Лилиум

Беше 15 август, 1932 г.. Ужасно горещ ден, всички едва се влачеха в жегата. На софийската улица „Търговска“ прашните витрини отразяваха сенките на минувачите. Никола Гърдев, осемнадесетгодишен син на богат търговец на тютюни, в този ден за първи път видя Лиляна. Тя стоеше зад тезгяха на малкия си цветарски магазин „Лилиум“ с ръце нежни като листенцата на розите, които подреждаше и галеше във вазите.

Никола, който рядко излизаше от сянката на бащиния си успех, застана до вратата на магазина и сложи ръката си на месинговата дръжка. Колебаеше се дали да влезе, наблюдавайки продавачката, която подреждаше цветята с необичайна грация. Роклята ѝ също бе на цветя и се сливаше с атмосферата на магазина. Лиляна беше млада, едва на двадесет и три, с големи очи като на кошута, които сякаш пазеха някаква тайна по-голяма от света.

Никола, чието сърце още не беше изпитвало никакви житейски бури, почувства как нещо в него се пропуква. Не беше само заради красотата на Лиляна – беше нещо в начина, по който тя докосваше цветята. Сякаш им шепнеше, а те ѝ отвръщаха по свой си начин. Имаше някакъв магичен диалог помежду им. Непривикнал да се съпротивлява на собствените си желания, мъжът реши да не влиза в „Лилиум“. Пусна месинговата дръжка и продължи в жегата по „Търговска“. Мисълта за красивото момиче обаче се загнезди в ума му.

„Най-хубавият магазин за цветя в този град, с най-красивата цветопродачка!“ – мислеше си Никола всеки ден, докато минаваше покрай „Лилиум“, карайки шофьора на баща си да забавя лъскавия „Хорх“, в който се возеше. Очевидно Никола беше силно влюбен в собственичката на „Лилиум“. А тя сякаш беше събрала всичките цветя на света в малкия си магазин, говореше си с тях и дори не подозираше за този си обожател.

След дни Никола, чийто живот беше осигурен от богатството на баща му, но лишен от собствена цел, реши, че трябва да я вижда по-често и по-отблизо. Но не като клиент – това би било твърде обикновено за чувството, което се надигаше в него. Той обмисляше смел, но малко детински план: да се представи за обикновен работник, за да бъде близо до любимата си.

Една сутрин той се появи на улица „Търговска“ пред „Лилиум“ облечен в износен, омаслен работен комбинезон, взет назаем от сервиз за камиони на улица „Г. С. Раковски“ собственост на приятел на баща му. Обувките му бяха малко големи – извадени бяха от тавана на шофьора, който го возеше. Ламаринената кофа със сапунен разтвор и четка бяха купени и допълваха маскировката.

- Мияч на прозорци съм - представи се той на Лиляна с треперещ глас, далеч от увереността, която баща му излъчваше в сделките си.

Лиляна се усмихна, без да подозира кой е той, и най-вече кой е баща му, и му позволи да измие витрината. Великолепно!

Докато бършеше стъклото, Никола я гледаше през отраженията как подрежда маргаритките, после саксиите с теменужки. После как кълца бодлите на розите и пее куплети от радиото, което боботи тихо някъде зад бюрото. Стъклото от витрината беше като граница за него и той не посмя да я прекрачи. Гледаше Лиляна абсолютно безпомощен.

Мнимият мияч на прозорци взе да работи по цял ден из квартала между няколкото пресечки на улица „Търговска“. Неуморно търкаше с гъбата си прозорците на бакалиите, на аптеките, на няколкото сладкарници, базарите за дрехи, кръчмите - само и само да е наоколо. И да е близо до любимата си.

По това време София беше сива, уморена от своята история, но улица „Търговска“ беше жива и многоцветна: трамвай скърцаше и хвърляше искри по релсите из завоите към булевард „Ал. Дондуков“, зарзаватчия с огромни мустаци като на войводата Филип Тотю изскачаше от съседния магазин на „Лилиум“ и крещеше подир някакъв хлапак, отмъкнал ябълка от подредените щайги отвън.

Ароматът на прясно кафе от „КАБО“ и изпечени сладкиши се виеше из пресечките. В магазина Лиляна връзваше булчински букети - поръчка за някаква сватба и тихо тананикаше нещо на цветята. Никола търкаше с четката и бършеше витрината за втори път днес. До него се бяха настанили две ваксаджийчета, които се закачаха с минувачите, подканяйки ги да се отбият за едно хубаво лъскане на обувките.

- Господине, ще преместиш ли кофата и тоя парцал, че да вляза във входа? – подвикна на Никола адвокатът Марко Бохосян, отиващ в кантората си в същата сграда, където беше и „Лилиум“. Бохосян имаше пожълтели от тютюна мустаци и огромни уши.

- Любовта ще почака, докато изчистиш и измиеш всички прозорци в София! – подхвърляше продавачът на вестници от будката на ъгъла към мияча на витрини.

Никола се усмихваше криво, но не отговаряше на никого. Поредното стъкло пред него беше чисто, ала сърцето му – свито. Парите, които печелеше от това занимание, оставяше в кутията за дарения на черквата „Свети Крал“ – жалки стотинки, в сравнение с това, което подсигуряваше баща му за ежедневните разходи. Неговото бъдещо богатство беше безполезно тук на ул. „Търговска“, където любовта му беше единственото нещо, което имаше значение.

Но Лиляна не го забелязваше. Очите ѝ - тези същите очи, които Никола виждаше в сънищата си, бяха вперени в друг – Амедео ди Джовани - финансов директор на малката империя на бащата на Никола. Амедео беше млад, само на тридесет, с остър ум и големи амбиции. Той идваше в магазина ѝ с костюми, които струваха повече от месечния наем. Тя скромно го черпеше с кафе, направено в стаичката до склада ѝ, смееше се на шегите му. Тъгуваше, когато той си тръгваше. Горкият Никола търкаше стъклото с четката и виждаше всичко. Любовта му беше като тъжно цвете, което растеше в дебела сянка – крехко и ранимо.

Един ден Амедео го забеляза пред аптеката на „Яков Джераси & сие “ близо до „Лилиум“, докато Никола бършеше мръсното ѝ стъкло. Финансовият директор се спря, запали цигара и го загледа, за да се убеди, че случайно не бърка мияча със сина на шефа си.

- Господин Гърдев-младши? – извика той, а в гласа му имаше смесица от изненада и лека подигравка.

Никола замръзна. От четката в ръката му капеше мръсна вода.

- Бъркате ме с някого - измърмори младият наследник на Гърдев без да се обръща, но Амедео ди Джовани вече знаеше със сигурност, че е той.

От този ден Амедео започна да играе своята игра. Първо бяха дребни шеги – писма от анонимни „свидетели“, които съобщаваха на могъщият баща на Никола, че прозорците на далечни сгради имат нужда от миене.

После нещата станаха по-сериозни - Амедео Ди Джовани, с достъп до сметките на търговеца на тютюни, започна да прави рискови борсови сделки, да прехвърля пари в Италианската банка на улица „Леге“ в своя лична сметка. Изгуби и хиляди левове в спекулативни инвестиции. Бащата на Никола не забелязваше как империята му се руши. Когато най-после разбра, беше твърде късно – банките го притиснаха, кредиторите го обградиха.

Междувременно Лиляна процъфтяваше. Нейният магазин, сякаш подхранван от невинната ѝ амбиция, се разрасна. Тя първо го купи, за да не плаща наем, после имаше сделка и за канторите от горния етаж. След време придоби и ъгловия магазин на сградата. Повечето пари, естествено, идваха от коварният Амедео ди Джовани, вече не само неин любовник, но и неофициален съветник, който я насърчаваше да инвестира още и още. Разбира се, това бяха чужди и присвоени пари. Империята на бащата на Никола окончателно рухна, отнета от предателството на Амедео, а също и от няколкото измамници счетоводители, адвокати и алчността на банките.

Една сутрин Никола видя годежен пръстен на ръката на Лиляна, проблясващ на слънцето през витрината на улица „Търговска“ и си каза „Достатъчно!“. Без никакви спестявания замина за Америка. Без да се прости с фалиралия си баща, без да отправи нито една дума към приятелите си, без поглед назад. София, с нейните цветя и витрини, остана като сън, който дори не беше негов.

В Америка Никола намери нов живот, но не и покой. Като мениджър в една автомобилна компания в Чикаго, той изграждаше бъдеще, което изобщо не чувстваше като свое.
……….

Войната дойде с обещанията си за нов ред и с много грохот през 1939 г. Две години по-късно Никола видя в нея шанс да избяга от спомените за „Лилиум“ и улица „Търговска“.
Сърцето му не можеше да изтрие образа на Лиляна. Имаше обилни технически познания, имаше и ум, закален от търговия. Записа се във Военновъздушните сили на американската армия.

След месеци изтощително обучение в пустините на Тексас, той се научи да пилотира тежки машини – бомбардировачи, които носеха смърт, но и странно утешение. Базираха частта му в Италия, близо до Фоджа, където небето беше пълно с рев на двигатели, а земята с мирис на керосин. Там, сред тъмнината на нощните рейдове, той не мислеше за Лиляна, не мислеше за нищо, освен за целите, които му посочваха. Няколкото рейда, в които пилотираше самолета с многобройния си екипаж, сринаха половин Германия.

Един следобед, през 1944-а, му дадоха още координати - през нощта щеше да бомбардира в друга посока… и това беше територията на България. Той не знаеше къде ще е точно, както и защо. Самолетът му, както и другите от рейда, пуснаха товара си над София – градът, който някога можеше да бъде негов. Няколко от бомбите, сякаш водени от съдбата, паднаха върху ул. „Търговска“. Магазинът на Лиляна - първият „Лилиум“ избухна в пламъци. Тя не беше вътре, а в скривалището под Народната банка. Оживя, както и много други хора, за разлика от Амедео, който загина затрупан под една от сградите на съседната пресечка.
…....

Никола вече беше старец, с очи, които не виждаха нищо освен миналото. Седеше в малката си стая в Ню Йорк, с бутилка уиски, с шумящ с реклами телевизор на шкафа, обзет от мъчителен спомен за момиче, което никога не беше негово.

„Лилиум“, каза си Никола, докато гледаше избледнялата снимка на София, която пазеше в една тетрадка. Беше случайно откъсната страница от вестник, на която се виждаше ул. „Търговска“ преди войната. На изрезката в далечината едва се различаваше табелата на „Лилиум“. Той докосна хартията, сякаш можеше да усети аромата на розите, които Лиляна някога галеше. В Ню Йорк всичко беше сиво – от асфалта до небето. В спомените и в сърцето на Никола, някъде много дълбоко, все още цъфтеше едно-единствено цвете – крехко, недокоснато, вечно. Той затвори очи и за първи път от години се усмихна.

После старецът заспа дълбоко. Празната бутилка тупна на дебелия килим, а телевизорът продължаваше да бърбори. Никола не го чуваше. В съня му, като на киноекран, минаваха кадри от София – тези от спомените му, както и онези, в които беше превърнал града в пепел. Никола не знаеше, но се досещаше, че беше пуснал бомбите, които разрушиха „Лилиум“, улица „Търговска“ и много други сгради. Той не знаеше и какъв живот можеше да има, ако беше останал в тоя проклет за любовта му град.

Съдбата го беше направила едновременно жертва и палач. Войната отдавна беше свършила за света, но за него тя продължаваше – в съня му, в сърцето му, в спомена за момичето, което пееше на розите, докато София гореше. Момичето, което никога не разбра кой влюбеният мияч на прозорци.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews