Виждам аптеката, казвам си: Разгеле! – и завивам рязко към входа й. Сетил съм се преди минута, че нямам маска. И че така – обезмаскен – аз съм половин човек. Могат да ме глобят, а може би – и да ме бият и изнасилят?! Страховете на простия народ. Аз страдам от тях. Да. Аз съм човек от простия народ: свикнал съм да ме мачкат и стрижат, даже без да знам за какво. И имам такава яка и жилава система от условни рефлекси – да се страхувам и да се свивам – че чак се възхищавам от себе си!

Така се създава власт (казвам си) – взимаш страхове, наказания, заплахи – и си ръководиш, и си властваш, и си играеш някакво славянско хоро по свой избор! О да. Страх, наказания, заплахи. Без значение какви.

Маската. Маската на Зоро, Маската с Джим Кери и за първи път появилата се в касов филм Камерън Диас, Маската на Фантомас...и моята маска, с която да имам достъп до света на хората. Станахме набързо и жени-мюсюлмани – казвам си и заставам на почтителна дистанция от последния в аптеката. Да. Подигравка: Западният свят така стръвно се подиграваше и натискаше мюсюлманския Изток – да освободи нещастните жени от чудовищното обезличаване на фереджетата...и сега – всички с фереджета. На ви сега!

Въпросът е – кой ли ни се подиграва?

Една маска – казвам аз, когато вече съм до касата. Ето ви още едно проблемче (а запомнете, по дяволите, че безброй микроскопични камъчета не само обръщат каруцата, а обръщат и земята, по която се тътрузи каруцата!) – аз недочувам. Имам тъй наречената твъдоухост. Имам отосклероза. Чукчетата ми, наковалните ми, стремената ми, цялата костна система на клетото ми средно ухо се сраства, склерозира – и аз чувам чувам, ама хич и не чувам! И съм свикнал с това и се оправям идеално – защото без да усетя, съм се научил да чета по устните.

Сега – с тези маски – аз не чета по нищо. 50% от информационният поток се губи, прикрит от маската. Някой дрисльо от многознаещите ще каже: Че има ли значение какво чува и какво не чува един незначителен човек като тебе?

А аз ще кажа така: Остави ме мене. Ами всички тия, които има за какво да чуват...и които заради маските изпускат петдесет процента от казаното? Дали сред тия, които решават бъдещето на света, няма и такива като мене – недочуващи, които разчитат на мърдащите устни – да четат по тях?! И нима и те – в бързината на съвременното общуване – не кимат безпомощно с глави и не казват „да, да, разбрах”, без да се разбрали и половината от казаното...?!

Малките камъчета, повярвайте, са обърнали много каруци. А 50% неразбиране не е чак толкова малко камъче.

Както и да е. Смешно. Недочуващи мюсюлмани с фереджета, спазващи социална дистанция. Сме ние сега.

Една маска – повтарям аз, като по този начин стимулирам омаскената аптекарка да говори възможно по-ясно. Защото – ето ви психологически феномен – всеки пасивно-агресивен индивид (индивид, склонен, без да го осъзнава, към саботажи на всичко около себе си) усети ли, че има затруднения, които изискват мобилизация, и в които той също играе ключова роля – започва да върти своите пасивно-агресивни номера...Тоест – точно защото е с маска и цялата ситуация изисква мобилизация (и по-силно и ясно говорене) – този пасивно-агресивен индивид започва неосъзнато да саботира – той говори по-тихо, нарочно смотолявя думите, мрънка си под носа. На какво се дължи това? Просто мнозина имат много ниско самочувствие – иначе казано – чувстват се смачкани. И това – да саботират системата, да я препънат, да покажат, че могат да направят така, че тя да блокира – за тях е чудесен начин да изявят и докажат себе си; собствената си значимост! Както казах – това става съвсем неосъзнато. И ето – куп хора, именно защото са с маски и усещат, че от ясното им говорене зависи протичането на комуникацията – започват да говорят неясно. Това е техният писък, техният бунт.

Малките камъчета обръщат каруцата!

Шейсет и пет стотинки. – казва момичето, все пак достатъчно ясно, за да го чуя.

Какво е шейсет и пет стотинки? – питам аз и недоумявам – искате да ми кажете на колко се равнява една милиардна част от имуществото на Васил Божков?

Не – казва безизразно момичето (забележете как ще се срине половината литература – когато всички са с маски, всякакви описания на фините емоции, изразени чрез мимиката, просто ще станат абсурдни) – толкова струва една маска.

Ха! – извиквам аз като някой аслан, като нумидийски лев – че как така?! Аз не искам да купувам маска за...колко казахте, че забравих, не мога да помня толкова малки цифри...Как така!

Ами ей така! – усмихва се момичето (а така, ядец, откъде знам, че се усмихва?) – точно шейсет и пет стотинки струва маската!

А аз се удрям по гърдите, развълнуван: Ах, че хубаво! А какво, ако смея да попитам, стана с цените от седем лева? Какво стана, Боже милостиви, с цената три и осемдесет на маска, която беше чак и някак държавно учредена, ако мога така да се изразя? Вие...

Какво аз? – пита ме весело момичето-аптекарка.

Вие знаете ли, че по време на всяка криза, на всяка революция, на всяка война...нали тия свине, които ни натикаха в тая каша се скъсаха да казват, че сега сме „във война, че влизаме във война, която не се знае кога ще свърши, война с невидим враг.”...та по време на всяка война спекулантите са ги разстрелвали?! Известно ли ви е това?

В какъв смисъл казвате това? – пита ме момичето и се смее с очи, уши и горна част на носа.

В смисъл, пиленце, какво ще правим с тия, които ни продаваха маски в продължение на половин година за по пет лева? Че и сега...някои...ни продават маски по пет лева! И всички тия – с дезинфектантите, струващи реално по пет стотинки и продавани по четири или шест лева...и всички тия с всички други гадости, които ни задължиха да купуваме на огромни и разкриващи ужасна подлост цени...Какво ще правим с тях, пиленце?
Кой им позволи, пиленце..?

След като маската си струва...и винаги е струвала десет стотинки или айде – петдесет...кой им позволи...?

Кой позволи да ни задължават, кой позволи да се направи такава чудовищна спекула...и кой ще увисне на бесилката, кажи ми, пиленце,...и защо още никой не е увиснал на бесилката, пиленце?

Не мога да ви отговоря на тоя дълъг и объркан въпрос. – мило се усмихна момичето-аптекарка.

И аз си взех маската, турих си я на тъпата, неразбираща муцуна. И отминах.

И вървях, и си казвах: Войната, както и всяко подобно гадно и подло мероприятие...отначало не е изгодно за всички...целта и изгодата от постигане на тая цел я знаят малцина. Тя си е тяхната цел и тяхната изгода. Но когато тия подлеци започнат все пак войната...веднага се намират хиляди, милиони други, по-дребни подлеци...които си намират свои цели..., свои ниши..., свои изгоди – от воденето и от провеждането на това подло мероприятие – войната. И започват здраво да работят по поддържане на това подло мероприятие – войната. Те го укрепват – с дружните си усилия. Водени от личните си, дребни, подли цели.

Та така. И сега така. Война се води. И милиони подлеци си намират нишите.

Но няма дървета ли достатъчно - за бесилки?...не знам, не знам...