Както всеки вторник, ви представяме дуела в писма между либерала проф. Евгений Дайнов и консерватора Тончо Краевски.
Идеята за тази рубрика дойде от дуела в писма между скандалния световноизвестен романист Мишел Уелбек и философа Бернар-Анри Леви.
Историята тръгва от един обяд през 2008-ма, когато двамата решават да си пишат за всички неща, които ги държат будни нощем. Диалогът в писма продължава шест месеца. Главната тема е това, което ги обединява – „И двамата сме доста презрени личности“, както казва самият Уелбек.
Защо е така? Уелбек смята, че Леви е „философ без своя оригинална идея, но с отлични контакти“, „спец в медийните фасове и сензации“, „въплъщение на неприлично богатия социализъм“ и „създател на най-безсмисления филм в историята" (Le jour et la niut).
В течение на кореспонденцията им и двамата започват да идентифицират причините за неприязънта, която често събуждат, както и да ги защитават. Макар двамата да се възприемат за политически крайности – Леви е човек на „моралното ляво“, а Уелбек – „аморален либертарианец“, откриват, че общото им призвание, отдадеността им на писането, писателите и саможертвата в тяхно име е далеч по-силна идеологическа сила.
За съжаление у нас все по-рядко наблюдаваме сблъсък на идеи. А именно те формират обществото, в което живеем.
Затова се надяваме, че са вас ще бъде удоволствие всеки вторник да следите кореспонденцията между либерала проф. Евгений Дайнов и консерватора Тончо Краевски.
Драги Тончо,
Наистина ще съм ти благодарен да престанеш да ме пакетираш с други хора в някакви „вие“, след което върху това „вие“ да окачваш
пренебрежително-високомерни квалификации.
Аз не провеждам тази операция спрямо теб, нали? А бих могъл – не мислиш ли? Нали си представяш с какви хора бих могъл да те пакетирам, ако имах склонността (каквато нямам) да правя такива неща?
Толкова по онова равенство, което произтича от Първата категорична императива на Кант.
Нататък.
В либералната вселена, в която (за щастие) продължаваме да живеем, поемам отговорност само за собствените си постъпки. На въпросната конференция, където ти се изправи с тезата, че няма равенство между хората, моята конкретно физиономия се дръпна поради мои си конкретни причини. А именно: от историята, както и от личен опит знам, че онзи, който ми съобщи, че не ми е равен, ще поиска да ми стане господар.
Това не е някаква моя мания, а е чист Аристотел: равенство има там, където няма господари. След като никой никому не е господар – всички са равни. И, разбира се – свободни, пак по същата причина: който си няма господар, чиито разпореждания да изпълнява, той си взема сам решенията – свободен е. Ако обаче имаш господар – нито си равен, нито свободен.
В мига, в който се появява свободата, се появява равенството; и обратно. Двете са страни на едно и също нещо. Затова се зарадвах в края на последното ти писмо, където съобщаваш, че вярваш точно в равенството в свободата. Наистина, за разлика от мен, успяваш да облечеш това в екзистенциална поетичност (респект), с ехо и от Сартр, и от Маколи; но става въпрос за същото.
След като имаме това фундаментално съгласие, оттук насетне различия би имало в нюансите. Например: ти твърдиш, че там, където има група, не може да няма йерархии. Може, обаче. Рок групите нямат йерархии, освен ако не са констуирани на принципа „Голямата звезда плюс помагачи”. Има и други примери.
Общностите, в които се чувствам „у дома” – музикантите и зелено-протестиращите – не раждат йерархии (може би в другите общности, в които битувам, не съм толкова „у дома”, защото там има йерархии). А „моите” не раждат йерархии, тъй като – най-вероятно – в тях има нещо повече от равенство. Има чувството за братство, за което писах миналия път.
Когато хората са братя, те си се радват (а радостта е много важно и тежко подценявано нещо) и си помагат при нужда. Нямат нужда от йерархии като спойка на групата. Такава радост – „лекота” по Кундера, ако щеш – винаги ме е привличала, още от ерата на хипитата.
Но да се върнем на равенството. Любопитно е да се наблюдава отстрани как се запознават на публични места (коктейл, да речем) хора, които вярват в равенството, и хора, които не вярват в него.
Американците, които вярват в равенството до мозъка на костите си, се запознават с усмивка и бързат да намерят теми на съгласие. Оттам нататък или просто си се радват, или намират още нещо – какво могат да свършат заедно с някаква печалба.
Друго са руснаците, които са изтъкани от неравенство. Оглеждат се изпитателно и бързо провеждат серия от тестове, за да уточнят кой е по-нагоре в йерархията. Целта е онзи, който се окаже отгоре, да доминира по-долния. Веднъж постигнато, това знание не води нито до радост, нито – до печалба.
Което може би обяснява защо Америка е усмихната и богата, а Русия е намръщена и бедна.
А най-интересно е как стои въпросът с йерархиите при аристократите. Познавал съм английски, ирландски, шотландски, руски и френски такива. При официални случаи при тях йерархиите са с неизброими нюанси. Във всекидневието обаче йерархии няма. Цари някаква добродушна хипария, вкл. спрямо външни хора като наша скромност.
Някъде около 200-годишнината на Френската революция чух от френски аристократ (видима възраст – 22) следното: „Тия 200 години са аберация, временна лудост. И преди се е случвало. Рано или късно ще отмине и ние ще се върнем на мястото си“.
Ясно помня как чак ми спря дъхът пред тази спокойна, абсолютно естествена самоувереност на човек, доста по-млад от мен. Явно е така, ако можеш да проследиш родата си до първия кръстоносен поход, да речем. Аз съм проследявал моята само до първата третина на 19-ти век и точно тази самоувереност не я умея. Моята самоувереност стъпва върху това, че знам какво умея – да свиря на китара, да пиша книги, да даскалувам.
А за да имам това, имам нужда и от свобода, и от равенство. Ако съм не-свободен и не-равен, как бих могъл да постигна някакво ниво, на което да съм уверен в себе си?
Мога да си представя защо френските аристократи не харесват Френската революция: днес се налага да плащат данъци, не могат да разчитат на крепостните да им оправят оградата без заплащане и пр. Знам и кои аспекти аз намирам за тревожни – ония на Бърк, всъщност: възгордяването на ума и следващото от това всенародно клане. Не мога обаче да разбера онова пълно отхвърляне на революцията във Франция, което демонстрираш ти.
Скоро четох, че тази революция е равна на първородния грях. Ще рече: някакво фрапантно предателство спрямо Божия ред. Това ли е? Или нещо друго не ти харесва? А ако наистина не приемаш нищо нейно, това значи ли, че в един по-добър свят цялата обществена конструкция щеше да си стои на нивото от 1788 година? И ако да – как това би било по-добре за нас, днешните хора?
За мен, признавам, крайният резултат от тая революция е ОК. Свободата, Равенството и Братството са фундаментът, на който стоя; и трудно бих си представил това да бъде заместено от Зависимост, Подчинение и Сила, например.
За разлика, разбира се, от облечените във власт. Преди 15-тина години установявам, че МОН не ми е лицензирал курса „Свободата”, който предлагах в НБУ. Отивам в МОН, издирвам съответната лелка. Питам – WTF?
Тя:
-Не може!
-Кое не може?
-Тая Свобода не може! Какъв научен профил е това?
Вбесих се:
-От 10 години преподавам курса „Властта”. С него нямате проблеми, нали? Властта – може. Свободата – не може...
Препоръчаха ми да скрия тая Свобода под някакво наукообразно име, като за пред прашните провинциални просветнички от МОН. Измислих следното: „Социо-културна антропология на свободата като феноменология”. Пълен gibberish, разбира се. Мина, обаче (!).
Заради такива случки, между другото, не мисля, че онова, с което предимно се занимавам, е „наука”, или че аз съм „учен”. В най- добрия случай политологията е „дисциплина” (на ума). И, разбира се – за разлика от физиката, например – може и трябва да отсъжда коя конструкция на властта е добра за хората, а коя – лоша. Още нашият основател Аристотел извежда три правилни (добри) и три неправилни (лоши) форми на устройство на държавата. С лекота минава от дескриптивни към прескриптивни съждения.
Иначе казано – да живее рокендрола...
Евгений
Предишните писма можете да прочетете тук:
Дуел в писма I. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Правилата на мускетарите
Дуел в писма II. Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Либералният проект е Вавилонска кула
Дуел в писма IV: Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Равни ли сме всъщност?
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
6000
11
16.11 2018 в 02:31
Ти си все още много повече от страната на Свободата и Равенството, отколкото всички либерали и професори,
защото по-малко пъти от нас и тях си се отказвал от свободата си и по-малко си потъпквал равенството.
Питай, младост, питай без пощада всички закоравели либерали/философи/демократи и обикновени хора,
защо така я свършихте революцията/прехода/демокрацията/цивилизацията. Нека се опитваме да ти отговаряме,
та дано и на нас да ни се изясни нещичко.
Но намери място и за прошка (след години, разбира се) към "закоравелите", защото няма, дори добре свършена, работа без грешки.
Мисля си, че работата и грешките, които правим всекидневно ни водят по-бързо към познание и самопознание.
Спирам, защото виж как само след 5-то изречение се стига до извода "Аrbeit macht frei".
77927
9
14.11 2018 в 10:17
Оня му говори за социални групи хора, Дайнов вика рок групи, ахаха, нямало йерархии.
Чакай да ви изброя някои групи-е така на първо четене, да видим няма ли йерархия: Пинк Флойд, Бийтълс, Лед Зеп, Металика, Гънс'н'Роузис, Дайър Стрейтс, Нирвана,Ю2 и пр. и пр.
Дайнов, престани да се излагаш бе!
77927
8
14.11 2018 в 09:47
След тоя грандиозен фалстарт спрях да чета....
6000
7
13.11 2018 в 21:40
11671
6
13.11 2018 в 18:29
11671
5
13.11 2018 в 18:27
12014
4
13.11 2018 в 14:53
1. Не можеш със закон да направиш бедния богат, без да направиш богатия - беден.
2. Ако някой получава без да се труди, друг трябва да се труди без да получава.
3. Правителството не може да даде нещо на някого, без преди това да го вземе от някой друг.
4. Не можеш да увеличиш богатството, разделяйки го.
5. Когато половината от хората стигнат до идеята, че не е нужно да се трудят, защото другата половина ще се погрижи за тях, и когато другата половина стигне до идеята, че не искат да се трудят, защото друг ще се ползва от плода на труда им, това е началото на гибелта на нацията
12014
3
13.11 2018 в 14:52
След третия изпит всички получили тройки. Това довело до скандали между студентите, обвинения и караници, като след тях никой вече не искал да учи заради другите. Така на следващия изпит всички били скъсани.
Тогава професорът им обяснил, че социализмът също се проваля, защото когато наградата е голяма и усилието за постигането ѝ е голямо, а когато правителството отнеме наградата, никой няма да опита да я получи.
12014
2
13.11 2018 в 14:51
Професорът решил да им даде шанс да докажат теорията си с малък експеримент. Условието било, че всички ще получат оценки, които да са средно аритметично на сбора на всички оценки. Така няма да има скъсани, но пък и никой няма да бъде отличник.
След първия изпит оценките били изравнени и всички получили петици. Студентите, които учили съвестно били разочаровани, за сметка на тези, които пък въобще не били учили, но със усреднената система извадили късмет.
Последни коментари
Путин разговаря на четири очи с премиера на Словакия Роберт Фицо
Иван Костов - човекът, който промени България
Пеевски оглави еднолично ДПС. Партията е с нов устав, няма вече ''почетен председател''
Пеевски оглави еднолично ДПС. Партията е с нов устав, няма вече ''почетен председател''
Орбан: Унгарската компания MOL иска да купи рафинерията на ''Лукойл'' в Бургас