Родната обществена и политическа обстановка поставя в доста трудно положение образа на великите българи. Дали защото, от една страна, знайни и незнайни политически и граждански фигури и организации лигавят паметта им и се прикачват към тях като паразити, придавайки им отрицателна конотация, или, от друга страна, защото опитите за пренаписването и насилването на историята ни създават множество съмнителни "велики личности", което обезценява цялостно понятието.

Има и трета графа, чийто списък с имена е най-дълъг, и в който попадат редица хора, които са пренебрегнати от масовата обществена и научна памет. За тях ще прочетете на табелката на улицата, докато се опитвате да се ориентирате накъде трябваше да вървите по разбития тротоар, ще са влезли тихо в едното ви ухо и ще са излезли още по-безшумно през другото в часа по история, или ще ги чуете в реклама за бира, която ги поставя редом до чалга певици с прякор "Отварачката".

Слава Богу, последното се случва значително по-рядко от възможното в нашата шарена държава. Въпреки това братя Прошек са може би най-известните производители на алкохол (заедно с Франц Милде и Лорд Съмърсби) в България, но ги дели една съществена разлика - те са едни от великите българи в нашата съвременн история.

Двамата чехи гордо могат да застанат редом в паметта ни до Евлоги и Христо Георгиеви, където четиримата радушно ще се смеят на по халба "Прошеково пиво" в някоя от залите на Алма Матер, както са правели студентите преди над 100 години (а се случва и сега). Но аз май тръгнах като в рачешка задача отзад напред, затова нека започна отначало, а вие сами "По делата им ще ги познаете" (Матей 7:20).

Имало едно време в Австро-Унгария

Имало едно време в още несъществуващата Чехия градчето Бероун, почиващо си на бреговете на река Бероунка, в близост до Златна Прага. Там в семейството нa майстора обущар Франтишек в горещия летен зной на 25-и юли 1847 г. се ражда първородният му син Иржи. Той бил будно дете, отличник, който след четвърти клас се мести да учи в гимназия в големия град, откъдето нямайки търпение да завърши, се записва веднага студент в Кралевската чешка политехника със специалност землемерно инженерство и строителство.

В това време вече, още през 1858 г., се е родил и неговият брат Теодор, който също тръгва по ученолюбивите стъпки на батко си, като двамата имат и сестра на име Мария. Нека да го оставим да порасне още малко обаче и да се върнем отново на брат му Иржи, който докато завършва университет вече владее свободно немски, френски, английски, италиански и руски езици.

Явно е вярно това, че еднаквите хора се привличат, защото през учението си в Прага даровитият младеж се запознава и с много българи, жадни за знания също като него, които силно го впечатляват. Двама от тях са един от най-добрите приятели на Ботев - Иван Драсов, и Петър Берковски, който по късно в България го запознава и със Сто­ян За­и­мов. От тях чехът се научава и на малко български език, а явно и не само, защото веднага след дипломирането си през 1869 г. той отпътува за българските земи. Баронхиршовата железница.

Стъпил на наша пръст, инженерът започва работа в Централното бюро на компанията на барон Морис фон Хирш, участвайки в проектирането и трасирането на железопътната линия Одрин – Саранбей. Иржи се установява да живее заедно с негови чешки и полски колеги в село Алмалии (сега Ябълково), Хасковско, където не особено изненадващо става близък с местния революционен комитет.

Там те заедно учредяват Славянски дом, който действа като читалище и училище през деня по чешки модел - и като революционен щаб през нощта, по български модел. Именно така младият инженер окончателно обвързва своята съдба с каузата на българския народ, като се запознава с Васил Левски. С риск за живота си той започва да доставя оръжие от чужбина, като пред властите обяснява, че с него охранява железопътната линия от хайдутите и други разбойници, а реално точно на тях го предава. Когато Апостола е заловен от турците, Иржи подготвя бягство на революционера по пътя му към Истанбул, но планът се проваля заради отвеждането на Левски към София.

През това време освен с трафик на оръжия, по модерно му казано, той започва да се занимава и с пренос на революционната поща между комитетите, възползвайки се от своето международно положение. Малко по малко тази му дейност става все по-активна, докато накрая през 1876 г. той напуска железницата и става кореспондент от Балканите (които по онова време са нещо като Близкия изток сега) за редица европейски вестници, в които за­поз­на­ва об­щес­т­ве­ност­та с по­ло­же­ни­е­то на бъл­гар­с­кия на­род. Особена роля изиграват репортажите му от зверското потушаване на Ап­рил­с­ко­то и Ста­ро­за­гор­с­кото въс­та­ние от страна на турците.

Руско-турската освободителна война заварва Иржи на българска земя, но вместо да направи най-разумното нещо и да напусне, той прави именно обратното - взема участие в нея. Мъжът получава сведение от своя сънародник д-р Надхерний (Хеким паша), който е началник на здравната служба в турската армия, че султанът е изпратил коловози, натоварени с тежка артилерия, към Шипка, където именно тогава се развиват и най-тежките боеве от дамгосаното в съзнанието ни Вазово стихотворение. Оръдия, способни да разкъсат на парчета за часове всякаква отбрана и съпротива на българите и русите в онзи момент.

Тогава чехът незабавно се хваща със свои другари и отива в Одрин, откъдето трябва да минат влаковете, върху които сигурна в себе си се носи желязната победа за турците при Шипка, а може би и в цялата война. Там те демонтират близо 200 метра железопътни релси, с което забавят артилерийските ешелони с 30 часа. Достатъчно, за да пристигне Радецки с гръм и да обере славата.

^{Защитата на „Орлово гнездо“. Художник Алексей Попов.}

Вместо слава обаче Прошек получава смъртна присъда от султана, но успява за избяга в Румъния, където става руски преводач. Признание за подвига си той получава след войната, когато е награден с ор­ден “Св. Алек­сан­дър Нев­с­ки” I степен и златна сабя, лично връчена му от Белия генерал - Ми­ха­ил Ско­бе­лев, от името на им­пе­ра­тор Алек­сан­дър II Освободител.

Година по късно, през 1878 той сключ­ва в Со­фия брак със завършилата му­зи­кал­но учи­ли­ще в Пра­га Ан­на Ро­у­ба­ло­ва, с която имат 4 деца - Мария, Ружена, Анна и Георги.

Имало едно време в Царство България

През това време по-малкият му брат Теодор следва в Прага, но също дава своя дан в освобождението на България - той получава писмата и репортажите на брат си от земите ни и започва да ги превежда и разпространява из Западна Европа, за да научат възможно най-много хора за случващото се тук и да станат съпричастни с нас, което да предизвика реакцията на Великите сили.

1878 г. той пристига при Иржи в София, където още на следващата година двамата основават първата печатница в столицата, която печата всички вестници, списанието на книжовно­то дружество (сега БАН), първия брой на „Държа­вен вестник“, бумаги за Двореца, министерствата и останалите държавни органи. На 10 януари 1944 комбинираните англо-американски бомбардировки над мирното население на София я разрушават, като на нейно място се издига сградата на бившата вече Национална галерия за чуждестранно изкуство и настояща част от "Квадрат 500".

^{Бившата НГЧИ (сега част от Националната галерия), на чието място преди бомбардировките е била печатницата на Прошек.}
По ония години България е различна от сега, тя е млада, заредена с надежди, сила и мечти за национално обединение и просперитет. Блянове, толкова силни, че са нужни повече от 60 години, удавени в кръв, и 3 национални катастрофи (1913 г., 1918 г., 1944 г.), за да сломят българския дух. Преди да се стигне дотам обаче, мнозина чужденци, а и българи, виждат огромния потенциал, лежащ в нашата земя, и се заемат да обработят неразораната нива, каквато е била тя.

Сред тях, както сигурно се досещате, са и героите на нашата история, които веднага след отварянето на печатницата се захващат с десетки нови начинания: Иржи става първият стенограф на Народното събрание, помага на пър­вия гу­бер­на­тор на столицата П. Вл. Ала­бин в управлението й, основава едно от най-известните и важни читалища в страната - “Славянска беседа”, както и Съюза на българските пивовари, Ловно-рибарското дружество "Соколъ" и дружество “Чех”, издава и списание “Чешки сокол”. Инженерът не забравя своето образование от Кралевската политехника и така става основател на Българското ин­же­нер­но-ар­хи­тек­тур­но дру­жес­т­во (БИАД), което съществува и до днес.

Някъде там, след 1880 г., двамата братя правят своето символично покръстване в българи, като сменят чешките си имена с формите им на български - Иржи става Георги, а Теодор вече е Богдан.

Дори само дотук да бяха спрели, пак щяха да останат в националната ни памет с делата си, но Прошекови не са казали последната си дума пред историята, а напротив, едва са преполовили житейския си път у нас. Георги никога не забравя познанството си с Левски и неговата памет и е сред първите, които през 1878 г. предлагат на Апостола на свободата да бъде издигнат паметник в столицата на прохождащата държава. Идеята е прегърната от обществеността и чрез лични пожертвувания, макар и малко бавно и възскъпо (традиция, запазила се през поколенията), е събрана необходимата сума за издигането му през 1895 г., където той стои и до днес.

Заслуга на братята е и построяването на други две емблематични места в градската среда на София - "Лъвов" (1890 г.) и "Орлов" (1891 г.) мост. Проектант и на двата е братовчед им Вацлав Прошек, а изпълнител е фирмата на чехите.

"Шарения мост". Снимка: "Стара София".

Местата на двете съоръжения и фигурите по тях не са случайни. Някога над Владайска река, наричана по турско време Кървава, част от легендите свързващи името й с нахвърляните в нея тела на бранителите на Средец, стоял Шарения мост на жълти и червени ивици, дело на богат софийски турчин. Преди Освобождението обаче там били обесвани враговете на империята, както повелявала османската традиция - ако престъпникът не е от града, да бъде обесен пред тази врата, през която е влязъл в него.

Така смъртта си намират участниците в Априлското възстание Стойчо Рашков и Тодор Малеев и книжарят на църквата „Св. Крал“ (днешна „Света Неделя“) – Георги Стоицев. Лъвовете символизират всеки един от обесените книжари и революционери. На мястото на "Орлов мост" пък са били посрещнати за пръв път на родна земя затворниците и заточениците от Диарбекир.

Братята Прошек поръчват изработката на металните елементи на мостовете - включително животинските скулптури - на виенската фирма „Рудолф Филип Ваагнер & Биро“. Същите са отговорни и за детайлите по паметника на Левски, оградата на Градската градина, Двореца, българската църква в Истанбул “Свети Стефан”, известна като “Желязната църква”, и др.

Интересно е да се отбележи, че основаната през 1854 г. фирма съществува и до днес и просперира, като участва в строежа или намесите на Британския музей в Лондон, Виенската държавна опера, "Лувъра" в Париж, Райхстага в Берлин, катедралата "Св. Стефан" във Виена, най-високата сграда в света Бурдж Халифа и стотици други.

^{Варненското пристанище.}

Споменахме вече за Вацлав Прошек, един от братовчедите на братята, всъщност родата им е била и още е много голяма. В Бероун, откъдето те произхождат, ако си спомняте, родът им е известен от преди 300 години, смятано от 1847 г., което по днешни сметки прави вече 400-500 години корени. От този голям род в нашата родина пристига още един, четвърти представител - Йозеф. Той, от своя страна, е до голяма степен отговорен за това как изглежда днешния идеален център на столицата, благодарение на работата си по изготвянето на първия градоустройствен план на София, неофициално назован "Прошековия", но останал в аналите на историята като "Батенбергов план", след като бива одобрен и въведен от княза.                                                            Фарът във Варна.

Четиримата заедно помагат малко в строителството на Народното събрание, но една от най-големите им заслуги е построяването на Варненското пристанище, което също стои и до днес. Технически директор на строежа е инж. Георги Прошек, а в начинанието вземат участие всички негови роднини у нас. За съжаление, двамата братя не успяват да видят последното си дело напълно завършено, тъй като на 29 септември, на 58-годишна възраст, почива Георги, а месец по-късно, на 26 октомври, от мъка по него от този свят си отива и Богдан, само на 47 години, като ги погребват по тяхно желание в Централните софийски католически гробища. 

Малко след това, през 1907 г., пристанището е тържествено открито. В тяхна чест, върху фара му бива сложена скромна, но уважителна табелка с името на строителите. Днес, за съжаление, фарът стои, но не и табелата, която бива нарочно свалена от комунистите и най-вероятно метната за претопяване.          

За престоя си у нас бра­тя Прошек са инициатори и на реди­ца по-дребни проекти: отварят тухларница, завод за порцелан, фабрика за каолин, фабрика за малц (която все още работи), притежават множество имоти, ниви и т.н. Те построяват и първата сграда на Централната софийска гара, която през 1972 г. е разрушена от комунистите, за да се появи на нейно място настоящата постройка, която всички знаем.

Ако се питате какво се случва с наследството на Богдан, недей повече - по-малкият брат се оженва за Вилхелмина, с която имат пет дъщери, две от които за съжаление почиват, а останалите три той нарича Божена, Милка и Власта. Брей, много, и все момичета, ще си кажете. Да, същото си е казвал и той, защото след раждането на последната си щерка, чехът се отправя на хадж до Божи гроб, докъдето пътува в продължение на 9 месеца с биволски талиги. Когато най-сетне стига, той пада на колене и отправя молитва към Господа да го дари със син, като в замяна ще построи църква. Молитвите му са чути и 9 месеца след завръщането си у нас, му се ражда мъжка рожба, която той нарича на себе си. Както може да се досетите, мъжът изпълнява своя обет и съгражда църквата католическата църква „Свети Франциск от Асизи”.

Семейна легенда гласи, че Вилхелмина всъщност не е била жена от простолюдието, нито от буржоазията, ами е родена като полската графиня фон Пиценовска, която след края на Първата световна война и разпада на европейските империи се опитва да скрие потеклото си заради породилите се негативни настроения срещу аристокрацията на Стария континент.

^{Църквата „Свети Франциск от Асизи”.}

Кажи за бирата най-сетне

Добре, добре, ще кажа. Последно в нашата история, но не на последно място, двамата правят може би най-естественото нещо за чехи - отварят малко предприятие за бира в Княжево към мелницата на Дими­тър Шишков, което действа между 1881 и 1882 г. По същото време братята купуват парцел в столицата и построяват изба, в която съхраняват произведената напитка. Избата е наречена "Дълбок зимник" и към нея е построен станалият любим на старите со­фиянци едноименен ресторант–градина с 400 стола и 50 маси, свързан с подземен канал с пивоварната, откъдето директно се спускат буретата с пиво, които да зареждат заведението. През 1884 година на ул. "Сан Стефано" №22 (до сграда­та на БНТ днес, близо до "Орлов") завършва строеж­ът на една от най–модерните бирени фабрика на Балканите за онея години, с която Прошек ще останат в българската памет.

^{Прошековата фабрика за бира.}

По този начин в България се посажда семето на вековна традиция с дълбоки корени, тогава равна може би само на две други - немската и белгийската. Явно и почвата е била подходяща, и "градинарите" добри, защото в кратък срок пивото им се превръща в любима напитка за разтуха и на обикновения човек, и на аристокрацията - Прошековата пивоварна става придворен доставчик на княза. Следват редица други местни и международни признания за качество, част от които са награждаването с почетен диплом и златен медал на изложението в Анверс, Белгия, през 1891 г., и похвалната оценка от чехословашките специалисти пивовари на изложба­та в Прага на следващата година.

За предприемчивостта на чехите може да съдим и от още едно тяхно постижение: фабриката им е първата електрифицирана сграда в България със собствен генератор за ток. Дотогава дори в Двореца са се осветявали със свещи и газени лампи, а когато е имало балове... са прекарвали елек­т­ри­чес­т­во от фаб­ри­ка­та. В някакъв смисъл дори можем да се пошегуваме, че Георги и Богдан са предшествениците на ЧЕЗ у нас.


След смъртта на двамата през 1905 г. ръководството на "Прошеково пиво" поема Богдан Прошек – младши заедно със своя зет Стефан П. Пипев, който е женен за Милада Прошек. Пипев се оказва способен ръководител и търговец, защото пивоварната не само не запада, ами процъфтява чак до края на Втората световна война.

Така той построява няколко сгради в София, където да живеят служителите му – на ул. „Леге” в близост да президенството, на ул. „Сан Стефано” и в квартал Оборище.

Всяка щастлива приказка обаче има своя завършек. Началото на края за "Прошеково пиво" започва през 44-а година, когато рязко секват множество подобни на нашата истории, дела и животи. Гоненията и репресиите не пропускат и рода Прошекови, всички наследници и роднини от който напускат страната ни, връщайки се в чешко, където правителството им предлага препитание и дом. Тук остава само Милада Прошек-Пипева, която е женена за българин.

^{Снимка от "Дълбок зимник".}

През 1947 г. фабриката е национализирана и преименувана на пивоварна „Витоша”, а впоследствие става част от комбината „Софийско пиво”. Общото с оригиналната бира обаче е минимално. Легендарните слова "по стара чешка рецепта" в ония времена не са били легендарни, а реални, тъй като рецептата се е пазела заключена в тежка каса, намираща се в сградата. При национализацията обаче комунистите изваждат сейфа и го откарват в неизвестна посока, твърди един от служителите във фабриката към края на нейния живот.

Въпреки това съоръженията в сградата запазват своята модерност и функционалност за производство на новата бира. С нарастването на потреблението обаче през 1974 г. отваря пивоварният комбинат „Горубляне“, където се изтегля цялата работа, а старата сграда в центъра на София бива преустроена в цех за бутили­ране. С годините обаче тя е занемарена, в нея избухва пожар, и е изоставена. В резултат на това след идването на демокрацията нейното състояние е повече от плачевно, а правнукът на Богдан Прошек, носещ същото име, който успява да си възстанови собствеността на късче от наследството на рода си, сред което е руините на фабриката, няма възможността да я възстанови. Възможност и желание няма и у държавата ни.

Така, неможейки да се ремонтира, фабриката от година на година се руши и започва да създава опасност за живеещите в околността. Накрая той и останалите 23 наследници се решават и я продават. Останките от пивоварната са разрушени, а на тяхно място днес вече се издига многофункционалния комплекс "Сан Стефано Плаза", който помещава в себе си подземен паркинг с 4 етажа, търговски център, заведения, офиси, апартаменти. Като реверанс към миналото в североизточната част комплекса е възпроизведена фасадата на някогашната Прошекова фабрика, а в централната част ще се отвори двуетажна бирария в ретростил.

^{"Сан Стефано Плаза".}

Но какво е общото на братя Прошек с "Ариана", ще попитате вие? С една дума - нищо. С малко повече: през 1996 г. „Софийско пиво” бива преименувано на “Пивоварна Ариана”, която на следващата година е закупена от "Хайнекен" и "Кока-Кола Хеленик Ботълинг Кампъни", които в духа на съвременния капитализъм се опитват да черпят дивиденти от славното минало, с което имат толкова общо, колкото Бойко Борисов има с Атанас Буров.

Моя страна, моя България

С това е съгласен и правнукът на Богдан, според когото бирата просто няма как да е същата и да се прави по потурчената, или може би е по-редно да кажем покомунистчената, оригинална рецепта. Още повече, че чехите навремето избират именно мястото при "Сан Стефано" заради два кладенеца с превъзходна вода, които са били неразривно свързани с качеството и вкуса на пивото.

Всъщност именно той - Богдан Прошек, запазил името на прадядо си, беше човекът, който ми разказа всичкото това и насочи вниманието ми отвъд етикета на бирата и табелката с името на площада пред БНТ. Той се свърза с мен и пожела да разкаже вълнуващата история на своите прадеди, за която близо 50 години е мълчал. Мълчание, осигурено от комунистите, които затварят баща му в лагера в Бобов дол и му отнемат почти всичко.                                                                                             Правнукът на Богдан Прошек.

"В онези години, аз съм роден 1943-44 г., така бяхме гонени и ни викаха какви ли не – нас ни беше страх да кажем името Прошек", разказва Богдан.

По образование е саксофонист, а в Германия, където работи дълги години, завършва електроника. Днес той и семейството му са единствените от огромния, разпръснат по целия свят род Прошекови, с които рядко има контакт, защото те вече не знаят български, а той не знае английски. Успява да комуникира само с тези от тях, които разбират немски, и така научава, че семейното пиво всъщност живее нов живот, но не в България, ами в Чехия, в градчето Раднице, близо до Прага, където негов братовчед на име Ян Ървин е започнал през 2012 г. да произвежда бира под същото название като на българските братя пивовари. 

Богдан не желае да парадира с името си, не иска слава, не желае толкова вече и наследството, което му се полага от държавата, по-голямата част от което от години наред не може да получи по съдебен път, а най-вероятно и няма, смята той. Иска обаче да се помни паметта на Иржи и Теодор, на тяхното дело, на огромната любов на двама чужденци, които в едни от най-трудните години на страната ни се влюбват в нея и остават тук.

До болка са ви познати думите, че народ без история не е народ. Е, ние имаме наистина богата - и с добро, и с лошо - история, но като чели си спомняме предимно лошите неща от нея, а виждаме в чуждата само хубавите. Днес, 26 октомври 2015 г., точно 110 години от смъртта на братята, във времето, в което толкова много момчета и момичета, мъже и жени избират да станат други и се срамуват от родината си, е хубаво да си припомним как двама чехи дадоха всичко за България и станаха българи.

Още по темата

27/08/2015

Култура

Какво всъщност остана от стара София

28/07/2015

Култура

Гибелта на един национален паметник на културата

19/07/2015

Анализи и Коментари

Японският хотел без вишните

22/06/2015

Култура

Променят "Моста на Кольо Фичето" в Ловеч (снимки)