Грохотно - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 19 септември 2020 в 09:29 6862 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Грохотно. Името на селото го смая. Къде толкова грохот в седем къщи и река, тънка като пеперуда, покланяща се на всеки камък? Над покривите склонът на планината се втурва към небето, жаден за облаци и луна. От борове и чист въздух получи световъртеж. Нито едно лице, нито едно! Септември очевидно беше решил, че не понася есента – мяташе се с всички сили, за да се отскубне от нея. Просто не можеше да повярва, че лятото си е отишло и е отказало да го настани в шарения си вагон. Аз съм лятото, викаше в ушите му септември с пламтящия асфалт и топлия вятър. Аз съм лятото, каза си Веселин. Аз. Веселин не можеше да понася септември.

Жегата в града беше отблъскваща, сметките за приходи и разходи - още повече. Но името на селцето му хареса, името на страхливата река също – на ръждясала табела беше изписано „река БУЙНА“ - септември я беше заключил в жарките пещи на нощите си и беше оставил от водопада й жалка струйка и суха скала, опечени брегове и отдавна изсъхнал жабуняк.

Беше му криво. Поправяше компютри, лаптопи, телефони, всичко - избяга от тях. Не знаеше за колко дни. Не можеше да обясни защо се отзова в Грохотно. Беше сам, затънал в прогнози, програми, операционни системи. Беше престанал да вижда тревата и нощта, приятелите му един след друг заминаваха накъдето им видят очите за повече пари. Той имаше достатъчно. Разположи се на една от двете дървени маси на кафенето - толкова мизерно, че нямаше име – че как иначе – паянтовата барака стърчеше до изсъхналите брегове на барата, която само на огънатата табелка се чувстваше река.

- Нещо за ядене - каза на сервитьорката. Тя се беше промъкнала до него - тиха като единствения вир в реката.

Естествено, че го попита - „Какво искате?“, той й каза, без да я погледне – „Каквото и да е.“

След пет минути му донесе пържени картофи и пържени яйца, две филии препечен хляб.

- Друго има ли?

- Няма.

- Кафе има ли?

- Няма.

Хлябът беше страхотен на вкус, яйцата още повече. Може би просто беше прекалено гладен. Дъвчеше и се чудеше накъде да хване - към Триградското ждрело, към Доспат или първо да мине през Ягодинската пещера. Бяха му споменавали, че в Родопите било хубаво и евтино. Не го интересуваше хубостта, нито какви са цените на хляба. Надяваше се да започне да спи като нормален човек. От месеци го измъчваше безсъние. Не можеше да понася нощите, особено през септември.

- Сам ли сте? – попита го сервитьорката и той отвърна:

- Да забелязваш някой друг около мене?

Огледа я. Тъмнокоса, нищо особено, кафяви очи като пътя, който гората поглъщаше с жадните си листа. За минута изяде всичко и тя му донесе още пържени яйца, някакво печено месо, мед. Оказа че, че имало и друга храна.

- Къде са хората от селото? – попита я той.

Тя не отговори и той си помисли, че въобще не е казал нищо на глас. Случваше му се да не изрича гласно мислите си, или пък изтърсваше нещо, което никога не си бе помислял.

- Сама ли изсъхваш тука?

- Да – каза тя. Гласът й му заприлича на риба, която е захапала куката на някаква въдица и напразно се мята да се откачи.

- Не правиш ли пари, като гледам какъв избор предлагаш на клиентите.

- Нямам клиенти – каза тя.

- Защо си се забила тука?

- Избягах – каза тя.

Не му се слушаха женски истории.

- Не ме интересува – каза Веселин, извади двайсет лева и ги хвърли на масата.

- Тук почти не идват хора – каза тя. – Говоря каквото ми хрумне на един бор, но не същото. Ще ти направя пататник с картофи, ако останеш да си поговорим. Няма да го плащаш.

- Не обичам нищо с картофи.

- Ще ти набера домати от…

– Донеси десет домата – прекъсна я той. - Ще ми говориш, докато ги ям. После ставам и си тръгвам.

- Той ми каза – започна жената. Веселин я слушаше с половин ухо. Доматите бяха страхотни. Не беше хапвал такова нещо в София, а купуваше храната си само от най-скъпите магазини. – Той ми каза: – „Не съм щастлив с тебе.

Трябва да направим пауза, да видя дали искам да се върна, или не.“

- Писнало му е да те гледа – каза Веселин.

- Аз искам да живея като нормален човек, да ходя на работа, да си гледам детето. Не можах да остана в апартамента му. Накъдето и да погледна, виждам него. Не че това има някакво значение, защото…

- Зарязал те е заради друга – обади се Веселин и захапа още един домат. По-прекрасно нещо не беше слагал в устата си от десет години насам. Преди да умре, баба му имаше градинка в мизерното дворче в едно село до София.

- Той каза: - „Може да живееш тука“, но аз не можех. Мислех, че като се махна, ще се оправя. Но и тука го виждам. Сигурно защото няма хора.

- Ако бях на твое място, щях да измъкна полека-лека всичко от апартамента – ножовете, вилиците. Щях да разглобя леглата и да ги продам. И последното му копче щях да изнеса. За десет минути щях да съм го изтъргувал. Донеси ми още хляб – нареди Веселин. Хвърли още десет лева на масата. Тя донесе.

- Отначало не можех да дишам. Агония.

- Ти си луда - подхвърли той.

- Мама ми говори – ако през нощта около тебе забележиш светло място, даже да е голямо, колкото старата ти обувка, тръгни към него. Ако в мислите ти има троха слънце, мисли само за нея. Разбери, че ти си важната. А си поставила в центъра на вселената един нехранимайко, сухо дърво и си се пречупила заради него. Кой харесва пречупени хора?

- Не обичам да ми дърдорят на главата. През ателието ми минават трийсет човека на ден. Плещят, но плащат. И аз съм Окей.

- Аз искам него и го обичам - каза жената тихо, толкова тихо, че Веселин не я чу.

- Писна ми от твоите глупости – сряза я той.

- Ще ти направя кафе – каза тя. – Не искам да си отиваш.

Донесе кафето, беше страхотно.

- Това е синът ми – обади се по едно време тя.

Веселин не погледна хлапето.

- Кафето ти го бива – съобщи й той.

- Ще ти направя супа от леща – каза жената.

- Готвиш като звяр - призна Веселин.

Не помнеше как се озова в стаичката на горния етаж. Тясна дупка с прозорец към склона, който беше отскочил за нощта до небето. Вътре миришеше на бор, имаше детско креватче и детски сандали, захвърлени на пода. Що за септември – бор и нощ, омесени в едно.

- Много хубав мотор имаш - каза синът й. Фланелката му беше избеляла, платненките също. Веселин не понасяше деца да пелтечат край ушите му. – Остани при мама – продължи хлапето. - Ще ти дам пет лева. Събирам ги още откакто цъфтяха сливите през март. Остани. Ти си по-висок от баща ми. Мама казва, че той е в Германия, но не е. Баба казва, че трябва да си намеря друг татко. Затова мама избра това кафене – на път е. Дано дойде мъж, за да не е й е криво през цялото време.

- Млъкни бе, хлапе.

Момчето послушно млъкна. Извади пет лева и ги сложи на масата пред Веселин. Парите също миришеха на бор.
- Твоите пет лева ми харесват – каза Веселин.

Любовта се случи банално. Всъщност за каква любов става дума? Беше сготвила боб – страхотен, страхотен, огромно прекрасен боб и той остана вечерта. Остана на другия ден.

- Може да купиш джип и да караш туристи до Орловото око – каза хлапето. - Това е връх Свети Илия, само толкова знам, не съм се качвал там. Разходка с джип до Окото струва 60 лева. Ще забогатееш. Остани тука, дано мама забрави тате. Говореше, че ще умре, но няма, защото няма кой да ме гледа. Ти ще ме вземеш ли, ако ме остави на тебе?

Веселин си каза, че ще се задържи само седмица в Грохотно, където не се чуваше никакъв грохот, никакъв шум, освен цвъртенето на олиото за палачинките – най-хубавите, които бе слагал в устата си, откакто умря баба му. Майка му беше в Германия. Тя не можеше да се прибере заради коронавируса, но беше добре. Изпрати му по Еконт лаптопа си, стара, грозна машина за основен ремонт.

- Можем да продадем мотора ти и да иззидаме кухничка към кафенето. Сега няма – каза момчето.

Веселин продаде мотора и вдигнаха още едно стайче. Хлапето непрекъснато се влачеше след него.

- Не си тръгвай – каза то на Веселин. Мама започна да яде, откакто ти дойде.

- Престани да дрънкаш – отсече Веселин. После двамата заприщиха река Буйна и направиха яз. Водата полека се събра накуп, стана голяма, студена и хлапето започна да пуска вътре хартиени кораби.

- Страхотен вир – извика един ден хлапето. – Ще спестяваме пари. Може след месец да отидем до Девин. Веднъж ходихме там с мама на зъболекар. На площада има батут с пързалка. Три лева за петнайсет минути. Може ли? А?
Веселин нищо не обеща.

Един ден тя му каза:

- Моля те, гледай Христо. Той е много послушно дете.

- Не я пускай, Веско – избъбри момчето. –Ще отиде да търси баща ми. Може да не се върне и ще ни остави сами.

- Отивам да видя какво става с него – каза жената. – Сънувах го няколко пъти. Не мога да сложа никой друг в центъра на вселената. Опитвах да сложа тебе, Веселине, но не можах.

Веселин остана зад бара – понякога идваха хора. Сами си правеха кафе, той ремонтираше лаптопи, триони, пра-стари компютри и всичко, каквото може да ремонтира човек. Сложиха табела с името на кафенето – „Стефана“. Така се казваше жената.

- Свикнах с майка ти – измърмори Веселин.

- Аз свикнах с тебе – каза момчето.

След няколко дни заваля. Реката забуча – як, див вой, който разклати гората и облаците.

- Затова селото се казва Грохотно - каза Веселин на хлапето.

- Не затова - възрази малкият. – А защото мама обича грохота.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !