Амбиции, революции, истерии

Николай Фенерски Последна промяна на 19 февруари 2016 в 13:51 4223 0

Темата е стара, едва ли ще добавя нещо съвсем ново и желанието ми е повече да припомня едни важни неща. И да ги свържа с едни други неща. Не съм фен на примиренчеството и смятам, че животът е борба, но не е тази борба, която амбициозните и компетентните се опитват да ми наложат. Тоя притоплен активизъм вече е банален.

Формалният повод е революционеризмът на разни публични личности, както и не толкова публични познати, всички те се възпалиха от говорене за "промяна на системата", "мачкане на въшките", "прочистване" и какво ли още не, сравнявайки се може би с будителите и възрожденците от национално-освободителните борби, като не отчитат елементарния факт, че живеем в 2016 година. Несъстоялата се лустрация роди смешния революционеризъм на шоумени и писатели, които стоят някак си като кръпки за забавление и дъвка на най-лумпенизираната част от обществото.

За тези сто и шейсет години се е променил моделът на мислене и цялата нагласа към проблемите. Ако тогава някаква романтика е била естествена, днес е само част от шоуто. В постмодерния свят липсата на идея, обединяваща и консолидираща общността, е очевадна. Да не говорим, че и тогава не всичко е било такова, каквото ни е представено в учебниците. В "Немили-недраги" Вазов описва реалната обстановка - едни прошляци и пияници мечтаят за свобода. Някои от тях са участвали и в истински битки. Идеализираният им образ ни служи днес за пример как трябва да се обича Родината. Но тази Родина е била освободена от една страна по Божията воля, а от друга страна с решенията, взети от външни сили и заинтересовани страни. Днес сме роби на политическата коректност и лицемерието.

А кюрдите още са под турско робство. И те се сражават. Към това ли призовават "революционерите" - като сме под робството на олигарсите и метастазите на ДС, да хващаме оръжието? Че нали повече от половината население е пряко зависимо от тях, заразено от тях, една трета принадлежи пряко или косвено към тях, а останалите сме без значение.

Амбициозните хора са твърде шумни. Събират подписки, стягат референдуми, имитират дейност, други се пропиват и заговарят за революция, трети се пънат да напишат разгромяващи текстове, сякаш нещо ще се промени с констатирането на фактите и сякаш думите днес могат да породят ентусиазъм и партизанско движение като песните на Чинтулов примерно. И ще запеем "Къде си, вярна ти любов народна?" съвсем като тогава, ама само за малко, а после ще ни дойде сметката за тока, а "ток с мечти не се плаща". Таралежков е пример за оная другата скритата България, ъндърграунд България, в която хората не вярват на "революционерите" и живеят нормално въпреки техния ежедневен истеричен шум.

Амбициозните типове не отчитат, че светът се движи по правила, които не схващат, пропускат момента, убягва им действителният смисъл, убягва им това, че в Светото писание е записано какво предстои - войни, размирици... И смятат, въобразяват си така някак, че днес, когато сме много по-напред с материала, когато злото е придобило съвсем видими измерения, материализирало се е под всякакви форми, е възможно да се организират комитетите на Левски или някакво ново Априлско въстание. Тези несъответствия във възприятията им от една страна са симпатични. Някои хора мислят и постъпват така чистосърдечно. Те наистина вярват, че е възможно днес масата да промени съдбата си чрез някакви мирни или въоръжени действия. За други е просто бизнес.

Светът дотолкова се промени, че аз не открих друг начин да го променя към по-добро освен като променя една малка частичка от него - себе си. А покрай мен, дай Боже, ще се променят и близките ми. Виждам с очите си как това става реалност, как не е илюзия, как молитвите ми са дочути от моите приятели, които са ги отнесли към Най-висшата Инстанция и съм щастлив още тук, върху тая толкова объркана днес Земя.

Други революции няма.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови