Олимпийската дисциплина избиване на журналисти

Последна промяна на 17 октомври 2018 в 10:14 4030 1

Хашоги го нарязали и го изнесли, нали така? Или не е така?

Че знае ли, Бога ми, човекът - кого са нарязали и кого не са нарязали в наше време! Нищичко, Господи помилуй, не знаем ний, нищичко не ни е ясно, каквото ни кажат – на това веруваме и на това подаваме ухо и това ни е в тиквите!

Защото дали са нарязали Хашоги в Истанбул или не са го нарязали и дали са го изнесли или са го оставили там – на дъската за рязане на журнилисти – това ний можем да научим само от други журналисти и от техните материали в пресата и така да се каже – в печата.

М-да.

Свобода на словото. Ще научим някои неща, ако има наоколо ненарязани и неизнесени журналисти от посолствата в Истанбул и непребити на крайбрежните алеи в Русе.

Хашоги бил непримирим противник на принц Мохамад бин Салман. Имал лични конфликти с него.

Това го научаваме от някой още неубит журналист.

Когато пишеш за списание, вестник, сайт, когато работиш за телевизия, радио или каквато и да било друга медия...когато искаш да си независим пишещ и говорещ човек, който отразява, коментира, описва, анализира, разплита или заплита случаи от световната или местната оправия – ти си лесен човек!

О, да.

Лесен, защото обичаш да ядеш, да спиш и да си жив.

Ще речете – като всеки друг! Да, но всеки друг отива на работа, работи на струга, с лопатата или със своята електронно-изчислителна машина и получава накрая надницата си или месечното си възнаграждение. И яде и пие на воля, радва се на плодовете на своя труд, защото те са полезни за него, но дважди по-полезни за тоя, който му е дал работата!

А този, що пише или говори по телевизора син, той има за плодове на своя труд едни често доста горчиви дренки и глогинки...И те не се харесват на всички и понякога предизвикват на лицата на ядящите твърде кисели физиономии.

Пишещият и говорещият, журналист и писател, коментатор и умник – често произвежда неща, които дразнят душевните стомаси и то най-вече на тия, които имат много и искат още повече.

Но този, рекох вече, е лесен човек и ние само ще се посмеем и ще го оставим да се пече на слънце окачен на някой плет!
Защото говорещият и пишещ човек, тоя, който иска да е правдив и да казва горчиви истини – той е:

1. Хранещо се живо същество 2. Притежава уникалната способност да умира лесно при определени обстоятелства. 3. Наивно, но силно се стреми да запази живота си.

И какво се прави в такива случаи?

Имаме, да речем, известно количество такива – пишещи, говорещи, искащи да казват горчиви истини, да предизвикват кисели физиономии на лицата на саудитски принцове или на други ояли се типове. Те създават проблеми. Не оялите се типове, а пишещите и говорещите.

И ние първо правим така – атакуваме ги по първа точка.

Как? Ами лесно – правим така, че да стане ясно на тия – пишещите и говорещите горчиви истини – че няма да има какво да ядат, ако не пишат и говорят така, както трябва.

Не плащаш с месеци на един пишещ и говорещ истини, унижаваш го, правиш всичко възможно той да не взема стотинка със своето писане и говорене. Даваш му, още повече, да се разбере, че неговото писане и говорене е пълно лайно и няма никакво значение!

И той скоро ще се отучи от това писане и говорене на горчиви истини – и ще започне да пише и говори благи и двойно-маслени лъжи. Или въобще ще спре да пише, а камо ли – да говори. Ще се захване да дои овце в някое риалити или да пише проекти, та да дои европейските там както им викат (да речем – институции).

Но има и гадове, казвам ви!

Не спират да пишат и да говорят горчиви истини като им земеш храницата и ги оставиш на вода и слънчев лъч от небесата!

Продължават, защото са жилави аскети, постници и йогини, кръвожадни вегани и безхлебници!

Пишат и говорят, а ти не им давай пари колкото си щеш – те само се смеят и продължават да пишат и говорят горчиви истини – а последните десет лева са видели в джеба си преди половин година.

Жилава и проклета гад, казвам ви – ти ги мориш от глад и унижения, а те продължават да си правят своето: казват и пишат от тия, очеизваждащите и горчивите нещица!

(защото, запомнете, като не се плаща на един журналист – то е най-вече унизително; когато тропа по вратата и чака да вземе - пък не взима – това се прави не да се умори от глад, а най-вече да му се покаже колко нищожен и незначителен е; и как като нищо може да бъде уморен от глад!).

И така – като ни се види така нанагорно с някой такъв жилав гад – който пише ли пише и говори ли говори въпреки глада и униженията – тогава се предприемат мерки по втора точка!

Пишещият и говорещ горчиви истини е живо същество и има наивното и невинно намерение да остане такова – живо.

Тогава ти взимаш един какъв да е друг пишещ и говорещ...или даже може и да е всякакъв – но важното е името му да се свързва с писане и говорене на неудобни неща...и го убиваш някъде или даже не някъде ами на конкретно място – я на крайбрежна алея, я в посолство в Истанбул.

Хм, апропо, Истанбул се казва така, защото така викали на гръцки защитниците на града към 1453, когато отстъпвали, за да се скрият зад стените от турските пълчища: Ис тин полин! (Към града!)

И като пречукаш и разчлениш някой пишещ и говорещ горчиви истини – веднага след туй правиш всичко възможно, та всички, които пишат и говорят горчиви истини да разберат това.

А и всички хора да разберат това.

А хората са сметкаджии. И пишещите и говорещите също. И веднага си правят сметката. И тя е следната: Пишеш и говориш горчиви истини+разгневяваш някой принц или който и да било друг крупен мръсник=намират те нарязан на парчета в чували или обезобразен на някоя крайбрежна улица.

И ти започваш, както си пишеш и говориш, и предъвкваш кора кашкавал от миналата седмица, да си мислиш колко тъжно ще изглеждат повехналите цветенца на малкия ти гроб, сутрин...

...И някак ти става едно такова – тъжно и космично... И със замах се отказваш от цялото това писане и говорене на тъжни и горчиви истини – защото ти е омръзнало все ти да си убит и преебан и гладен и заплашен и прецакан...

Въобще: Защо все аз, защо все аз!? – казваш си.

И отиваш да садиш лук в някое риалити или да газиш лук в някоя държавна институция.

И после с носталгия си спомняш за героичните времена, когато си писал и говорил горчиви истини и си рискувал пълнотата на стомаха си и целостта на кожата си. И си казваш: Ах, ах, какъв глупак бях!

Та така с пишещите и говорещите.

А дали са нарязали горкия Хашоги...това ще разберем от тия, които пишат и говорят горчиви истини...

...или от тия, които искат да ги наплашат. До смърт.