Бистра и жълтото - разказ от Здравка Евтимова

Пак стърчал пред вход В. В жълта риза. Откакто го помнела, внукът й се навличал така. Жълтото е цветът на огъня и му помагал на мисленето. Но за какво мислене приказваме…. Кръстила го Симо, но хлапето не одобрявало това име. Ревяло. Пищяло.

- Ще ръждясам като стария ни Опел, ако не ме прекръстиш на Симеон - твърдял малкият инат. - Това име е с царско потекло.

Ставал сутрин в шест и хуквал към съседния блок. Спирал пред вход В – Бистра го виждала там на път за училище. Чакал я.

Добро утро дори не й казваше, спомняла си в подробности баба му. Грабвал чантата с учебниците на Бистра и се влачели заедно до училище „Елин Пелин“. Носел й палачинка – „Аз ги месех всеки ден“ - жалваше се жената. За внука и за мършавата гъсеница, защото Симеон се топял като сняг без нея.

Просто баща му, който работел на нефтени платформи в Гренландия или в Африка – няма значение къде, пълнел кофи с пари от заплатата си и ги пращал в банковата сметка на Симеоновата баба, макар че тя била тъща на човека. Майката на Симеон си вдигнала куфарите и тръгнала. Изнесла се при най-добрия приятел на мъжа си - на други нефтени платформи край Маями. Затова бебето Симеон, още в деня на раждането си, било заможно – баща му направил огромна къща, като замък, цялата жълта. Жалко, че Симеон повече харесвал блока на хилавата гъсеница.

Бабата на Симеон бе посетила майката на Бистра.

- Прати го твоето дете да живее при мене. Виждаш – къщата е като хамбар, даже по-широка. Като кардиологичната болница е – ще дадем на дъщеря ти най-хубавата стая, макар че в къщата всички стаи са хубави.

- Да не съм си намерила Бистричка на сметището – отрязала майката на Бистра. - Никаква жълта къща, никаква кардиологична болница и съвсем никаква хубава стая.

- Но внукът ми ръждясва – ожалила се старата жена. - Баща му ще ми отреже главата. Как тогава ще живея, бе жена. Освен това може да не вярваш, но аз Симеончо го обичам като коте, разбираш ли.

- Не искам да те разбирам. Води го на психиатър да го лекува.

Психиатърът написал – Момчето е напълно в ред, обаче някои хора се раждат такива - особено мъже. Имам предвид още преди да са се родили, наблегнал лекарят, който – съвсем честно - се сторил на бабата хлабав откъм разсъждения.

Прочее, някои мъже още преди да се разцъфтели на света, тоест, още преди раждането си, се влюбват в някоя жена – разтълкувал безмозъчната си мисъл докторът.

- Разбираш ли ме? Сиомеончо се е влюбил в твоята Бистра още преди да го роди моята дъщеря. Егати и късмета. Нещастник. Вечер, казвам ти, Марче (така се наричала майката на Бистра) - и можеш да ми вярваш, защото ако излъжа, ще получа обрив и инфаркт… всяка вечер Симеончо стои на тавана и гледа към прозореца на твоята Бистра.

- Какво правиш, бе тъпанар? – питам го, а той казва – „Мисля си за нея, за да я накарам да мисли за мене.“ Следователно, Марче, питай твоята Бистричка дали мисли за моя внук Симеон. Вярно е глупав, но го обичам като коте, разбираш ли! Майка му си вдигна дрешките и ни заряза. Аз ходих в онова сиропиталище да оставя ситното за осиновяване, обаче не го оставих за осиновяване. Като погледнах бебешката му мутричка… Не трябваше да му гледам бебешката мутричка. Направо го хвърлям в сиропиталището като торба с картофени обелки Но нали съм сантиментална…и си го прибрах. Да потъна в мътните, не трябваше.

Прочее, майката на Бистра попитала:

- Бистре, ти мислиш ли за оная откачалка Симеон от жълтата къща? Щото той стоял вечер на тавана, гледал към прозореца на твоята стая и мислел за тебе.

- Въобще не мисля – изтърсила Бистра.

Симеончо се разболял. Точно в шест следобед вдигал температура по 38 градуса и до новините в осем поддържал 38.5. После от само себе си температурата падала. Може би тогава Бистра се сещала за него.

- Затова, Марче - обяснила бабата на Симеончо. – Пак дойдох при тебе – на ти сто лева. Накарай твоята Бистричка… аз се чудя какво Симеончо вижда в нея. Тя е една връв, нищо повече от кльощава връв, но разбираш ли, има мъже, дето още преди да се пукнат и да се родят, се влюбват във връв като твоята Бистричка.

- Ти ми обиждаш дъщерята! – вбесило се Марчето. Тя била див петел тази жена, кондуктор на БДЖ, а как се живее с такова нищожествено възнаграждение?

- Не я обиждам, Марче, вземи тия двеста лева. Само накарай Бистричка да мисли за Сиемончо вечер от 6 до новините в осем. То пък едни новини, мръсни политици, кражби и далавери. Дотука ми дойде!

- Не знам дали Бистра ще мисли за двеста лева – захванала тънък пазарлък Марчето. Тя била стисната като лепило, какво да очакваш от кондукторка на заплата в БДЖ?

- Добре. Ето триста лева. Да мисли Бистричка.

- Триста и петдесет – тук се заключил пазарлъкът.

Това е то мисленето на Бистричка от шест до осем следобед – готов си да потънеш в мътните. Но за триста и петдесет лева не само ще мислиш, но ще пламтиш умствено.

Бистра се замислила.

И онзи тъпчо оздравял.

Никаква температура повече, напълнял с два килограма и отново вечер се качвал на тавана.

- Какво правиш, заблудено момче? – попитала го баба му.

- Мисля за Бистра.

- Как ще мислиш за това въже! - възмутила се старата. - Ами ако баща ти не пращаше кофи с пари, щяхме да потънем в мътните.

- Пиша й стихотворения и съм щастлив – признал си Симеончо, облечен в жълта пижама, обут в жълти маратонки, защото жълтото е цветът на страстта по въжета като Бистра.

- Как ще пишеш, щом госпожа Петрова по български казва, че като ти прочете есето, вдига и кръвно, и всичко, което може да се вдигне в човешкия организъм.

- Бистра не е есе по български - възразил Симеон, но тъй като престанал да вдига температура, баба му запазвала спокойствие и не се бояла нито от мътни, нито от прозрачни явления.

Сутрин Симеон скачал в пет и половина още преди автобус номер 17 да започне да се търкаля по маршрута си. Изопвал жълтото си сако, строявал се пред входа на Бистра и чакал.

Тя излизала, потънала в отвратителните си дънки - на всеки крачол били зашити по четири джоба, а връвта можела не само мършавия си таз – прости ми Господи - кльощавата можела в един крачол да побере цялата своя фамилия и да остане място за локомотива, управляван от баща й, доверен кадър на БДЖ. Но Симеон я гледал така, като че била не връв, а нормално заоблено момиче.

- Мога ли да те държа да ръка? – питал Симеон. Някой ден Бистра казвала „може“ и той бил щастлив като кратуна на плет - така се изразяваше майката на Бистра, защото освен кондукторка, тя обожавала кратуни на плет в родното си село Извор, недалеч от Радомир.

Симеончо държал Бистра за ръка и отгоре на това я обсипвал с десетки стихове, посветени на пръстите й. Човек знае българската азбука, но горното не означава, че може да пише поезия, особено ако учителката му по български език Петрова редовно губи равновесие след прочита на всяко негово есе.

Какво се случвало със стиховете за Бистра? Ами Бистра твърдяла, че са боза, това подтикнало Симеон да се налива дневно с литър и половина от кафявото питие. Още по-добре, защото бил мършав като четка за зъби. След няколко месеца Бистра изразила мнение, че стиховете му са боклук - Симеон скитал отчаяно около кофите с отпадъци и така до деня, когато Бистра заявила – „Е, това стихотворение е звяр.“ Разбира се, че той посетил зоологическата градина.

Във въпросната творба Симеон описал колко красива е Бистричка. Къде видял тая красота - едва ли някой можел да отговори на този въпрос поради липса на доказателства. И така, ден след ден, заблуденият най-сетне хванал откъде духа вятърът и наблегнал в произведенията си върху хубостта на Бистра. Тя, макар че желаела да влезе много практично в гимназията по хранително вкусова промишленост, тоест в Манджата, за да стане готвачка по корабите и да печели торби с пари, изведнъж се побъркала –стиховете на Симеон й завъртели главата със злостната си пропаганда.

Повярвала кокошката, че е красива, нежна и добра – все лъжи, които хлабавият откъм разсъждения Симеон наливал в стиховете. Бистра връвта заявила, че не иска в Манджата, а щяла да се стреми към истината – тоест да следва философия в СУ „Климент Охридски“.

Майка й, заедно с баща й, който бил началник влак, се хванали едновременно за главите.

- Ти ни застреля – изпаднали в нервна криза двамата. – Ще ни изядеш спестяванията. Ние получаваме заплати, колкото да преплитаме крака от гара до гара – а нашата иска философка да става. Дървена философка.

Остави туй. Ситуацията се развила в още по-тревожна посока.

Симеон, този дръвник, който пишел подли стихове за любовта и мътел съзнанието на нормалната им дъщеря, един ден се довлякъл пред входа В, но не сутринта, като обичайно, а вечерта в 23.20 часа, когато в Перник пристигал последният влак от София. Прочее, Симеон зачакал кондукторката и началник-влака пред блока им. Ценните кадри на БДЖ вечер имали обичай да удрят по една каменарка за кураж, но каменарката е ракия с високо реноме - една чаша в нон-стопа води до втора и трета, едва тогава човек е в състояние да се прибере щастлив във вход В. Та корифеите на българската железница се носели с ведри стъпки към дома, когато съзрели жълтия костюм на Симеончо.

- Аз ви чакам да ми дадете ръката на Бистра, защото ще се оженя за нея.

- Ти луд ли си, бе! – кипнал началник-влакът. - Радвай се че не те убих, когато я набута в дървената философия. Биса щеше да стане готвачка за чудо и приказ.

- Аз я обичам – настоятелно изрекъл Симеончо. - Още от двегодишен. Виж - не отстъпил милиметър назад той. - Баща ми плати. Издадоха тия две мои книги. Виж! Две томчета с поезия, които съм посветил на Бистра.

- Ти си идиот – ядосала се и кондукторката. - Ако го нямаше горкият ти баща да праща вагони с пари от нефтените… и аз не знам къде ги източват тия нефтени залежи, ти ще умреш на третия ден от глад.

- Напротив! - възразил бурно Симеончо. – Аз обичам Бистра. Ще живея заради нея. Ще се боря за нея!

Кадрите на БДЖ се хванали за главите по едно и също време.

- Ще платя на някой да те утрепа, бе момче – казал началник влакът. – Ама ми е жал за баба ти. По-добре да не беше поглеждала синята ти мутричка и да те беше зарязала в онова сиропиталище. Сега Бистричка щеше да учи за готвачка на корабите, а да не ни източва парите за дървена философия.

- Аз ще плащам за следването й и ще си я прибера в моята къща.

- Тя не е малоумна като тебе - заявила кондукторката, дълбоко убедена в правотата си.

Но истината се оказала съвсем различна. То какво му е работата на живота, освен да ни върти номера и да ни доказва, че виждаме кратуна на плет, но то не е кратуна, а стихосбирка.

Прочее, двете книги с анемичната поезия на Симеончо не се оказали анемични, ами се оказали шедьоври. Любов, споделеност и прочее измишльотини, но дървените философи са такива – падат си по нежностите. Повикали Симеончо да го покажат по телевизията – самороден талант, голяма работа, огромен потенциал, направо шах с пешката.

Кондукторите гледали и си казали - тия хора в телевизията са откачили напълно и в голяма дълбочина, но и от друга телевизия поканили Симеончо. Влачели го от телевизия в телевизия като мечка.

Учителката му по литература, госпожа Петрова, заявила в едно публицистично предаване, че от още първия час е усетила мощния талант на Симеончо и се възхищавала като не знам си какво на необятната му литературна дарба.

Симеон обаче си оставал тъп, та светел. Купил си още два жълти костюма и спял с тях нощем на пейката пред вход В – жълтеел се като кратуна, но така се надявал за опази Бистричка от емиграция във Виена, където подразбрал, че процъфтява философска школа на някой си Витгенщайн, да го вземат мътните дано. Остави друго, но Симеон пак започнал да вдига температура от шест до осем часа следобед.

Баба му посетила Бистра и подхванала с добро:

- Слушай, Бистре. Зарежи я тая Щайна ли е, щайга ли е. Симеончо се топи като сняг за тебе. Ще умре. Няма да е голяма загуба за квартала, но за поезията ще бъде пропаст и половина. Нали видя как го хвалеха – на тях до един им хлопат дъсчиците, вярно е това. Но той не може да живее без тебе, Бистричке. Ако искаш, ожени се за него за една-две години - да разбере, че за нищо не ставаш и да те зареже от само себе си.

Бистричка, която имала дарба да готви чорби, но я съсипала, отказвайки да се усъвършенства в Манджата, се вбесила.

- Сега ще видиш, бабо! – прошепнала и след като си поела дъх, се заклела: – Аз Витгенщайн от А до Я с кориците ще го изям, обаче преди това ще се оженя за Симеончо. Да видим дали ще ме зареже от само себе си!

Как ще я зареже от само себе си, горкият – такава философска кобра. Прочее, Бистричка наистина завършила философия и още по-гадна станала. Коварната дървена философка за пет години родила на Симеончо три деца – първото и второто момчета, третото -момиче. Че пищели, тропали и квичели през цялото време - не можело да се отрече! Но какви сладки меденки били – да се чуди човек как на едно място Господ успял да изсипе толкоз хубост. След като бабата на Симеончо си вдигала кръвното от новините за далавери и шашми по телевизията, тичала да погледне децата и здравните й показатели веднага се нормализирали. Видните специалисти на БДЖ казали:

- Тази овца Симеончо, да не му се надяваш. Какви внуци ни произведе! Нищо, че е поет въртоглав.

А Симеон носел дъщеря си на конче, двете момчета подтичвали край него като фокс-териери, накипрени в жълти фланелки. Продължавал да пише отвеяната си поезия, все за Бистра. Кьорав ли е тоя човек. Не вижда ли, че дори след раждането на три броя кутрета, тя била от кльощава по-кльощава; не приличала на жена, ами на щавена философска кожа.

Бистричка го ударила на наука въпреки обединените усилия на кадрите от БДЖ – майка й съвсем нормална кондукторка, баща й - повишен до началник гара. Бистричка се амбицирала – да, мършавите са опасни за обществото – да стане професор по философия, за да пробутва на народа най-безогледни идеи, че в родината ни всичко цъфти. Станала професор, а Симеончо – макар и женен за нея, продължавал да става в пет и половина сутрин. Чакал я на входа на жълтата къща - където вече бил приготвил закуска на трите хлапета. Изпращал я на работа, държал ръката й и я засипвал с измами, че е приказно красива - тази гнида!

Всъщност философ можеш да заблудиш с кофа трици.

Хората се възхищавали, особено госпожа Петрова, преподавател по български език - тази жена няма ли кръвно като останалите български граждани? Тя заявила в едно телевизионно интервю, че поезията на Симеон Иванов е еманация на красивото. Добре, че не знаем какво е еманация, но Бистричка ни е пред очите. Тъй че - не нас тия.

На мунчо обаче не му влияело дали го плюят, или го въздигат до небесата като онзи затънал в слава Витгенщайн от Виена. Симеон продължавал да пише. Същевременно станал даскал в Манджата, където децата го боготворели. Никой не хвърлял обидна дума против жълтите му костюмчета. А трябвало!

Някои, прочели стихотворенията му, реагирали : – „ Перко Наумов е, но става. Бива го, за разлика от тъпата му жена.“ Тя, за жалост, не била никак тъпа, просто късала студентите на парцали през редовните и поправителните изпитни сесии. Мнозина я мразели с всичкия хемоглобин и останалите компоненти на кръвта си.

Симеончо напротив - чакал я пред вратата на собствената им жълта къща, за да подържи десетина минути ръката й в своята – толкова му липсвала през деня.

- Идиот - шепнела баба му с обич. - Идиот.

Така е то, когато мъж се роди влюбен в някоя връв от съседния блок. Истината е, че цял живот ще страда, но си мисли – „Ударих шестица от тотото - връвта живее до мен! В къщата ми!“

- Добре поне, че децата им са красиви като котета – прошепнала веднъж бабата на Симеончо и въобще не й се умирало, защото обичала трите хлапета с цялото си дърто сърце.

Следете новините ни в GoogleNews