Али Баба и седемте милиона балами

Имало едно време едно приказно царство...

Сега, то не било царство, защото царят се върнал да оправи поданиците си за 800 дни, но някак не ги оправил съвсем, та и царството така и не му се получило, но не това е най-важното в тая приказка.

Имало едно приказно царство, в което си имало всичко.

Имало море. Имало планини. Имало хубава природа, чист въздух, плодородни земи.

А бе, имало си всичко, за което може да си мечтае човек - четири сезона, овощни дръвчета, розово масло, кисело мляко.

Само едно си нямало. Нямало си юнак, който да го води все по-напред и все по-нагоре.

Бе какво ли не опитвали хората от това царство. Един пиел вино в черепа на византийски владетели. Друг вкарвал царството в няколко войни и губел всичките. Трети пък искал да докара танковете, но танковете му казали, че са прецакани и че няма да дойдат никъде, освен за вторични суровини.

И юнакът така и не идвал.

А кандидати за юнаци не липсвали. Някои слизали от гората и се задържали над 30 години начело на царството, макар че трудно говорели на книжовен български и били написали десет пъти повече книги, отколкото някога са прочели.

Други пък били издигани начело и за няколко месеца предизвиквали такава финансова криза, че страната с години се мъчела да се оправи след тях.

Общото между всички юнаци обаче било едно - когато, рано или късно, народът се отказвал от тях, те се обиждали и се отдавали на анонимно самосъжаление... в компанията на някой друг лев, който били спастрили, пестейки от баничките, докато били на власт.

И така царството си живеело в неспирно търсене на нов юнак, който да го поведе към обетованата земя.

А докато го търсело, царството започнало да губи малко по малко всичко, което притежавало.

То имало море... но морето било залято цялото с бетон до степен, в която всички започнали да бягат в съседните царства, където да прекарват лятната си отпуска.

Планините - о, те били или изсичани от бракониери, или застроявани на кой където му падне, или пък се превръщали в сметища.

Плодородните земи се превърнали в разменна монета за точене на пари от различни институции. А чистият въздух спрял да е толкова чист, защото видни царедворци взели да внасят боклука на целия свят, за да го горят в китното родно царство.

Междувременно хората започнали да изчезват. Първо били близо 9 милиона. После станали 8. После - 7. А после започнали опасно да падат надолу, а част от най-младите вече не говорели родния си език, защото семействата им се изнасяли от този "земен рай", за да си намерят препитание някъде, където да могат да изкарат пари, за да се нахранят, да си платят сметките и да им остане нещичко настрани.

А царството продължавало да търси своя юнак. И той все се появявал. Кога на бял кон, кога на черна Тойота Лендкруизър, юнакът все бил тук и все говорел едно и също - "ние сме супер, растем, развиваме се, икономиката ни е убийствена, бизнесът ликува, хората ме обичат".

И всичко това било вярно. Особено, ако го погледнеш през бронирания прозорец на струващата около 200 бона нова кола.

...пичове, наистина ли искате да ви разказвам приказки?

От няколко дни един бизнесмен се е нарекъл Али Баба, една дама се е нарекла Шехеразада, едни управляващи са наречени 40-те разбойници и ние по цял ден се занимаваме с това какво се е случвало в последните години и кой на кого какво искал, па кой на кого какво дал.

Тая приказка не сте ли я слушали 1 000 000 пъти?

И всеки път не ставаше ли едно и също?

Не бе, наистина ми е чудно - не ви ли писна да слушате една и съща приказка цял живот!

Приказка, която е тъпа, скучна, глупава и на всичкото отгоре недовършена.

Живеем в страната на тъпите приказки, преразказани от посредствени разказвачи.

Шехеразада разказва за срещите си с Али Баба. Крали Марко говори по "Панорама" за драмите си с бившите си съратници от дружината.

Шефът на културата се бие в гърдите, че ще я спаси, докато я оставя да умре от гладна смърт.

Опозицията продава нафта и лекарства или се кара сама със себе си. По улиците завършили по втория начин глезльовци смъркат кока и убиват други хора с колите си. Това ли е приказката, в която живеем? Това ли искаме да слушаме?

Знаете как ще завърши тази приказка, нали? Не знаете? Е, ще ви кажа - след като Али Баба, Шехеразада, разбойниците, юнаците и всички персонажи от нея се изредят да си показват мръсното бельо, приказката ще завърши така - "И те три дни яли, пили и се веселили! И заживели щастливо и доволно дълги години!".

Имало едно време едно царство...

Има го и днес. Живеем в него и слушаме тъпотиите на едни самозабравили се "юнаци", които, вместо да ни служат, се занимават с различни пакости.

И докато четем тая приказка и се готвим пак да си ги изберем, за да не дойдат комунистите... или да не дойдат фашистите... или да не дойдат джендърите, норвежците, Бил Гейтс и ваксините или каквото още там, то самите ние сме персонажи от една друга приказка.

Приказка, ама написана не от братя Грим, а от Франц Кафка.

Приказката, в която един човек чака пред едно учреждение, за да го пуснат вътре. И чака цял живот. И накрая, точно преди да умре, пита пазача: "А защо никой друг не пробва да влезе в това учреждение?"

И пазачът отговаря: "Защото то бе направено само за теб. Сега отивам да го заключа!".

Aли Баба, Шехеразада, Крали Марко, тоя, оня и както би казал чичо Митко Пенев - средния, левия, десния и вратарчето, докато слушах вашите приказки, животът ми премина. Приятелите ми избягаха, роднините ми се разпръснаха, а аз останах тук, за да слушам тъпи приказки.

Майната им!

Али Баба и седемте милиона балами...

Ако сме останали толкова, че силно се съмнявам.

Следете новините ни в GoogleNews