Да си репортер в най-неприветливата към медиите страна

Публикуваме репортаж на агенция Франс прес от Еритрея, излязъл под заглавие "Да си репортер в най-неприветливата към медиите страна". Автор на репортажа от източноафриканската държава е Джени Воган.

Бях чувала за известното еритрейско "танково гробище" още преди през юли да замина на репортаж в малката страна с излаз на Червено море. Мястото е сметище за стари ръждясали танкове от съветската епоха и камиони от годините на кървавия конфликт. Натрупани са на високи камари в пожълтяло поле в столицата на Еритрея Асмара. Един болезнен белег, останал от войните.

Но като много други неща, които срещнах в Еритрея - една като цяло затворена за чуждестранната преса държава - мястото не бе точно каквото очаквах. Първо ме удари миризмата. Не беше от канализацията. Не беше от боклук. Беше нещо друго, много неприятно. Човешки отпадъци.

Погледнах наляво: там клечеше човек. После надясно: още един клечащ, с момиченце в ръцете. Малко по-натам: кон се облекчава под жаркото слънце по пладне.

Място за изхвърляне на боклуци в буквалния смисъл.

Казах си, че няма да търся дълбока метафора в тази сцена и вместо това потеглих да направя снимките, за които бях дошла. След десетина минути някакъв мъж - без униформа и отказващ да ми се представи - ми каза, че нямам право да снимам, взе ми номера на разрешителното и се опита със сила да ме избута извън гробището.

След близо седмица в страната, която има славата на едно от най-неприветливите към журналисти места в света, бях изненадана от поведението му. Предишните дни вършех репортерската си работа с голяма свобода.

След пътуването ми много хора ме попитаха какво е да си журналист в Еритрея. Страната е класирана като най-лошото за пресата място от гледна точка на свободното слово от организацията "Репортери без граници".

Повечето от независимите еритрейски медии бяха затворени през 2001 г. Оттогава много журналисти са в затвора или в изгнание и до днес. Чуждите журналисти постепенно бяха прогонени и само неколцина представители на международни медии биват допускани за ограничено време.

Но имам късмет и успявам да направя снимки и да говоря с когото пожелая. Официалните лица не ми отказват интервюта и открито отговарят на въпросите за неустойчивата демокрация в страната, обвиненията в политическо насилие и заглушаването на свободните медии.

 Никой не ме попита какво правя, когато извадих фотоапарата си да снимам невероятно модернистичните сгради в Асмара, построени по време на италианската окупация, която приключва с падането на Бенито Мусолини през 1941 година. Но не така лесно бе да накарам хората да разговарят открито. Дребни търговци, клиенти на кафенета, бръснари, таксиметрови шофьори и студенти отказваха да говорят. Някои казваха, че се страхуват да коментират държавата и правителството.

Политическата свобода в Еритрея е ограничена. Избори не са провеждани, откакто президентът Исаяс Афеверки идва на власт през 1991 г. Това се случва след 30-годишна война за независимостта на страната от Етиопия. Възрастен шофьор на такси първоначално свободно разговаря с мен, като споделя разочарованието си от липсата на свобода на словото в родината му. Когато се срещаме на следващия ден, с нахална усмивка ми казва да го наричам с "новото" му име - псевдоним, който току-що е измислил.

Някои хора настояха да се срещнем тайно. Други се съгласиха на среща в барове, за които знаеха, че ще бъдат празни. Никой от онези, които критикуваха правителството, не пожела да бъде цитиран.

Но имаше и друг слой хора - такива, които говореха гордо и с блясък в очите за родината си. Те признаваха, че досегашната работа на правителството не е била перфектна, но настоятелно твърдяха, че прогресът е почти невъзможен за тази малка, относително млада нация заради предизвикателствата, с които се сблъсква.

Много еритрейци смятат наложените от ООН военни санкции за несправедливи и неоснователно наложени от Америка и съюзниците й, включително Етиопия. Етиопия и Еритрея остават тежки врагове след войната за границата през 1998-2000. Конфликтът остава неразрешен. Комисия  на ООН по граничния въпрос дава прашния град Бадме на Асмара, но на тази територия остават етиопските войски. Еритрея казва, че плановете за развитие на страната на сковани, докато тя е в състояние "нито на война, нито на мир".

Сред многото хора, които с гордост говорят за страната, са представители на еритрейската диаспора, завръщащи се в родината си от Северна Америка, Европа или Средния Изток през летните месеци.

Много хора от диаспората са смятани за елита на Асмара и посещават най-модерния хотел в града "Асмара палас" или пък баровете, където се предлагат цигари и алкохол. Ала много от завърналите се в страната не изглеждат заможни и просто се наслаждават на шанса да пътуват до Еритрея, която гордо наричат "у дома".

 Тихата (понякога не съвсем тиха) гордост е изложена на показ. Самолетът ми от Франкфурт до Асмара, пълен главно с еритрейци, жужи от нетърпеливи гласове. Показателно, че Еритрея не е "затвор на открито" или "африканска Северна Корея", както грубо бе наричана в миналото от враговете си.

Поне на повърхността определено не изглежда така. Столицата, плътно застроена с архитектура от 20-и век (една от най-големите и добре запазени колекции от модернистичните сгради в света) е дар за окото.

Архитектурата е само една част от италианското наследство, което оставя силно впечатление в града. Кафетата (повечето носещи италиански имена) са пълни със зяпачи, пиещи кафе макиато и ядящи италианска паста по всяко време на деня. Италианските ресторанти с техните традиционни спагети болонезе, пица Маргарита или тирамису си съперничат на някои от най-добрите по света, в които съм била.

Вечерната разходка в центъра на Асмара е своеобразен архитектурен тур в изминалите десетилетия, сякаш попадаш на боулинг улей в стил арт деко, пълен с разноцветни прозорци, само на минути от наскоро реставрирания хотел "Алберго", построен през 1899 година.

Самият град е чист, тих и няма просяци за разлика от много други африкански градове. Идеална дестинация е за туристи, но за съжаление достъпът им е ограничен от строгия визов режим.

Напуснах страната с някакво шизофренно впечатление. Толкова прекрасно място, гостоприемно, топло и красиво за окото, от една страна. Но през него като вена тече недоволството, видно от много от разговорите ми с млади хора. Те нямаха търпение да се присъединят към сънародниците си зад граница. 

След седмица репортерстване там имам усещането, че се съм се докоснала само до повърхността. За една толкова млада и малка държава, Еритрея със сигурност има много истории за разказване.

Още по темата

09/09/2013

Свят

Денис Родман разкри, че Ким Чен Ун има дъщеря

Следете новините ни в GoogleNews