най-много обичаше да се покатерва до върха на алпинеума на Келерер и да стои там с часове. Не летеше, не подскачаше, а се катереше по камъните като планинска коза. Гледачите затова го бяха кръстили "Муфлончо". А той отвисоко все гледаше на изток - към изгрева. Дали очакваше там да види своята женска или просто наблюдаваше движението на слънцето?

След няколко години, през април 1931 година, когато Курциус си отиде от този свят, щъркелът беше видян за последно застанал на върха на алпинеума. После изчезна от зоопарка. Появи се докато скромното шествие близки и приятели изпращаше по софийските улици ковчега на директора. Никой не го забеляза, докато кръжеше над главите им. Щъркелът направи още няколко обиколки и пое на Изток. Гледачите от зоопарка твърдяха, че всеки април са го виждали да каца на върха на алпинеума - стоял за кратко на един крак, гледал на Изток, после пак изчезвал.

*лейбйегермейстер (от немски) - ръководител, управител
**Пепиниера - разсадник
***Ciconia ciconia (латински) – бял щъркел

Бернхард Курциус (на немски: Bernhard Kurzius) - директор на Софийския зоопарк, от 1896 до 1931 година
Даниел Неф (Daniel Neff) - е швейцарец, създател на първите столични паркове и градини, по-късно станал български поданик
Йохан Келерер (Johann Kellerer) – австро-унгарски и по-късно български градинар и ботаник

Източници:
Historia naturalis bulgarica
Геологически институт, БАН
Архив на зоологическата градина
Архив акад. Иван Буреш – ентомолог, дългогодишен директор на Института по зоология към БАН

Следете новините ни в GoogleNews