Аз, грешникът

Николай Фенерски Последна промяна на 15 август 2015 в 00:02 10722 5

Вирджил Георгиу, "От 25-ия до вечния час"

И те така те, братлета. Не е да кажеш, че е нещо, но постих. И се изповядах преди малко. Изкарах Богородичния пост криво-ляво. Ако е рекъл Господ, утре ще взема Причастие. Старая се, падам, пак ставам, лицемерието и лъжата са вкоренени в порочната ми природа, братлета, няма измъкване. Голямо внимание е нужно, но без надежда и пречупване не става, честна дума. Ние само опитваме, Господ ни дава останалото, ние само проявяваме желанието да сменим пътя си. Не знам даже как да ви разкажа цялата история, та пак ще повторя – постих, четях Богородичния псалтир, акатисти и молебни канони, избягвах да поркам, но вечер винаги се намираше някой да каже хайде по едно... На второто спирах все пак и бягах от компанията. Защото усещах, че почва да ме лови. А винаги се намира някой да предложи да се употреби. Как така става, че не минава ден някой да не се изреже – само по едно.

Лошо е. Но се старая. Защото вярвам, че Христос е Спасителят ни, Спасителят ми, че душата ми ще оцелее и ще надживее демоните с Негова помощ... И дори да съм прасе, съм Негово прасе. Почнах да се трудя, изповядвам и причастявам през 2000. Преди това не бях възпитан в тоя дух. Макар че у нас никой не е отявлен или войнстващ атеист, кръстен съм още невръстен, не сме имали традицията на вярата. Но ще ви кажа и нещо интимно, като малък си говорех с Бог. Говорех Му директно, разказвах Му разни неща от ежедневието си, питах Го всякакви работи. Душата е родена християнка, само се потиска от различни външни влияния после по пътя си неравен.

Та казвам ви, дърпат ме светските неща, тоя това иска и предлага, оня онова, хора всякакви, свят широк. А пътеката тясна. Като си отидох на село оня ден, заварих комшията да дере едно заклано яре. И ми показва - порязах си пръста, докато го обработвах. Е, как няма, като е пост, отговарям му и се смеем. Щото е смешно да е пост и да дереш яре. Той е душица, ама откъде да знае, не е църковен. Никой вече не е църковен. И аз не съм. Само се опитвам. Иначе може да бъда причислен към ВиК християните. Великден и Коледа. Само тогава се сещат, че църквата си е там на мястото. Ама нищо, нали благодарение на празничните постъпления свещениците могат да имат заплати. Не че са големи тия заплати, но и те са хора, имат човешки нужди, а как да стане без парични приходи днес. Не става. Господ промислил и за това, праща и хладките по вяра, и невярващите дори да оставят лептата си, за да продължи да плува Корабът.

Прочетете „От 25-ия до вечния час“ на Вирджил Георгиу, братлета. Това е книга за вярата, не за религията. За страданието, опита, живия Христос и личните ни отношения с Него. Това е книга за свещеника. Една тънка книжица, но много уютна, топла, сладка. Там така добре е разказано всичко за битието на свещеника, че ще се удивите.

И комшията ми обяснява откъде е това яре. Пастирят на селото повел стадото, но едно козле, нали си е коза, се отклонило. Ние всички се отклоняваме като това козле. Нещо се възгордяваме да сме част от стадото и айде у лево. И ярето влезнало в един незаключен хамбар, където набарало фураж на гранули в огромни количества. Гранулите са изкуствено формирана храна за животни, като влязат в стомаха, се раздуват. И ярето яло ли яло. Докато пукнало от ядене. Дотам води лакомията. Гъз глава затрива. И ние така като него плюскаме в несвяст. Така и на другите си грехове се отдаваме, до смърт. Вместо да сме верни Христу до смърт. Някога е имало хора, умирали за вярата в Христа. А днес и това не се иска от нас, иска се само да устискаме, съвсем мъничко, така пише и по книгите – в последните времена ще се спаси човек и с едно по-малко усилие, без да умира мъченически, поради простата причина, че целият свят вече е в лапите дяволски, а изкушенията дебнат отвсякъде и в живота ни са навлезли толкова разсейващи простотии. Простотия до простотия, а вниманието ни е така слабовато и податливо... Ужас, казвам ви.

Ама какво да ви разправям, всеки, който е опитал да тръгне по тоя път, знае препъникамъните. А който не е опитвал, най-много да ме напсува, че пак го занимавам с врели некипели. Дребни некипели, както викаше един мой ученик от друг произход.

И днеска комшията звъни – ще идваш ли, че съм ти намерил едно хубаво котенце за щерка ти. Идвам, рекох и след половин час вече бях там. Разфасовал той ярето, дето оня му подарил, и запазил една плешка да си я опечем с него. Като свърши постът. От една дума ме разбра иначе. И ми даде армагана. Котенцето застанало край портата му и мяу мяу, измолило да го вземе. И нали знаеше, че аз си търся за детето, вика за Богородица ти го подарявам. Мога ли да му го върна – не мога. Взех аз подаръка, отивам в Приморско при ветеринаря, пудря го срещу бълхи и през цялото време си мисля как ли ще обясня на жена си – реакцията й щеше да бъде или то или аз. Вкъщи животни не, само навън в двора. И майка ми така ни възпита, та съм свикнал, ама си знам, че предстои тежка битка. И си мисля за борбата, и се моля да мине по-гладко, за да се порадваме с щерката на чернобялата кротка муцуна. Купувам едно пакетче котешка храна в супера и газ за Бургас.

По пътя му измислих и име – Маня. Няма да преразказвам реакцията на Ваня, такава радост не може да се преразкаже. Първо го напоихме, излочи сумати вода, термометърът навънка удряше 35. После го оставихме да посвикне с обстановката, свря се в едно ъгълче и си полегна.

И стана време да взема благоверната от работното й място. Качва се в колата, пътуваме, а аз съм леко резервиран. Сигурно детето вече няма търпение да се прибера, за да я изведа, пита ме тя. Нее, спокойно, днес има търпение, отговарям. Днес може и да не излизате. Тя още не ме разбира. След петнайсет минути отваряме входната врата, а насреща до закачалката пакетчето с котешката храна. Аа, казва ми жената, моята любима жена, с която делим радости и неволи вече седемнайсет години, ти нали постиш, взел си си нещо диетично. Съвсем така сериозно го казва. Леко насмешливо дори. Аз зяпам изумен. Щерката се хили. И вика на майка си познай кой е тук. Тогава лека полека й просветва в съзнанието и й потъмнява върху лицето – или то или аз!

Кво да ви кажа, братлета, по-добро обяснение за моя пост никой не е давал през живота ми. На котешка храна съм. Затова я обичам жена ми. Утре, живот и здраве, да се причастя, ще продължа с диетата. Ама нямаше нужда после от обяснения, щото си е смешно и бездруго. Вика ти нали постоянно мъкнеш вкъщи я ленено семе, я гречка, я друг боклук, щото все те е страх да не пукнеш по-рано, та си помислих, че може би си си купил да ядеш това... Ама истината казва, страх си ме е, братлета. Маловерниците се страхуват за кожата си. А всичко е в ръцете Божии.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

15.08 2015 в 17:02

Фенерски, до Нойзи и Терзийски стоиш мижаво и нелепо, честно, братиньо.

15.08 2015 в 11:33

Един много хубав цитат относно покаянието на грешника Н.Ф. http://clubz.bg/25647-kuche_v_prazna_staq_malka_sybotna_propoved

Сега наблюдавам и нещо друго – ние пък, псевдоправедните, си разнасяме покаянието насам-натам по стените на хората във фейсбук. „Ох, та леле – колко съм грешна!” Без да упреквам, това не го разбирам. Според мене покаянието е свръх ама свръхинтимен акт. Много повече например от секса – едното дава живот на душата именно „в тайната стаичка”, а другото създава живота във физически смисъл (или поне такъв му е бил оригиналният замисъл - да припомня за ония с джипките). Е, що не ходим по стените на хората и да пишем: „Ако знаете колко съм зле в леглото, ето снощи пак се провалих. 3 пъти...”

15.08 2015 в 10:10

Имам чувството, че тук в тази рубрика "Нашите автори" предоставят поле за изява на някакви не съвсем здрави в умствено отношение личности. Само Здравка Евтимова прави изключение. Пише си жената разкази без претенции, разбираемо и задушевно.

15.08 2015 в 08:34

Да ме прощава Господ,
но така и не разбрах какви са тия "американски джипове" дето се споменава в книжката дето рекламира автора.

Американски джипове поробили румънците през втората световна война?!

Купих я с голямо желание. Но не заради американските джипове, а заради цялостната предвзетост не ми хареса. Защото не всеки който вика Господи, Господи ше се спаси. Даже един приятел ми я подари книжката и аз му казвам - ама аз я имам и не ми харесва. И той - подари я на някой друг.

Ама как да подаря нещо, което не ми харесва...

Та такива ми ти работи.

15.08 2015 в 00:16

Ех, драги ми Николай! Много арно пишеш, ама дали ТЕ ще те разберат?