Йотко

Назовахме го така, защото приличаше на мастър Йода. Комшията на село го оприличи пръв на филмовия герой от онези далечни галактики. Учителят на джедаите говори с особен синтаксис, преобръща словореда, явно мисълта му тече по други правила, джедайски, метачовешки, свръхдуховни. А Йотко си е най-обикновен помияр.

Жълт, с клепнали ушета, средно голям. Може да чете мисли също, обаче трябва първо да му станеш приятел. Сега като се замисля, не е да няма разлики между джедая и кучето, но приликите се набиват на очи. И не само външно, искам да кажа. Стопанин на Йотко е фермерът Киро. Той преди година си опъна електропастир и сега говедата му не шаралеят извън периметъра. Рахат работа, говедото веднъж ще се допре до жицата, ще го пререже електрически заряд и повече ще знае, че границата не само не се пресича, но дори не бива и да се доближава. Щото то си е говедо, не владее фина моторика, че да пасе на сантиметър от туй чудо на кибертехнологията. Затуй – надалече. И говедото спокойно, и Киро доволен.

Киро не е връзвал Йотко никога на синджир. И рядко го е галел. Затова хайванчето идваше при мен, щото му се радвах. Е, не отказваше и някое кокалче, бит и битие се сливат в едно в неговото космическо кучешко съзнание. Идвал е да му се порадвам и просто така, без материални облаги – длъжен съм да отбележа този факт. Ходеше си свободен из цялото село. Ако е някой опасен вълкодав, много ясно, че стопанинът му щеше да вземе предохранителни мерки и никой да не бъде наранен. Но Йотко бе също толкова добронамерен, колкото е и неговият филмов прототип. Нито някога е ухапал някого, нито дори му е минало през ума да върши каквито и да било бели на човеците. И на кокошки чужди не е посягал. Изобщо, свръхцивилизован индивид си е.

Фермерът Киро също не пада по-долу от Йотко по цивилизованост, в някои отношения го надминава. Е, че не се е радвал на кучето си достатъчно едва ли може да бъде обвинение в бездушие. Просто си е такъв, нали е дал свобода на кучето, нали не го е връзвал на синджира, сега не бива да бъде обвиняван в липса на любов, би било нечестно. Опитвам се да проумея техните отношения, но ми е трудно. Все пак Йотко си бе неговото куче. Знаеше какво се изисква служебно от него и лаеше всеки път по всеки, който доближаваше фермата, независимо дали е свой, дошъл за два литра мляко или друга течност или пък някой случаен минувач. Случайният би се изплашил и случайните му лоши помисли биха били прекъснати. А своите си ни лаеше само така, за парлама, знаехме, че само да приближим, и той идва да помята с опашка и да тегли една дълга усмивка – и като време, и като пространство дълга. Така мяташе с опашката, че цялото му тяло залиташе наляво и надясно.

Ех, вече няма да се мята тази опашка. Как да туриш електропастир на свободолюбието? Как да ограничиш този джедай да не се скитосва по малките уютни улички на селото? Това си му беше територия. И чакалите не се отваряха чак толкова много през онези дни, когато Йотко още разнасяше жълтите си клепнали уши и тъжните си зелени очи. Сега да ги чуете как вият! Знаят – Силата е намаляла – изчезнал е Йотко. Едни хора от селото се обадиха на Киро, който в недоумение втора седмица издирваше своя философ, мъдрец и обикновен пазач. Викнаха го да провери дали това е тялото му, бил приключил земният му път край техния двор в предградията на това населено място. Очната справка установи, че в тялото на Йотко вече живот няма. Тъжно му стана на Киро. Не толкова, че загуби свое близко същество, а поради краткото изследване, което извърши. По тялото нямаше следи от насилие. Нито го бяха докоснали чакали, нито друг пес го е нападнал. Нараняванията явно са били вътрешни. А такива се получават или след блъскане от автомобил, или след поглъщане на отрова. Двете не са равноправни понятия – блъскането може да е неволно. Но горчивият привкус си остава. Човек го е причинил. Ако е нарочно – Вселената ще си го съди.

Всяко свободолюбие се наказва – рано или късно. Всяка вродена мъдрост също. Понякога се обръщам към фермера Киро с „майсторе“ - когато отивам при него с молба да ми изработи на големия струг някой стоманен детайл. Прави ги точно така, както му ги начертаеш. Взима парче безформен метал, върти го, стърже го, дурдисва го и вечерта можеш да идеш да си го вземеш. „Колко струва, майсторе?“ Няма да ти кажа какво ми отговаря, не заслужаваш да го чуеш. Ако наминеш насам, сам ще разбереш. Ще отидем заедно при него, там вече няма да ни посреща Йотко, а едно мъничко пале. То също върти с опашка, щото също е свободолюбиво и добронамерено. Стопанинът му е майстор. Знае как да се отнася и с говедата, и с джедаите. Ще си купим с теб от Киро някаква друга течност, двойно дестилирана, от чист материал смокини и грозде, отлежала в дъбово буренце. Такава течност и на жълтите павета не са консумирали. Нищо, че я наричат презрително „парцуца“. Тук в калта на селските улички никой никога няма да положи такива павета. За майтап ще взема да донеса едно малко жълто парченце от София, виждал съм, че се ронят, и да го хвърля в някоя локва. Ще потъне, ще се изгуби, ще разбере, че на красотата не можеш да се противопоставиш.

Та като наминеш насам, обади се, ще почетем паметта на свободолюбието.

Следете новините ни в GoogleNews