Грубост

Калин Терзийски Последна промяна на 26 ноември 2021 в 08:38 1971 0

Едно нещо може да се анализира дълбоко и все по-дълбоко. И дълбочината никога няма да е максимална, а на някои хора анализът ще им се струва или повърхностен, или пък глупав поради неразбираемост. И освен това – всяко анализиране се крепи на някакви предубеждения, на някакви утвърдени модели, на някакво предшестващо знание, на някаква концепция за „нещата въобще” – иначе казано – тръгнеш ли по една пътека – все по нея ще вървиш. Така че – майната му – като пише човек – не трябва да му мисли: защото все ще е плитко, все ще е прекалено неразбираемо, все ще има недоволни...и какво от това?

Всички казват: властта...

А аз ще тръгна от опаката страна: народът...

Не е ли властта в народа?

Някой ще се изхили: Аха, да – той е суверенина, той е бамбашка господаря, ахаха.

Шеги, нали така.

Но аз ще кажа: Да, дами и господа, у него е властта. И по-скоро – у него е властчицата. А по-мощна власт от властчицата няма. Голямата власт се размахва видимо. Като размахваш голяма тояга – виждат те всички и те сочат с пръст, а понякога – и с ятаган. И ако много прекаляваш с размахването – вдигат се тия всички и ти отсякват кунките, тоест – по крумовски – ръчичките. Когато си начело – ти си като въшка на чело – виждат се всичките ти мерзости – и дали си се насмукал с кръв, и дали си наплодил още гниди. Или поне донякъде се виждат. Ето - ти спиш, а някой показва не`кви билиони далърс анд юроус ин дъ твоето чекмедже.

Когато си на върха, казва Ницшето – въздухът е разреден, изумително студен и свирят свирепи ветрове. И там властта е сладка, но е сладка с вкус на кръв – защото скоро от мордата ти може да текне кръв и ти да се запознаеш с вкуса на собствените си еритроцити. А в низините...

В низините се произвежда и консумира такава сладка власт, че и думата „властчица” не е достатъчно умилителна. Може би да изковем нова дума:”властчинка” – малко по родопски, по хайтовски, м? Или „властуничка”? Както и да е. А има и COVID. О, майн гот, има и COVID, даже и аз научих, че имало. И той дава...

О майн гот – и той дава такава плодородна почва за развихряне на властчицата (властуницата, властчинката, властчето, властухичката), че ний тръпнем и се наслаждаваме и се чудим дали да не избягаме с писъци.

Но къде да се избяга с писъци сега, след като го има това; вече и в Тера Аустралия, дето казват – ако се отдалечиш от някакъв периметър та устреляват с ръбър соул, пардон, с гумени куршуми от полицията, задето си нарушил хуманните ковид морални правила и закони.

В целия хуманен и бял свят вече властчицата се вихри – малките хора и техните малки братчета – хорицата – произвеждат властчица както левкоцитите произвеждат гной – и я налагат, и я консумират топла и студена, и и се радват като малки деца и като садист, радващ се на морен и пухкав мазохист сутрин в леглото си.

Малките човеци създават и се радват на полицейщината, полицейщинката, на жандармерийщинката и на дерибейщинката от сърце. От Токио, Япония до Бостън, Масачузетс.

Всеки малък негодник има нужда от власт. Той си казва (без да умее да си го каже, защото няма чак такава авторефлективност): Мен цял живот ма тъпкаа, сега аз ша ги тъпча, маа им дееа софийска (токийска, бостънска)!

Пътувам си аз с градския транспорт. И не си дупча билет. Тоест – качил съм се и си имам билет...

Ах, колко сложно е всичко. Ще поканя Дерида, проклетника, да ви поговори една седмица за деконструкцията, за да схванете най-сетне колко е трудно да разкажеш нещо, без да знаеш какво „знаят хората” за това, което им разказваш. Каква е системата от „презумпции и липси”, така да се каже. Така де. Защо нямаш кола, ти, долен човеко Терзийски, защо си се мотал до пеесе и две без кола – защото си пияница и мързеливец, затова ли, или по някакви по-специфични причини?

Ай`л тел ю дис: Нямам кола, защото жена ми има, има джип, мамка му, тя ме кара до където си поискам, но не винаги, а в извънредно редки случаи, а аз иначе ходя пеш, защото съм пустинник и последовател на отец Ферапонт от братята Карамазови, нали така, и на Франциск от Асизи, и на...все едно. Така де. Бих казал, защото съм заядлив човек – ако ми плащаха по хиляда лева на разказ, както едно време са плащали на писателите - в блажни и „културни” времена – бих имал и кола, и кочияш.

Глупости говоря. Наистина презирам колите и карането им, наистина искам да съм „свещен бедняк”, но, в същото време, защото съм отрасъл в свястно, комунистическо, еснафско-нормално семейство от олигофрени-материалисти – и ме е срам от това, че презирам мат`риалните придобивки, в частност – колите. И ето на – пътувам с градски транспорт.

И не дупча билет. Защото...ми се струва адски несправедливо. Когато – казвам си – справедливо се оцени трудът ми на писател – аз справедливо ще започна да си дупча билет.

А ако някой рече – ама всички ако така почнат...то всички смятат, че не им е справедливо възнаграден труда... Но аз томува ще кажа: Всяка коза – за свой крак виси. И всеки се бори според своята си смелост и според своя си кураж и прави своя личен бунт срещу несправедливостта; и ако си обкръжен от раболепни овце – това не означава, че ти също трябва да си раболепна овца.

А ако някой каже – то писател няма как да печели – ща кажа така – известен писател, отдавна утвърден, превеждан на петнайсет световни езика – ако не може да е платен подобаващо в една страна – по добре тая страна да се закрие. Но това са частни размишления, простете.

И така. Иначе бях готов, де. Да си дупча билета. Страхлив пич съм аз, страх ме е от това – да се омерзя от грозотата на живота и от отвратителността на хората. Но нещо забравям да го дупча, все забравям и когато видя контрольори от градскиааа адски транспорт – аз изпадам в хистерия, моята хистера (матка) започва да се движи свободно из кавум абдоминис (коремната кухина) и аз започвам да се треса от страх и по съвсем конверзионно-дисоциативен начин да мятам крайници в безсмислени и театрални, излишни движения.

Уж нещо се опитвам да си дупча билета в последния момент. Но ето – така се случва и този път. И ме обграждат контрольорите и започват да викат и виковете им достигат аха почти до чертозите олимпийски....

И ето я властчицата, за която говорих отпреди.

Аз викам: Сега се качих, сега се качииих. Милост, милост хора милостиви! Сега се качих и не искам да се караме, аз съм хипи – мир и любов – не искам да се караме, искам пийс фрийдъм флауърс хепинес! Аз веднага исках да го дупча, но нали съм посран интелектуалец, ей сега мислех за Ницше, да, ей така, може да го питате...да, това е идея – ей на – питайте Ницше, че мислех за него! И се улисах, Улисес на Джойс, сещате ли се, на български се казва Одисей...да, улисах се, и за Улисес на Джойс мислех, и за Ницшето, тоя калпазанин, а вие, прощавайте, чели ли сте Одисей на Джеймс Джойс – питам контрольорите, а те стоят като синя стена от безмълвна власт и крещят, защото безмълвната власт може и да крещи безмълвно. Те са малката власт, те са властчицата, само им трябва по една хайтовска шибучица и да ям аз бой, че какво друго да ям? – като няма хляб, яже бой, нали така, Марийо-Антоането?

И така.

А идват и полицаи. И аз казвам: Не, аз ще си продължа – имам важна работа. Приемам, че съм нередовен, щом това са вашите мерки, нищо че имам билет, добре – нередовен съм... а и мисля, че съм удовлетворил желанията ви - ето – вече ми дърпахте ръцете, вече ме блъскахте – какво повече искате от мен? Не сте ли получили достатъчно наслада? Не сте ли осъществили достатъчно „полза” от тази така чудесна „полза” по Джеръми Бентъм и Джон Стюарт Мил – за вас си – наслада тире полза – от моето радостно унижение? Не се ли накефихте, така а се каже, не ви ли стана меко и топло на сърцата – като ме погледахте да се гърча? Униженията ви радват – особено на някакъв презрян интелигент с балтон – ето – дадох ви половин центнер от тях! Аз се гърчих от неудобство и срам, а вие викахте: Това, че сте известен не ви дава право!

Не ви ли беше достатъчно, мили хора? Сега смятам да си ходя по пътя. Но вие не ме пускате? Защо? Заповядайте, пипайте ме. Да се пипа известен човек е приятно – но да се тегли за ръкавите и да се блъска е още по приятно, а ако дойде време за гилотини и за клади – ще е най-приятно – и разни херцози и Ян Хусовци веднага ще тръгнат натам, подбутвани от вас, мили народни хора, мили носители на истинската власт, мили царе и хегемони на властчицата... Аз съм ваш!

И те ме побутаха, похокаха, свалиха от автобуса и ми поизгубиха един час. В поведението им се четеше насладата, която получават. Мъстта. Народът срещу Лари Флинт. Народната власт срещу разкапания декадент-интелигент. COVID дава това право. Ей, ти защо си без маска бееее?! Ревове и блъскане. Народът властва. Злобата може да се излива – защото има COVID. И сега ни е паднало. Грубост и простащина – защото има COVID. И сега ни е паднало. Ще им покажем на тия. Защото има COVID. И сега трябва да има ред! И редът ще бъде наложен. Народен съд трябва да има. За да осъди всички, които не ни слушат!

Ние сме Редът. Ние сме властта! Ние – с муцуните скрити зад маски, бродещи нама и натам, с униформи, с карти, със сертификати, с устройства за проверяване на сертификати и ожесточени очи – ние - упълноможените да глобяваме за Нещо. Или за Нищо.

Има ковид и властчицата танцува върху гроба на културата. На възпитанието и вежливостта. Ура.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови