Morituri te salutant - част II

Последна промяна на 26 април 2015 в 18:38 14204 3

Това е продължение на текста на Иво Иванов "Morituri te salutant". 

ПЪРВАТА ЧАСТ ВИЖТЕ ТУК

Най-сложното нещо, открито от човечеството във Вселената, тежи килограм и половина и се намира в черепната ви кутия. Така е – няма нищо по-изумително и тайнствено на този свят от мозъка, който използвате в момента, за да четете и дешифрирате тези редове. Фактът, че сте способни да сглобите отделните елементи на древен код, наречен букви, в понятия и да формирате мнения за тях е сам по себе си чудо, което науката все още не може да разбере. Между своите сто милиарда нервни клетки мозъкът ви е изтъкал колосална съединителна мрежа, състояща се от сто трилиона връзки! Да, вие носите всеки ден в главата си неподражаем суперинтернет, за какъвто компютърната промишленост не може дори да мечтае. Науката го е нарекла конектом. Някъде дълбоко в тази непроходима мрежа, сред трилионите прескачащи електрически импулси, се спотайва вълшебството, наречено съзнание. Между спомените ви, които се съхраняват в тази зашеметяваща плетеница, съществува елегантно взаимодействие, което ви е превърнало в това, което сте. Един от най-амбициозните проекти на нашата раса е свързан със съставянето на Магна карта на човешкия конектом. Това би предизвикало революция не само в третирането на нелечими заболявания, но и в развитието ни като цивилизация. Но въпреки милиардите инвестирани долари и великите учени, работeщи по този проект, картотекирането на един-единствен мозък изглежда непосилно – дори най-могъщите ни компютри се задъхват и все още не са успели да декодират дори половин процент от катакомбената мрежа на човешкото съзнание. За да създаде мозъка ни, еволюцията е ваяла търпеливо творението си в продължение на десетки милиони години. За да ни подскаже колко е важен, тя дори го е облякла в твърда защитна обвивка. Но ако притежавате най-скъпия, сложен и фин компютър на света, бихте ли го блъскали с всичка сила хиляди пъти на година? Мислите ли, че дори желязно куфарче ще може да защити процесорите му?

Американският футбол, от своя страна, съществува едва от стотина години. Красив или не, този спорт винаги ще бъде игра на сблъсък и физическо надмощие. В каквито и свръхмодерни шлемове да облечем мозъка си, каквито и лекари да нахвърляме по резервната скамейка, трябва да признаем, че може би той просто не е бил създаден за някои неща. Може би природата го е предназначила за нещо друго и ако има урок, който да сме научили от нея, той е, че когато се отнасяме с нехайство към даровете ѝ, рано или късно ще трябва да ѝ ги върнем, преди да сме успели да им се насладим. И бъдете сигурни – тя ще си ги вземе обратно, без да се поколебае, независимо дали са съсипани и покрити с тънък слой от смъртоносен протеин. Това, че ХТЕ съществува, не е изненадващо. Наличието му е по-скоро логично.

Но според мен има и друга причина за батальоните от умиращи спортисти, която, колкото и да е странно, е свързана точно с обратното – липсата на еволюция. Нека направим малко упражнение по обратно инжeниране на проблема. Причината за разрушените функции на мозъка е натрупването на тау в кортекса. Причината за натрупването на тау е мозъчната травма, която принуждава протеина да изтече от нервната клетка. Причината за мозъчната травма са многобройните удари в главата. Причината за многобройните удари в главата е американският футбол. Причината за американския футбол е...? Причината за американския футбол сме ние, разбира се. Хора като мен, които все още харесват играта, продължават да я спонсорират и да оправдават съществуването ѝ.

Не е ли странно, че на фона на всичко случило се, в момента НФЛ е по-популярна от всякога! Независимо от негативния PR, независимо от трагичната участ на цяла армия бивши играчи, независимо от загиващите всяка година по терените деца, професионалният футбол процъфтява, прави немислими пари и продължава да мачка рейтинги и рекорди по посещаемост. Този мъжки, атрактивен и опасен за живота спорт сякаш не може да бъде изтръгнат с нищо от обществената тъкан на Америка. Той продължава да бъде неприкосновена територия – свещената дойна крава на американскoтo спортно общество, нейното виновно, гузно удоволствие. Миналата есен един колега буквално гладува две седмици, за да може да си позволи билет за мач. Което ме кара да се питам – кое е по-важно, хлябът или зрелищата? Знам колко е изтощена метафората за гладиатора, но не ви ли се струва наистина, че блудните, пияни патриции само си сменят стадионите и хилядолетията, без самите те да се променят... Древният Рим вече не съществува, но моделът е останал същият – разликата е, че сега е леко рафиниран и между кръвопролитията има реклами. Обречените роби са все още в окови – просто са пленени по друг начин и килиите им са свръхлуксозни. Така че трибуните ще продължават да се пълнят с бирени шкембенца, палците ще сочат надолу и гладиаторите ще умират захвърлени на кървавия колизеум на нашето самозабравило се търсене и предлагане. Това ме кара да се замисля с неудобство за своя собствен принос към едно огромно лицемерие – не разрешавам на сина си да играе американски футбол, но явно нямам нищо против да гледам как синовете на други родители рискуват живота си на игрището. Истината е, че ми е все по-трудно да гледам сблъсъците по време на мачове. Все по-трудно ми е да пиша за американския футбол, който толкова обичам. Все по-трудно ми е да се възхищавам на героите му, знаейки, че много от тях утре ще бъдат развалини.

И въпреки това нещо дълбоко в мен продължава да харесва американския футбол. Нещо, с което не се гордея. Нещо, което отказва да... еволюира. В крайна сметка всички пътища водят към нас самите, нали? И мачът между това което сме, и това което трябва да бъдем, продължава.

На втори май ще се навършат точно три години, откакто спрях да ходя на стадиона. Да гледаш мач на „Ероухед“, е невероятно преживяване, но аз едва ли някога ще го изпитам отново... Просто нямам сили да го направя.

На втори май 2012 година в луксозен дом в Сан Диего две познати, големи стъпала номер 47 се смъкнаха бавно от кревата и босата им кожа докосна хладния под на просторна спалня. И въпреки че двата крака стъпваха върху паркета, притежателят им се чувстваше в отчайваща безтегловност. Това, че знаeм името му, не значи, че ще можем да го познаем. В последните две години той бе започнал да се изплъзва от себе си, да губи контрол върху обкръжаващата го действителност. Под него сякаш нямаше земя и той се носеше безпомощно в нищото – човек без ядро, без плюс и минус, без защитно поле срещу своеволията на живота... Свръхгерой без мантия и без почва.

Могъщият Джуниър Сеау вече не съществуваше. Постепенно великият играч бе заменен от нещо друго. Нещо непознато. Беше забравил да свири на укулеле. Не помнеше събитията от вчерашния ден. Нямаше я вече прочутата му усмивка. Нямаше го блясъка в очите му. Това, което все още притежаваше, бяха няколко последни, топли въгленчета в тлеещата жарава на неговата самоличност. Той знаеше, че трябва да се възползва от тях, преди да са угаснали завинаги. Сеау не можеше да си позволи да се превърне в черупка. И ето че неговият час бе дошъл в една перфектна калифорнийска сутрин в най-хубавия месец на годината. Преди минути бе изпратил съобщение на децата си, че ги обича, и вече беше готов. Дясната му ръка стискаше дръжката на масивен магнум .357. Джуниър Сеау не ни остави прощално писмо. Вместо това ни остави нещо далеч по-ценно – мозъка си. Той знаеше, че от него все още има нужда, и вместо да се простреля в главата, насочи пистолета към сърцето си; нямаше как да изпусне – то бе толкова голямо... Аутопсията потвърди това, което всички вече подозираха – мозъкът му е бил опустошен от проклетата болест и куршумът просто бе предотвратил години на агония и бавна смърт.

Бях обещал да ви разкажа за онзи първи път, в който видях Крис Новински. Едва ли някога ще забравя този мъчителен момент. Беше по телевизията преди седем-осем години. Бившият играч Джийн Аткинс, известен като един от най-агресивните и бързи защитници в Лигата, бе пристигнал в лабораторията на доктор Канту в Бостън по покана на Крис Новински. Помнех Джийн заради забавните му интервюта и акробатичната му, самопожертвователна игра. Едва 42-годишен, Аткинс страдаше от жестока, осакатяваща депресия и бързо напредваща деменция. Не беше тайна, че Джийн бе преживял многобройни сътресения на мозъка. Отчаяна от състоянието му и от няколкото му опита за самоубийство, съпругата му бе помолила Крис да я свърже с доктор Канту за неврологичен преглед. Телевизионният канал HBO бе получил разрешение от семейството да заснеме събитието за едно от първите предавания, посветени на хроничната травматична енцефалопатия.
Още не бях чувал почти нищо за тази болест и бях меко казано шокиран. Не можах да разпозная Аткинс – той бе абсолютна развалина. Мускулите му бяха атрофирали, тялото му бе свито и прегърбено, но най-шокиращи бяха очите му, от които струеше някакво смразяващо отсъствие. Лекарят започна прегледа с няколко елементарни въпроса, на които Джийн не можа да отговори особено адекватно. Личеше си, че се измъчва, но това, което все още ме тормози, е споменът от потискащия момент, в който доктор Канту го помоли да изреди последователно месеците в годината.


“Януари... Февруари... ъъъ... Март? – започна неуверено бившият спортист, вглеждайки се в очите на жена си за потвърждение. – Април... Юни...”
“Момент! – прекъсна го Канту, – би ли повторил?”
“Ъъъ... Април... Юни...”
“Джийн – спря го отново неврологът, – би ли ми казал пак кой месец идва след април?”
“Aми... юли?”

Съпругата му изхлипа, а седящият до нея Новински наведе глава. Аткинс се вгледа объркан в тях и камерата приближи изпотеното му от напрежение лице до екрана. В погледа му се четеше смесица от паника и страх. За един 42-годишен мъж – съпруг, син и баща, понятието “месец май” бе престанало да съществува. Той знаеше... или по-скоро осъзнаваше, че някаква разяждаща, кървяща язва е започнала да гнои отровата си в съзнанието му и думата, която не може да си спомни, е само началото. Ако можехте да видите отчаянието и болката в очите му в този момент, щяхте да разберете – Джийн Аткинс бе безнадеждно изгубен... някъде далече и дълбоко в гърлото на безкраен, мрачен лабиринт. Той е обречен да бъде там, лутащ се завинаги сред студените, безизразни коридори на необятна безизходица. Да търси пипнешком пътя си в мрака и да не намира нищо, освен сълзящите лепкав протеин стени на още празни коридори, осеяни с гниещите кости на бивши исполини. Тук няма изход, няма светлина, няма го най-хубавия месец в годината, няма вълшебен меч, няма я нишката на Ариадна... Няма надежда. Най-страшният лабиринт е този, изплетен в подземията на едно угаснало съзнание. И някъде там броди чудовище, далеч по-ужасно от кръвожадния Минотавър. То е вече съвсем наблизо, пръскащо киселина от лиги и надушващо скованото от страх сърце на поредната си плячка. Звярът се храни със спомените, от които сме направени, и днес е много, много гладен. Жертвата му вече го усеща, вижда зад ъгъла парата на отровния му дъх. И когато, миг преди да го разкъса, чудовището нададе своя вцепеняващ, кръвожаден вой, гласът му, кой знае защо, прозвуча като едновременния рев на осемдесет хиляди побеснели човека.

---------------

* Morituri te salutant (лат.) - Тези, които ще умрат, те поздравяват. С тези думи гладиаторите са преминавали покрай римския император, преди да започнат боя.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

27.04 2015 в 14:31

Наистина би се получил страхотен филм!

27.04 2015 в 13:22

Силен и затрогващ текст. Подходящ и за филмов сценарий.

27.04 2015 в 12:43

Интересна статия! Аз самия винаги съм знаел, макар и неосъзнато, че спорта и по-специално професионалния спорт е гладиаторска история.

Познатите ми, тръгнали по пътя на професионалния спорт съвсем открито си ползваха думата "месомелачка".

Тук е събрана най-драматичната част от тази гладиаторска пирамида, но пирамидата е огромна. Това е само връхчето. надолу има пластове от хора с различни инвалидности или просто здравни проблеми.