- Ще си тръгна, когато ми омръзнеш – измърмори Йордан, без да вдига поглед от лаптопа си.

- Дори да тръгнеш, няма да си отидеш - думите й бяха глад. Когато човек е гладен и каже нещо, то се сбъдва.

Живееха под наем в тясна стая над площада с кръчмата „Кебапче за вас“ и през прозореца, ако го забравеха отворен, влизаха мухи. Постоянно дрънчеше някакъв хит, плътно „Волим те, не волим те“, много рядко Scorpions, в зависимост от това кой подхвърлеше десетачка за музика на Стоян - собственика на кебапчето. Той беше крачещ търнокоп с окопала коса. В стаята на Дея не се задържаше слънце, само сутрин, много рано, когато колите на „Градска чистота“ гърмяха и пълнеха въздуха с грозните кофи на отпадъците, изгревът се промъкваше до пода и се застояваше там три минути. Но колко хубаво беше тогава.

Дея се събуждаше от дрънченето, Йордан не помръдваше, дори ако всичките тави и ножове на „Кебапчето“ се стовареха на врата му. Тя беше първи курс английска филология и обучаваше хлапета по домовете, преподаваше практическа граматика на група нахакани мениджъри и даваше основни знания по английски на група лелки с планове да се пласират някъде като камериерки – в хотелите езикът струва повече от въздуха.

Йордан разполагаше с диплома от мижава гимназия за природни науки и учеше без особен успех, за да се превърне в престижно образован програмист. С Дея се виждаха вечер. Тя бе изпратила деня след сто и двайсет изпявания на песничката „Бейби Шарк тарам-тарам“ с подута глава от врясъците на малките ангелчета, три-четири от които й казваха ту „госпожо“, ту „мамо“, ту „лелче“. Хващаше влака за София сутрин в шест и десет; започваше с двата часа на лелките – Дея често закъсваше за пари, не й достигаха да си плати семестъра, заема за ботуши, и бъдещите камериерки й уреждаха работа – взимаха я за почисти някой апартамент, да боядиса стар шкаф, да измаже тавана на мухлясало мазе (добре, че си яка, момиче), подаряваха й дрехи, изхвърлени от богатите им работодателки. Дея приемаше с благодарност.

В свободното време, каквото рядко имаше, учеше за изпита по историческа граматика, четеше Чосър и Кентърбърийските разкази, зубреше латински и се събуждаше над учебника, когато Йордан се прибереше у дома. Оставяше му най хубавото от своя кулинарен шедьовър, забъркан набързо – супа от сирене по най-икономичната рецепта в света. Смачкваше сиренето, спускаше го в половин тенджера вода и го оставяше да ври пет минути. Йордан й признаваше: – „Ако не изчезна от нашата дупка, то ще е заради тази манджа“.

Той се прибираше гладен за хляб и за нея, за слънцето сутрин, което бягаше от стаята им, но не и от очите й. Йордан осигуряваше парите за наема. Тя пазаруваше - не пестелива, откровена скръндза беше - но как иначе да избутат седмицата с толкова анемичен бюджет? Двамата тичаха по влакове, маршрутки, бъхтеха и влачеха задача след задача, за да се доберат до трите часа в неделя, когато оставаха да почиват заедно. Но не почиваха. Нямаше край тяхната жега. Навън валеше или кръчмата се разпукваше от суша, имаше вятър или въздухът беше застинал асфалт. Не го забелязваха. Нямаха пари за пътешествие до Сплит, Хърватия. Дея бе мечтала години за него.

Йордан бе отскачал веднъж до пристанището на този град - бизнес пътуване за доставка на машини за неговия шеф. Двамата мечтаеха за прекрасния на Сплит плаж. Йордан разказваше, че бил безкраен, а водата светела прозрачна и солена като нейната супа със сирене преди да заври.

- Отиваме на плаж – заявяваше той и се настаняваха – дори да беше привечер или след полунощ - на мястото, където сутрин за три минути ги чакаше слънцето. – Представи си - сега ядем сандвичи в кухнята на „Боснанска“ 11.

И там е тъпо и шумно както при нас. Старият град, двореца, кръчма до кръчма... Заболяваше ме мозъка от врявата.

- Знаеш ли – подхвърли на Дея една от жените, които се готвеха за кариера на болногледачки в Ливърпул. – Искаш ли да те запозная с племенника ми? Кротък е.

- Не – беше отвърнала Дея.

- Не сме виждали твоя човек да те чака. Как може всеки път да е зает? - поклати глава жената. – Направо ми се струва, че си го измислила. Няма никакъв при тебе.

- Не, не - каза Дея.

Йордан често пътуваше. Понякога имаха много пари и отиваха да пият капучино. Но защо да се тикат в евтината кръчма на Стоян? У дома кафените чашки зъзнеха на мивката, но нямаха време за тях. Тя пазеше всичките си свободни минути за Йордан. Той мълчеше както обикновено, но защо да говори – достатъчно й беше да погледне кутията от бисквити до библиотеката – каква ти библиотека, рафт с нейни учебници и малка сгъваема маса, където дремеше лаптопът й. В тази кутия Йордан оставяше спечелените пари и това беше повече от всякакви думи.

В тази смачкана кутия тя слагаше левчетата, спечелени от обучението на хлапетата, които й казваха „мамо“; хонорара от педагогическите си подвизи при мениджърите и лелките, които не блестяха по английски, но бяха най-печените жени, които познаваше – даваха й повредените уреди, отдавна бракувани от заможните им шефки. Йордан светкавично ремонтираше одъртялата техника - така се сдобиха с пералня, телевизор и малка електрическа фурна.

- Ти си глупава, честно – каза й веднъж Стоян, собственикът на „Кебапче за вас“. - Не виждаш ли, че той… - но тук гласът му отстъпи и се върна назад при каймата в очукания хладилник. Олисялата глава на кръчмаря будуваше до късно през нощта, пред одърпаното му заведение се клатушкаше огърлица от пияници, които Стоян наричаше „моите агенти“ - за мръвка и бира те копаеха гадината в селото на майка му, боядисваха къщата й, сечаха дърва за подпалка. Когато по-заможен клиент хвърлеше десет лева на бара, Стоян пускаше сантиментален романс, в който влюбените се обичаха седемдесет години без прекъсване.

- Ти ми приличаш на тъпата жена в това парче, Дея – каза й Стоян една вечер, когато тя едва се довлече до площада след часовете си в техникума по хранително-вкусова промишленост, наричан щедро „Манджата“. Стоян й пусна лиричния романс, предизвиквайки недоволството на клиентите с по-лабилна нервна система. Тук пиеха много и организираха турнири по белот. В стаята на Йордан и Дея трещеше екота на гъста чалга, но наемът беше смешно нисък, пък и двамата бяха престанали да я чуват.

Дея се прибираше първа. След десет минути имаше супа от сирене и печени фъстъци, хляб зареден в тостера и кисело мляко. Йордан не виждаше млякото и хляба, виждаше Дея. Двамата попадаха в Сплит сред вълните на Адриатическото море. Нямаше време на поглеждат навън. Не знаеха дали е октомври, или август.

Йордан нищо не й казваше и нямаше нужда. Човек, който не забелязва вечерята, идва си без чадър и не усеща, че е мокър, беше нейният човек. Не й носеше подаръци от градчетата, където инсталираше своите системи, профили или кой знае какво - донасяше й часовете, натежали от дъжд, мъгли и щастие.

Веднъж Стоян, собственикът на кръчмата, вече открил трето „Кебапче“ до бензиностанцията на пътя към София, й каза:

- Читава си. Я кажи харесва ли ти музиката, която ти пускам?

- Не ми харесва – отговори Дея. - Знаеше, че когато не лъже, има повече свободно време. Не се налагаше да помни измами. Вместо за тях, мислеше за Йордан.

- Какво ти харесва тогава?

Нямаше нужда да се преструва.

- Есенен валс на Шопен – изтърси Дея и веднага усети колко налудничаво прозвучаха думите й. Беше чула тази музика съвсем случайно в къщата на учителката по пиано, чиято дъщеря обучаваше. Валсът остана в трите й минути слънце. Тогава, колкото и да бързаше, Йордан оставаше до нея. Октомври беше техният есенен дом. Тогава не се страхуваше от слабостта. Когато човек е безсилен, разбира какво изпитват другите – без пари, без гръб, но слабостта се раждаше куражът. Йордан идваше - за нейната супа от сирене, за нейното дишане, за кожата и мълчанието й. Банкнотите, които оставяше в кутията от бисквитите, нямаха значение. Бяха важни витамините , които й носеше и оставаше здрава.

Късно вечерта на рождения й ден я срещна гирляндата на пияниците, по-гъста и плътна от всякога. Преди да отключи входа, зазвуча есенният валс на Шопен - пийналите мъже се задавиха в ракията си, Дея се препъна. Есента най-сетне беше дошла в евтината кръчма. Стоян й махна с ръка. Дея се прибра на първия етаж, обърнат на север, но север беше любимата й посока. Йордан беше роден на север, на Дунава, а тя беше родена тук, до Струма – хората, появили се на света край река, се търсеха, те бяха брегове и вода, които не могат един без друг.

Може би беше през октомври, но може би септември още плискаше дъждовете си из града, когато Йордан й каза: „Ще си отида, когато ми омръзнеш“. Нещо много странно за казване. Дишането му звучеше красиво, мълчанието му беше узрели ябълки през октомври. Тогава вали, погледът му беше детска градина, когато майките вече са взели децата, а играчките най-накрая си отдъхват. Дея сядаше в единия ъгъл и дишаше дълбоко три минути – най- красивото време от работата й .

- Където и да отидеш, ще ти останат минутите слънце – беше му казала Дея. Но тя грешеше.

- Засланяй си пари настрана - съветваха я лелките, които мъчително напредваха, всъщност никак не напредваха по английски. - Жената трябва да има скрити пари. Не знаеш къде ще те занесе мъката.

Мениджърите, които обучаваше, се смееха шумно, правеха й комплименти, но за тях нямаше място в радостната й тишина.

… В кутията от бисквити лъщеше снопче банкноти, по-голямо от обикновено. На масата, където се хранеха, всичко беше същото –двете вилици, ножът, кутията за хляб. В хладилника, както обикновено имаше кисело мляко. Лаптопът на Йордан си беше на мястото до нейния, но Йордан не се прибра тази вечер. Не отговори на позвъняването й. Не й върна есемес. На сутринта слънцето отиде на своето място под прозореца. Дрехите на Йордан, прилежно сгънати, бяха на мястото си, той беше подреден човек, не трупаше вещи, обичаше чисти, полупразни стаи, затова спяха на матрак. На следващия ден той не се появи, романсът за влюбените разтърси опушения таван на „Кебапче за вас“, но бързо си замина. Програмистът го нямаше, а какво е квартира с прозорец на север без програмист?

Рано сутринта, когато Дея тичаше за влака в шест и десет, неочаквано я грабна есенният валс на Шопен – странно музикално оформление за опърпаната кръчма, в която заедно с есента и студа се събираха отчаяните пияници на квартала.

- Тука съм – каза й Стоян. – Ти не ме виждаш.

- Бързам - извика Дея, но той знаеше как да се оправя с вироглави клиенти, с длъжници, които отказват да платят, но и със закъсали хора – мъжете, които идваха в кръчмата му, бяха закъсали през цялото време.

- Той ми поръча да ти кажа, че няма да се върне – обади й Стоян, скрил плешивата си глава под някаква смачкана шапка. – Беше го страх, че сама няма да можеш да си плащаш наема.

Така се получава с програмистите. Не остават до шкафа с играчки в детската градина. Силен е, който може да живее без северен прозорец и без три минути слънце.

- Може да се преместиш при мене – предложи Стоян – Отворих трето „Кебапче“ близо до София.

Но Дея не искаше трето кебапче. Не искаше романса нито есенния валс. Слабостта е пристанище, от което човек тръгва нанякъде, помисли си тя. Сутринта беше докоснала масичката, където стоеше лаптопът му. След това ръцете й пламнаха. Болката беше гъста, но човек не е роден за болка.

- Ще ти платя наема – каза Дея.

Снопчето в кутията не беше достатъчно голямо. Трябваше да прибави 55 лева и щеше да покрие сумата за наема заедно със сметката за електричество.

Дея плати.

- Ще ти оставя якето му – каза. – Дано ти стане.

- Помисли си – настоя Стоян . – Държа три заведения. И трите са мои.

Дея не си помисли. Сигурно беше отслабнала грозно, дънките й се въртяха около нея. Но животът продължава.
След седмица лелките заминаваха – всяка на свое място под слънцето – камериерка, икономка, домашна помощница.

- Нас не ни мисли, ние ще печелим – каза една от тях. На тебе какво ти е? Сякаш си стъпила в гроб.

- Нищо ми няма - отвърна Дея.

- Сложи ли пари настрана, както те учех?

- Не.

- Ако искаш да те запозная с моя племенник - пак предложи жената. – Още е сам. Майка му се тревожи, че въобще не излиза.

- Става – съгласи се Дея.

Животът продължава. Животът продължава и утре пак ще съмне. Но през нейния прозорец нямаше да влезе слънце.

- Как няма да влезе, бе! – прекъсна я една от ученичките й в „Манджата“, най-слабата по английски. – Зависи от стаята. Трябва да изберете стая с голям прозорец. Не се излагайте.

…….

Дея ръководеше голяма детска градина. Все още обучаваше малки пумпалчета - четири, пет, шестгодишни.

Обучаваше ученици от езиковата гимназия, превеждаше. Все още не боядисваше косата си. Големият й син беше на петнайсет, малкият с година по-млад, дъщерята на осем. Децата, родили се край река, са бряг и вода за жадните. Понякога са облаци и целуват земята заедно с дъжда. Толкова е хубаво през есента. Дея обичаше онзи валс на Шопен – имаше време да го слуша. Онзи племенник, който бил много самотен, сега се връщаше от работа уморен, но вечно бъбрещ – как го застигнал порой, как машината отново се повредила, как Савов му се изрепчил, но той го поставил на мястото му.

- Как са децата? Говори ли с тях? Питаха ли за мене? Колко са изкарали на класното по английски момчетата? А малката хубавица как е? Прочете ли седем страници от „Пипи“… Не е! Как може. Срам и резил... готова ли е супата със сирене? Много я обичам. Тя ме държи здрав, Дея. Да го знаеш.

Нямаше как да не го знае. Чуваше го десет пъти на ден.

Живееха в тесен апартамент с хубава детска стая – огромни прозорци, през които слънцето постоянно стоеше при тях – и сутрин, и вечер.

- Дея, щях да забравя – изведнъж се досети мъжът й, както коментираше надълго и нашироко правителството, изборите, за кого ще гласува, онзи страхотен Николай от „Гласът на България“, не певец, а вулкан, новите маратонки на София, малката хубавица (ама е разглезена, та свети!), които избрали заедно вчера. Вярно, че я мързи да гледа, но е лазерен лъч по математика, защото се е метнала на него. Изхарчихме лимита. Прощавай.

- Дея, страхотна супа, страхотно сирене. Бива те, моето момиче – похвали я, както правеше всяка вечер мъжът й. – О, я виж, в пощенската кутия намерих писмо за тебе. Сигурно пак ти искат дарение. Ти ги научи лошо тия жени, дето ходят да печелят навън. Не стига, че им наливаш ум, ами… - той й подаде някакъв плик. Получател, подател. Подател!

Ръката на Дея трепна. Йордан Йорданов.

Слабостта е първата крачка към силата. Слабостта е майка доброто.

- Задави ли се? – попита я мъжът й. – Какво, бе. Какво се разкашля. Не бой се. Не е Ковид.
Дея скъса плика.

Лист хартия. Без обръщение. Няколко реда.

Трите минути до прозореца. Зле съм. Ул. „Лом“, блок 17, апартамент 23.
Дата: тази есен, октомври
Блок 17, улица „Лом“.

- Какво… Лошо ли ти е? – попита мъжът й. – Лошо ли ти е?