Кой е Богдан - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 19 март 2022 в 08:40 5358 1

Започнах да се възстановявам и бях напълно готова да забравя Ковид -19 - температурата и кошмарите, в които бях вълчица, преследвана от ловци. Никога не съм понасяла ловци и кучета. В големите си страхове съм умирала на сън като вълк, прострелян с няколко куршума. След десетия ден температурата спадна. Според лекарите имаше да опасност вирусът отново да ме захапе; всъщност тогава, на десетия ден от болестта, започна онова, което отначало наричах „мъгла“, но по-късно му дадох съвсем друго название – отново не съвсем точно. Не зная дали щеше отзвучи, като някои симптоми - например мъчителното безсилие. С течение на времето усещането се засилва и се боя, че става по-обсебващо.

Засякох „явлението“ след изписването, когато ме срещна съседът от втория етаж – беше отсякъл липата, която засенчвала прозореца му.

Опитвах се да не разговарям с него – свадливите му изблици изсушаваха енергията ми изцяло. Очевидно при моето раждане вселената е решила, че нямам нужда от находчивост и устойчивост при повишен тон. Не врещя. Не роптая. Отдалечавам се от скандала. Това ми е създавало убеждението, че постепенно – макар и да осъзнавам слабостта си – се издигам над крясъка. Едва ли отнякъде може да се появи човек, който би успял да се похвали, че се е карал с мен.

Онова след Ковида ме уплаши. Съседът, който беше отсякъл липата, препречи пътя ми на стълбищната площадка. Стори ми се, че зад гърба му извира мъгла, тъмносива и плътна. Усещането беше същото, като че пред очите ви убиват куче. Боже мой, какво става със зрението ми, ужасих се аз. Отклоних поглед – очите ми бяха наред. Лошо - мъглата около съседа се сгъсти още повече.

- Пак ли сме навирили нос – отбеляза той. Изпаренията зад гърба му ме притискаха. Отминах го светкавично, за да се спася. Изпаднах в паника, че ще се задуша, но нищо подобно не се случи.

- Вече дори и на поздрав не отговаряме - подвикна съседът след мене. Погледнах през рамо. Катраненият облак го бе обвил.

Тъкмо се питах какво ми става, дали след Ковид не съм загубила ума си, когато срещнах Даря. Зад гърба й извираше фина пара, светла, бих я определила дори като сребриста на цвят. Какво ставаше с мен! Даря, библиотекарката в кварталната ни библиотека, се хвърли да ме прегръща. Прави така, когато е прочела някоя страхотна книга. Дала съм й ключ от моята гарсониера. Често губя моя и тя ми дава резервния. Понякога изпича питки и ме кани на гости.

- Най-после оздравя - каза тя.- Направо щеше да ме побъркаш. Няма с кого едно кафе да изпия.

Това бяха първите два случая, след като се опитах да забравя Ковид, но съдбата, най-строгата ни възпитателка, не ми позволи.

Нека призная, че с Арсений бяхме решили да се оженим. Той беше референт по управление на рискови активи. Уверяваше ме, че печели добре. Имаше апартамент, наследство от неговата любяща леля, която от 30 години живееше в Сан Диего, имаше и мезонет в наследство от вуйчо си, починал щастливо в Швейцария. След като приключи карантината, Арсений дойде при мен с огромен букет.

- Скъпа! – подхвана той, но цветята не можеха да скрият тъмният облак зад гърба му. Всъщност нямаше никакъв облак нито мъгла. Проверих с ръка. Нямаше нищо. Празно пространство. Никакъв мирис, тъмен цвят. Сянка. В ума ми бавно започна да се оформя подозрение. Възможно ли бе рецепторът, отключен в мен от болестта, да улавя отношението на събеседника ми към мен – и го онагледява чрез тази катранена мъгла?

Аз съм преводач на закони, нормативни актове, договори и печеля нелоши пари. Смятам, че липсата на мои участия в свади и разправии от всякакъв вид ми е дала достатъчно време да наблюдавам хората. Майка ми отдавна добрува с третия си съпруг, баща ми – с някоя от временните си любими. Години съм живяла сама – наблюдението на хората ми е давало наслада, каквато никоя театрална постановка не е успявала. Няма нищо по-занимателно от това да слушаш какво приказват видни госпожи и господа, и да бъдеш свидетел на действията им. Думите са дадени на всички нас от криволичещата еволюция, за да можем успешно да укриваме чрез тях омразата си към ближните.

Но в мен се беше задействал рецептор. Долавях какво се случва зад думите.

Онова, което се появяваше зад гърбовете на познатите ми -след като преболедувах мъчително и не умрях от Ковид - беше нещо неописуемо. Когато излизах на улицата, зад всеки пешеходец се клатушкаше гърбица - неговата мъгла. Можех да я сравня с хрип от кашлица. Излизах на някой площад – над всеки квадратен сантиметър се стелеше сянка, изпълзяваща от хората – тъмна, без мирис, без плътност. Изпитвах усещането, че някъде измъчват деца.

Мислех, че няма да мога да свикна, но още на четвъртия-петия ден възприемах сивото пространство като нещо нормално. Повече ме стряскаха сребристите облачета над отделни хора – хората със сребро зад гърба бяха или пияни, или дърдореха несвързани приказки и никой не им обръщаше внимание.

Започнах да се страхувам от сребристите нишки, увиснали над челата на някои познати. Доброта ли да ги нарека? Колегите ми преводачи смятаха, че приказките за доброто са пълна глупост. Въпреки това сребърният пласт на благоразположението се спускаше към мене от хора, на които по незнайни причини бях симпатична. Обърнах се към колежката, с която споделяхме офис:

- Елвира, имаш ли някакви пост-Ковид оплаквания – освен отпадналост и кашлица?

– Не – отвърна Елвира. - Освен болки в костите, но това отзвуча.

Страхувах се да намекна за сенките около служителите в агенцията – тъмни като асфалт. Елвира щеше да ме вземе за откачена.

Странно, Арсений също беше прекарал Ковид – три дни хрема и втрисане. Попитах го издалеко - както само професионален преводач на правни текстове би могъл да се изрази – дали не забелязва някаква сянка в спалнята ни. Той се изсмя, но мракът зад темето му се сгъсти. Дали наистина този човек не можеше да ме понася?

- Купил съм боровинки. Изяж ги и укрепи организма си – подхвърли той. Усмивката му беше бляскава, бели зъби, грейнал поглед, но сянката… сянката с цвят на черна клавиатура! Дори когато помежду ни се случваше любовта, усещането за мрачно пространство над раменете му не ме напускаше.

Разговарях и с колегата ми, на когото откровено завиждах – преводите му бяха безукорни. Точните фрази се озоваваха на върха на пръстите му по всяко време, без въобще да се напряга. Работеше в пъти по-бързо от мене - аз, която ежедневно правех сложни граматически тестове!

Казваше се Богдан. Така е - има хора, родени с талант. Никакви тестове, никакви системи за усъвършенстване не могат да те изравнят с таланта. В най-добрия случай можеш да поддържаш поносимо ниво, ако си амбициозна глупачка като мен – правиш пари, трупаш престиж, но назубрените дефиниции, граматическите конструкции се превръщат в подражание, жалко подобие на дарба. Талантът е необяснимата грешка на вселената, поради която всички мразим талантливия. Без никаква причина той е блестящ. Ние не сме. Богдан с едно щракване на пръстите постигаше толкова колкото аз, старателната до лудост Ема, не можех за десет години ровене из тестове, бази данни и преводи. Какво ли виждаше Богдан в мене – и защо зад гърба му се стелеха нишки от сребро, когато се разминавахме в коридора на агенцията?

Не можех да си обясня неговото добро отношение.

– Защо се държиш добре с мене? – попитах направо. - Аз съм най-агресивният ти конкурент. Лъгала съм Звездата – това беше прякорът на директора, който той сам си бе измислил и наложил сред нас. – Награждаваха ме заради лъжи. Наградата заслужваше ти.

- Мила ми Еми – поде Богдан, прозрачна върлина, обръсната гладко за разлика от Арсений. Богдан имаше белезникава, грозна от белота кожа и тънки пръсти. Не харесвам мъже с дълги, прозрачни пръсти. – Завистта е двигател на механизъм, унищожаващ човека, който я изпитва.

- Глупости – срязах го аз. Не исках да призная, че завиждах на лекотата и финеса, които извираха от фразите му. Че приемах като обида към интелекта си неговите хрумвания, с които граматиката ставаше магия, а изречението - пътека към огрян от слънце връх. Със сигурност бях обвита в лилава сянка на завистта.

- Ти полагаш усилия, Еми. Радвам се на стремежа ти текстът да бъде максимално точен – добави Богдан, белезникавият.

Черпехме се с евтино кафе – веднъж плащах аз, веднъж той и сребристата мараня над главата му ставаше все по-лъчиста.

Звездата, нашият шеф, обикновено се мяркаше рядко в офиса ми, влачейки след облия си гръб няколко светли точици.

- Мислиш ли, че след Ковид… – започнах аз пред Богдан и млъкнах. Едва ли бе разумно да се доверя на неговото сребро, просветващо при срещите му с мен. Майка ми тлееше за миг, подобно на моя звезден началник, и угасваше. Баща ми довеждаше лека бяла мараня с присъствието си, но се виждахме рядко, дори на Коледа нямаше възможност да се срещнем. – Богдане, мислиш ли, че е възможно Ковид да отключи някакво замразено човешко сетиво? Някакъв спящ рецептор?

Той ме изгледа с големите си очи, които в мислите си наричах „кафяви шкафове“ – бяха с цвета на гардеробите, в които складирахме преводи по стари дела - отдавна трябваше да ги изхвърлим, но аз не позволявах – те ми вдъхваха сигурност. Бяха пълни с ценни термини. Това бяха моите помощници, които наричах “сламки“. Богдан не се нуждаеше от сламки. Той помнеше, а ако не си спомняше за нещо, веднага го измисляше – беше повече от блестящ. Невъзможно бе да не е усетил моята филологическа немощ – въпреки тестовете, които правех всеки ден, въпреки дивата ми амбиция да докажа, че блестя. А може би причината да ме понася бе, че никога нямаше да го засенча?

- Мислиш ли, че Ковид може да... да ни накара виждаме цвета на… Арсений… - Щях да каза „цвета на омразата“. Богдан щеше да реши, че съм малоумна, но все пак продължих: - Да отключи у преболедувалия усет за отношението на другите хора към него?

- Всичко е възможно – каза Богдан и с това се издигна с една единица нагоре в моята скала с оценки на събеседниците. Не се подиграваше, очите му с цвета на шкафовете, ме наблюдаваха с разбиране.

- Много тъпо – беше реакцията на Арсений. – Ковид не те уби. Надявам се, че няма да те накара да откачиш, което е напълно възможно, ако съдя по странното ти поведение напоследък.

- А твоето поведение? – прошепнах аз. Елвира, с която вече разговарях, беше пълна противоположност на съществителното „дарба“, най-изразителното лице на стръвта да блести – та амбициозната Елвира ме срещаше всяка сутрин с бетонната ограда на сянката си, а това ме радваше – вбесявах я. Да вбесиш някого означава да го победиш. Усещането беше приятно.

Тъмния облак зад Арсений, дори когато любовта помежду ни се случваше, ставаше все по-смазващ, докато една вечер той отбеляза – Елвира от вашата агенция... е много духовита.

След няколко дни забележката беше, че Елвира е забележителна, а след седмица - че се ориентира добре в нестабилната обстановка. След Ковид моят страх от свадите бе достигнал своя апогей. Освен тъмната лава зад гърба на Арсений - да я нарека ли „неприязън“ - започнах да усещам острите погледи, нервните му жестове. Ковид наистина имаше разгромяващо въздействие върху мен – преди не забелязвах обиди и остроти. Сега те ме заобикаляха от всички страни.

- Елвира… – започна Арсений. Разбира се, че бяхме в неговия апартамент, наследство от вуйчо му. - Елвира си е купила…

Не разбрах какво си е купила моята амбициозна колежка.

На сутринта закусихме заедно с Арсений - понякога хубавото кафе, което правех, намаляваше интензивността на сивия му облак. Но нима животът на човек се измерва в чашите изпито кафе?

Бях приготвила 62 лева, точно колкото струваха боровинките, закупени от Арсений, за да укрепя организма си. Оставих парите на масата.

От скандалите между майка ми – аптекар, и баща ми архитект, които постоянно си изнасяха багажа, докато окончателно се разделят - разбира се, консултираха се с мен дали няма да съсипят младостта ми, ако бракът им се разпадне – от раздорите им извлякох поука, че в живота ми трябва да има съвсем малко багаж: банковите ми карти, телефон, крем за лице, плюс бельо. След като се нахранихме с Арсений - от баща си бях придобила навика каквото и да става, да го приключвам сита, организмът страда повече от бодежите в кръста, отколкото от всякаква духовна болка - след като преглътнах последната хапка от сандвича, без въобще да навлизам в спор, подредих рехавия си багаж.

- Чао - каза Арсений. Тъмното пространство около него се уголеми неколкократно. Неприятно е, когато само вие виждате цвета на отношението на хората към вас. Може би това се случва и на други индивиди, които не могат да понасят повишен тон и скандали.

- Елвира – казах аз и си тръгнах.

На улицата тъмният пласт над главите на пешеходците изглеждаше страшно. Хората не можеха да се понасят, ала днес това беше напълно в реда на нещата. Основният компонент на въздуха в белите ни дробове беше неприязънта към всеки, с когото се разминавахме. Вече бяхме привикнали с това.

Блестящите мои родители ми бяха оставили в наследство гарсониера. В характера ми беше да поддържам всичко в изряден вид – както съхранявах документите в офиса.

В агенцията вече беше пристигнал Богдан.

- Радвам, че си се изнесла – изтърси той. Аз ли му бях споменала за това? Аз? Кога? Сребристият облак около него просветваше. Тихо и кротко светлееха кафявите му очи – повече от всякога ми приличаха на шкафове, натъпкани с безценни данни.

За миг погледнах през прозореца – сивата мъгла над хорските глави си беше на мястото. Кой всъщност бе Богдан? Дали бе преболедувал Ковид?

- Ема, ти светиш! – прошепна той. – Цялата си от сребро.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови