Приятелите - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 04 март 2023 в 08:00 12348 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС/Благой Кирилов

Здравка Евтимова

Това тъничкото момче там, с късите панталони, последното в редичката. Слабо като конец, все се върти, госпожицата от седмичните ясли ги води, а той...

Това е синът ми Иван, вече десет месеца го гледа тази госпожица, а аз се притискам до будката за топли закуски. Ако хлапето ме види, ще плаче, пък ми се иска още да го погледам. Баба му го прибира събота и неделя, аз го срещам веднъж на три месеца, понякога по-често, но отдалече, зад тази будка. Ще вземе да ме забрави. Но като направя големи пари!

Карам по две смени на крана, стискам зъби и ям повече, за да не пипна някоя болест. Докато долу ровят, спя, направя ли двайсет хилядарки, ще се съберем тримата – аз, майка и детето, ще стегнем къщата. Може да се хвана шивачка, ще работя у дома и ще варя през ден чорба от коприва. Искам да се налеят малко краката му. Къде тича сега? Къде е тръгнал...

Да си вървим вече, хайде на крана! Сто деветдесет и две стъпала. Всеки ден по два пъти нагоре и два пъти надолу. Зад гърба ми – металните пръстени, боядисани в ярко-жълто навремето, сега оглозгани от прах и дъжд. Горе в кабината въздухът е кисел от влагата, стрелата на крана е вдигната, петдесет метра отдолу е земята. Аз живея десет часа на ден с два железни лоста в ръцете – само два лоста, с които си правим компания, плюс пакет цигари в джоба и много левчета в края на месеца. Гошо ми маха с флагче, ако трябва да вдигам, а когато се мия на мивките, ме опипва без да приказва. Само изчаква да се наведа и да започна да плискам вода по омърлушената си физиономия.

По ръцете му има още кал, цапа ме, озъбвам се и изчезвам набързо по пътеката към бараките, той псува, защото такива номера са му ясни, и изчаква следващия ден. Отдавна мразя този тип, трудно понасям красивата му мутра, но това е стара история, забравѝ я, малката, и пак ще сме си дружки. Най-удобно е, щом ти свирна вечер, да дотичаш в горичката до изкопа. Малко секс, земята отдолу е кална и студена, но като се хвърлят ватенки, става бижу, пък и ти не си от захар. Добре си прекарвахме в горичката, малката, и няма какво да ми се надуваш толкова.

Карам две смени и ще се удавя в пари. Синът ми е на година и осем месеца. В седмични ясли. Като блъскаш на две смени, не мислиш за сина. Гледаш сигналното флагче на Гошо. Трябва да изсипваш кофите пръст симетрично от двете страни – правим вал и терасовидни пътища за камионите. Още петдесет метра надолу е медната жила. Земята е безплодна, толкова мръсна от пушека на машините.

Разкъсваме я с бомби, тя се емва нагоре като съсирена кръв. Ровим дупка – огромно пресъхнало дере с кал и постни скали. Вися дванайсет часа на ден един кран над света, баирите с хилави борове се клатят пред очите ми, пестя и от цигарите, под мене е зинала дупката с багерите и с много медна руда, която ще измъкнем и ще сложим в джоба доста пари. Сделката е такава и заради нея си струва да стискам двата лоста.

Аз съм от щастливците в тухлените бараки, които имат здрави стъкла на прозорците, керемидите не са изпочупени отгоре. Имам газов котлон и кафе. Всички си мислят, че съм се вредила на две смени, защото съм спала с техниците или дори с инженера на фирма „Боруърк“, но това не е вярно. Аз бях от първите на тоя обект и заварих планината цяла – със стар коларски път и много къпини наоколо. Тогава имаше лисици вечер и луна над боровете. Излизах с едно момче, Манол, но за него сега не ми се говори. Като разбра, че имам дете, рече: „Няма да я бъде нашата!“, и спря да ми казва дори „добър ден“.

Така че сега има изкопи, кал и руда плюс подклекнали фургони със задръстени комини и счупени пейки. Покривът тече, но е екстра, че го има и можеш да сърбаш боб или да ядеш кебапчета отпреди два дни. Огънят пуши, но е екстра, че не гасне, пипаш с пръсти пламъка и чакаш да дойде петък – денят на заплатата. Мислех да купя на моя син автомобил – детско синьо пежо. Електрическо, на батерия, с педали, които блестят на слънцето. В неделя, като го прибере баба му, ще седне момчето ми в автомобилчето, цялата махала ще си каже – „Бре, тая се удави в пари!“.

На мене ще ми се иска да бъда наблизо и да гледам, но ще съм в кабината с двата лоста. Ще си представям как детето се усмихва и ще ми е радост. Цял ден ще си викам, че всичко е О’кей. Но подобни сини колички в града няма. Хората ги донасят от Гърция, а аз не съм ходила там, пък и скоро едва ли ще ме огрее. Обаче все мисля как купувам едно синьо детско пежо и го нося на гръб до дома. Трябва да ходя за цигари. В павилиончето има халва, обаче е солена, защото от един дъжд се разсипаха сто пакета сол върху нея.

Пестя като луда. Ще ям кутия консерва с риба. Чакай да ги направя тези двайсет хилядарки... Бомбаджиите ми махат с ръка. Един от тях ме навиваше да отидем в горичката. Ако ми е студено навън, да изчакаме да се опразни фургонът. Малко любовчица за разтуха. Не съм навита, чакам го да дойде и обяснявам: „Днеска не мога, карам две смени, ти знаеш. Вечер съм труп. За какво се натискам толкова ли? Ами за пари. Имам дете. Ще поръчам на някого да ми донесе автомобилче – от малките, с ламаринени кантове. В петък взимаме заплата. Твоите пари не ги искам, приятел. И назаем не искам. Яка съм като бивол, не виждаш ли?“

В понеделник ще правим серия взривове. Ще смъкнем още два баира. Там е медната жила. Разклонена, тлъста, с много милиончета в нея. Днеска е имало баири, утре – багери. Плъхове, зайци, лисици и сойки бягат. Тревата ще изгори. Толкова обичам трева – рядка, гъста, зелена или изсъхнала наесен. Вече няма да има борове. Дървари дойдоха от три села да ги секат, дървеният материал, разправят, бил скъп отвъд Бога. Ще изчезнат гъбите в коренака.

Ще копаем мед. Много, нужна е. В петък е заплатата. Заредили сме експлозив в специални дупки. Изригва сив фонтан пръст. Скалите стават прах, земята – пясък, всичко се клати, кранът ми е евакуиран далече, небето хвърля тътен, почвата гърми, половин планина се смъква като пулове от табла. Всички колеги са избягали, заровили са носове в замръзналата кал, всеки трепери да не го затрупа огромна маса руда, адски богата на мед.

Не мога да понасям повече грохота. Носът ми е залепнал в коловозите от камионите. Някой пълзи към мене. Гошо. Пръски земя падат върху нас. Задушавам се, а ръцете му ме опипват. Със сигурност щях да го утрепам, обаче двама се хвърлиха да ни разтърват. Не можах да го прасна както ми се щеше. Мразя го това разлято лице на Гошо. Оказа се, че онзи идиот се хванал на бас за едно шише каменарка. Шише най-долна сливова каменарка и той с мене секс на поляната – всички да видят и изкоментират случката.

Всеки ден виждам Гошо долу с флага. Пускам един камък върху главата му, уж абсолютно случайно, и ето ти край на разлятото лице. Но имам син. Трябва да си отида. Иначе не знам... все за камъка мисля и за мазното лице на Гошо. По-хубаво да си отида навреме, докато не съм изтървала камъка.

Ще стана шивачка. Бях от първите на тоя обект, заварих коларския път, къпините, можеше да се удавя в пари. Комфортно живях, имах газов котлон и кафе. Пак е изгоряла крушката в коридора или някой я е свил. Тъмно. Ах, гадове, кой пак ми е погодил грозен номер! Заложили са капан пред стаята ми, нали се чупя от обекта, поне да си строша костите.

Напипвам в джоба на якето кибрит. Драсвам. Пред мене синьо автомобилче – пежо. От гръцките. Бляска ли бляска като лудо с ламаринените кантове. Клечката догоря и ме опари. Паля още една.

Върху бронята лепната бележка с грозни печатни букви: „Кран, не си отивай. Приятели“.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови