От първо лице: Всичко в руската армия е един голям фалшификат

Дмитрий Чупраков е роден през 1990 г. в Сочи, но живее повече от 10 години в Москва. По професия е музикант - китарист. Завършил е Музикална педагогика в Русия, свири и преподава класическа китара. Днес Дмитрий живее в България.

Текстът, написан от него специално за OFFNews.bg, е разказ от първо лице за "непобедимата руска армия", в която той е служил.

В Русия отношението към военната служба е много противоречиво.

У нас всеки гражданин от мъжки пол, който е навършил 18 години, е задължен да отбива военна служба. Някои руснаци гледат на военната служба като на нещо, което трябва да се избягва. Например купуват за себе си медицински свидетелства за наличието на уж някакви заболявания, които позволяват освобождаване от военна служба. Или пък до навършване на 27-годишна възраст (дотогава мъжете подлежат на военна служба) мнозина живеят в друг град, без да се регистрират в местния военен комисариат, така че да не могат да бъдат намерени  от военния комисариат от родния град.

Като цяло има много начини да избегнете военната служба в Русия. В това отношение на мен не ми провървя. Моите родители и моите баби и дядовци ме възпитаваха така - всеки човек е просто длъжен да служи в армията. А и все пак периодът на задължителната служба е намален от две години на една, което е напълно приемливо. Една година все някак ще я изкарам.

През лятото на 2009 г., когато навърших 18 години, влязох в армията. И мен ме преследваше любопитството, защото ми беше изключително интересно да видя руската армия, която се смята за една от най-силните в света, отвътре. Въпреки че от онези, които служиха преди мен и видяха всичко със собствените си очи, чух не най-ласкателните отзиви.

Качиха ни в автобус и ни откараха до разпределителен пункт от Сочи до Краснодар. Пристигнахме късно през нощта на обширна територия с много сгради в ужасно състояние, напомнящи повече на някакви затворнически помещения. Вътре, на всеки етаж, има стотици железни легла с миризливи, мръсни матраци и възглавници, които никой никога не е прал.

Тоалетната беше огромна и се намираше буквално на улицата, но беше трудно да се влезе в нея, защото изпражненията от запушените дупки (нямаше тоалетни чинии) просто изтичаха на пода навън. Там беше и единственият "душ" за няколко хиляди души. Всъщност това не беше душ, а гумен маркуч, стърчащ от стената точно в тоалетната. Спомням си как видях някой, който се миеше там и стоеше върху изпражненията от тоалетната.

В тази база хората се разпределят в различни военни части, преминават медицински прегледи и получават военни униформи. Някой прекарва там един ден, а някой - месец. Любопитно е, че тези дни не ти се зачитат за служба, въпреки че вече си в армията.

Веднъж дойдоха едни военни и ни събраха за извършване на някаква работа. Беше доста странно, тъй като всъщност ние все още не бяхме военни по онова време. Аз също се присъединих към тази група. Заведоха ни в складове, където имаше камиони с трупове на замразено телешко месо и ги мъкнехме цял ден от камионите до фризери. Офицерите ни крещяха и казаха, че тези, които работят лошо, ще бъдат изпратени да служат някъде на север, където ще измръзнем, ще загубим крайниците си и ще се върнем у дома полусакати и инвалиди.

Докато товарехме тези замразени животински трупове, мнозина забелязаха, че върху месото има някакви числа, които много приличат на месец или година. Моите другари казаха, че това е месецът и годината на производство на месо, но беше трудно да се повярва, защото годината беше и 1956, и 1960. Нещо такова. По-късно, по време на службата си, научих от готвачите, че месото е от стратегически складове и наистина е лежало там около 50 години. Можете ли да повярвате? На вечеря често месото бе черно и се разпадаше в супата като мокър хляб.

За нашата работа служителите в складовете получаваха пари, защото трябваше да наемат някой срещу заплащане. Но ни караха да го правим безплатно. Научихме за това по-късно.

След като бяхме разпределени във военни части, започнаха да ни раздават униформи. Всички униформи бяха от съветско време, а бутилките с вода бяха точно като във филмите за Втората световна война. Униформите бяха раздавани в най-неподходящите размери, тъй като според слуховете униформите с размери като M или L просто са били продадени незаконно.

Получихме връхни дрехи, които приличаха на рокли, а ботушите бяха трудни за ходене, защото бяха няколко номера по-големи. Раздаваха кърпи за крака (партенки, бел. ред.). Това е вид парцал, който увивате около краката си вместо чорапи. Тъй като ботушите бяха много по-големи от нашите размери, партенките постоянно се заплитаха и натрупваха, което правеше ходенето болезнено, неудобно и на практика невъзможно. Бяхме облечени все едно навън е 1940 година.

При пристигането във военното поделение за служба бяхме разпределени по части. Попаднах в единствената истинска бойна част „Защитен взвод“.

Един войник веднага изчезна някъде след разпределението. Видях го едва след шест месеца служба, когато се появи във военно поделение за един ден. Той ми каза, че командирът на нашия взвод в свободното си време се занимава с търговия на цветя. Това му носи добри доходи. Още в първия ден след разпределението командирът му предлага сделка - този войник живее при командира в страната като свободен човек без задължения на войник, отглежда цветя и върши домакинска работа. Той трябва да дойде във военното поделение само в случай на регионална проверка и след това обратно, за да помогне на командира в работата му.

Този войник ми каза, че недалеч от вилата на командира има къщи и на други офицери, където живеят войници от други части. Те строят къщи за офицери и началници в замяна на възможността да живеят извън армията. Много офицери изглежда използват войниците като лични роби, за да печелят пари или да спестяват от строители и работници. Всичко това е незаконно, така че за времето на военните проверки те докарваха тези войници във военните части.

Благодарение на една такава проверка видях мой приятел от детството. Той каза, че също служи тук, но всъщност живее в своя град, където работи в автосервиз, и превежда цялата заплата на командири и офицери, за да му позволят да не бъде във военно поделение.

Хм... помислих си. Чудя се как ще се бият, ако ни нападнат.

В нашата бойна част задачата ни беше да даваме караул. Охранявахме складове за боеприпаси близо до Абхазия, окупираната от Русия територия на Грузия. Имахме автомати АК-74, 120 патрона, бронежилетки. Много патрони вече бяха ръждясали. Докато зареждахме гилзите в пълнителя, някои от сачмите можеха да паднат и в някои от гилзите вече нямаше барут. Просто пълнехме куршумите обратно в патроните, сякаш всичко беше наред. При боен сблъсък те просто няма да стрелят.

Веднъж месечно ни плащаха заплата от около 200 рубли. Тогава бяха около 5 евро на месец, които след това доброволно давахме на командира, за да купи нови мебели за нашата рота. Никой не ни е карал насила в прав текст, но имаше намек, че макар и доброволно, ако откажеш да предадеш парите, ще видиш сам какво ще стане. Следователно никой не се осмели да откаже.

Веднъж имахме учения. Половината военни камиони дори не можеха да се движат, защото в продължение на една година войниците сваляха или по-скоро крадяха части от тях, източваха масло и гориво, за да ги продадат на местните жители, живеещи буквално зад оградата. Войници, които познавам, ми казваха, че офицерите и командирите не само знаят за това, но тайно им позволяват да откраднат всичко срещу малък процент. Така че военната техника, която изглежда много прилична и готова за битка, всъщност е просто музеен експонат и нищо повече.

В крайна сметка ходехме на тези упражнения пеша. Това бяха единствените учения в цялата служба и единственият път, когато стреляхме с оръжие. Казаха ни, че сме бойна част и ще ни дадат около 200 изстрела. Подписахме всеки от нас да получи около 200 патрона (не помня точно). Всъщност ни бяха дадени 33 за всеки. Което е направо добре, защото войници от други роти са получавали общо само три. Три изстрела, три патрона за една година военна служба. Е, поне не бяха ръждясали. Нямаше цел. Просто стреляха към планината. На никой не му пукаше как стреляме. Докладваха за упражненията и всичко беше наред.

По време на проверките и ревизиите научихме много нови неща. В деня преди ревизията офицерите ни раздадоха листовки с държавната норма за храна на един войник. Имаше банани, ябълки и риба. Списъкът беше огромен. Например, един войник трябва да яде 100 грама банан на ден. Офицерите ни накараха да го научим наизуст. Ако някой от одита ни попита колко банани ядем, отговорът трябва да бъде „200 грама на ден, другарю полковник“, иначе са ни гарантирани проблеми, въпреки че видяхме 90 процента от продуктите от този списък за една година служба само на сън. Ограбваха ни и ни принуждаваха да крием кражбите на нашите офицери под страх от наказание.

Тъй като ние охранявахме складовете с оръжия, нашата зона на отговорност и охрана включваше и складове с храни. Гледах ги цяла година на дежурство. При тях често идваха цивилни коли и някои хора товареха кашони с храна. Както ми казаха по-късно, това бяха кутии със същите банани и други продукти, които войниците трябваше да имат на масата, но офицерите бяха измислили страхотен бизнес - да ги продадат на своите приятели и познати евтино.

По това време в Русия бяха издадени много закони за предотвратяване на малтретирането. Тормозът в армията е вид неофициална йерархия. В армията у нас старите войници могат да командват новобранци и дори да използват физическо насилие.

Офицерите много се страхуваха, че някой ще получи някаква травма от физическо насилие сред войниците и ще бъде разследван от военната полиция. Винаги намекваха, че ако по-възрастните искат да бият по-младите, трябва да си свиват юмруците. Това предотвратява натъртвания или други видими наранявания, но подобни удари причиняват и силна физическа болка.

Веднъж в нашия взвод един войник започна да тормози друг войник. Конфликтът завърши с това, че той го ритна в лицето и му счупи носа. Всичко беше в кръв. „Те със сигурност ще забележат това и ще накажат този идиот“, мислеха наивно някои войници. Трябваше да се обадим на командира и да разкажем за такъв инцидент. Командирът беше бесен. Той дойде и взе жертвата. За наша изненада никога повече не го видяхме. Раненият просто изчезна от нашата единица, сякаш никога не е съществувал. Той беше никъде. Търсехме го, но той просто изчезна. Беше ни забранено да говорим за това. Заради възможни проблеми той или беше уволнен със задна дата, или преместен в друго звено. По документи все едно никога не е бил при нас. И този, който го е наранил, никога не е бил наказан. Всички бяхме принудени да се преструваме, че нищо не се е случило и този войник никога не е съществувал.

Днес мога да кажа следното - всичко в руската армия е един голям фалшификат. Всичко е само показно. Блестящите и чисти бойни машини не отиват никъде, според документите войниците изстрелват стотици патрони по цели по време на учения, но всъщност това са няколко изстрела нагоре и куп откраднати патрони. На хартия ние, войниците, ядем отлични плодове, риба и месо, но в действителност ядем каша с червеи и петдесетгодишно месо. Има закон за наказание за насилие в армията и той е суров, но всъщност ако страдаш, ще те махнат, а виновните никога няма да бъдат наказани.

Истината е следната - целият смисъл на нашата армия е да кара другите да мислят, че всичко е наред.

А всъщност всичко е съсипано и ограбено.

Снимки: Личен архив на автора

Следете новините ни в GoogleNews