Не знам каква е рецептата за справяне с живота в провинцията. Там, където хората рядко се усмихват, сковани от консервативно мислене и скептицизъм. Там, където да си свободен и независим е почти невъзможно, защото всяка инициатива среща съпротивата на властта, на малкия човек и понякога дори на времето, забравило да се движи напред.

Дилемата за избора на човек да остане в малкия град, където ежедневието не е никак романтично за местните, или да насели голямото, но изискващо пространство на столицата, стои пред всеки млад и способен човек. Понякога това е дилемата България срещу чужбина, но още по-сложно става, когато човек е роден с изкуството в себе си и се налага да се бори за него, редом до битките за оцеляване всеки ден. 

Ще ви разкажа за едно училище, за един директор, за един свят, който съществува в провинциалната среда, но в себе си носи характеристиката на богатството и смелостта. Свят, борещ за своите очертания въпреки предразсъдъците на хората, въпреки малкото финансови средства от Министерството на културата и въпреки всекидневната страшна и суха тишина, тегнеща над хората в малкия град.

Националната гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа” е единственият реален продължител на старата възрожденска традиция. Създадена е през 1920 година като Държавно столарско училище с указ на Цар Борис III. Тогава за района е било характерно производството на мебели от дърво. През годините е преминавала през различни етапи на развитие и наименования, но през 1976 г. става Средно художествено училище за приложни изкуства.

Със сегашното си име е от 2009-а година, понастоящем училището е със статут на Държавен културен институт към Министерството на културата. Намира се в град Трявна и след четири години ще стане точно на един век. През него като възпитаници и преподаватели са минали повечето големи имена в дърворезбата и изкуството въобще – изкуствоведът Димитър Друмев, резбарите Цаньо Антонов, Асен Василев, проф. Кънчо Цанев, проф. Антон Дончев и др.
През 2015-а година НГПИ „Тревненска школа” е призната за член на ЮНЕСКО. За училището това означава огромен потенциал за работа по различни програми, колаборации с други артисти и т.н.

^{Творба на възпитаник на школата.}

В НГПИ „Тревненска школа” специалностите са три: „Дърворезба”, „Интериорен дизайн” и „Иконопис”. Преди години на разположение на учениците е имало и други специалности като „Реставрация на неполихромирана дървесина”, например, но впоследствие те отпадат.

Имах шанса да разгледам цялата гимназия, да надникна в ателиетата по дърворезба, по иконопис, по живопис, по скулптура... Във всяко ателие имаше ученици, които работеха с материал. Децата тук са различни, макар и деца. В това училище има съвсем различна среда – когато човек влезе във фоайето и запристъпва по коридорите, на стените на които са изложени макети на учениците от занятията по дизайн, рисунки, икони и други техни работи, той е впечатлен най-напред от духа, а после и от цялата творческа атмосфера. Там не се чуват обичайните за останалите училища шум и викове от тълпите деца. Преподавателите в „Тревненска школа” работят именно в тази посока – изграждането и развиването на творческа среда, най-близо до изкуството, далеч от материализма и бездуховността. Във фойето пък е експониран проскинитарий с икона на Свети Георги – покровител и на дърворезбарите. Изработен е от ученици, защитили дипломна работа с него.

Вратите в училището също са дело на ученици, те правят впечатление с внушителното си присъствие в интериора на сградата. Обучението тук задължително приключва с дипломна работа, която учениците изпълняват в материал през последния срок. Тогава комисия от преподаватели от трите специалности оценява работите. Някои от тях са подредени в изложбената зала на училището, а други стоят в специалния арт магазин, откъдето творбите могат да бъдат закупени. В изложбената зала е показан и оригиналният проект на проф. Кънчо Цанев за едно от фоайетата на НДК.

При разговора ми с директора на училището – скулпторът Орфей Миндов – разбирам, че обучението в НГПИ „Тревненска школа” също е различно и по уникален начин активно. Учениците имат възможността да участват в различни симпозиуми и работилници в страната и чужбина, редом до активната комуникация с учителите, които са и активни художници, дърворезбари, скулптори. Една от практиките за ученици е ежегодният симпозиум-конкурс в Белград. Задачата там е изработването на някаква арт мебел, която после се тиражира и продава. Материалите се осигуряват от Рехау, който излага на свой щанд работите от симпозиума на биеналетата в Минало и Кьолн. Една от целите на директора на „Тревненска школа” е тези дейности да се пренесат на местна почва.

Училището разполага и със CNC машина с голям капацитет и възможности. Последният стенопис на художника Кольо Карамфилов също се намира тук.

Активността на директора не спира дотук. Съвместно с АЛОС – център за неформално образование и културна дейност – организират работилници от 2011-а г. до днес. „Проблемът беше, че в училищата не са застъпени съвременните форми на изкуството, което е неадекватно от позицията на политики и от гледна точка на 21-ви век. И с работилниците идеята ни е да компенсираме тези липси. Предприехме и някои атаки към програмите и учебниците по История на изкуството и за голяма радост много бързо ги убедихме, че нещата трябва да се променят.

^{Творби на възпитаници на школата.}

Министерството ни възложи да направим новата учебна програма. Защото досега изкуството се изучаваше до петдесетте-шейсетте години на миналия век”, коментира Орфей Миндов. „Но исках и тези практики - работилниците. Идват гост-лектори, осми клас правят ленд арт край коритото, девети клас обекти в градска среда, десети кинетична скулптура, а единадесети клас - видеоарт”, разказва директорът. И днес всеки, който се разходи из Трявна, може да види арт инсталациите на учениците – край коритото на реката, на площада пред читалището и на други места.

Някак естествено ми се стори да го попитам и за реализацията на учениците след завършването им. „Доскоро почти всички отиваха във висшите училища в България. В последно време обаче някои почнаха да бягат в чужбина, което не е добре за страната. Но има и такива, които не продължават със следване, а обикновено стават занаятчии. Тук получават занаят и това им е достатъчно, за да могат да си изкарват парите. Трябва да си сръчен и да си намериш нишата. Пазар все още има, особено за нещата от дърворезба и иконопис – все още се реставрират храмове и се правят нови, макар и не толкова много...”, обяснява Миндов. „А специалността „Интериорен дизайн” е доста атрактивна и много се разви в последно време. Преди две години направиха Асоциация на интериорните дизайнери и там са предимно наши бивши ученици. И те имат фирми, а съществува и платформата GRID, която дава шанс на студентите, които нямат стаж, да работят.”

Орфей Миндов е роден през 1966-а г. в град Трявна. През 1985 г. завършва Средно Художествено училище за приложни изкуства – Трявна, а през 1992 г. – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, специалност Скулптура. От 1995 г. е учител по Скулптура в НГПИ гр. Трявна.

Водил е и часовете по Дърворезба, и по История на изкуството. От 1997-а г. е член на СБХ, секция Скулптура. Директор е на НГПИ „Тревненска школа” от 2010-а година. През 2000-а заедно с други приятели артисти основават арт група „Дупини”, която от 2012-а се занимава основно с ленд арт. Участвал е в множество симпозиуми и изложби - самостоятелни и общи.

Ето за какво още си поговорихме с него:

Какво научихте за годините преподаване?

Научих, че не може да преподаваш чисто императивно, не можеш да задаваш някакви ясни модели, които след 10 години ще бъдат някакъв атавизъм. Едно от основните неща е да правиш добра комуникация с децата и да ги стимулираш, като им създадеш творческа среда за мислене, което е много важно. Тогава те си работят, като твои приятели са и знаят защо го правят. Удовлетворението от творческия процес е много по-голямо, дори от интернет игрите. И когато успееш, те сами си идват и си работят. Няма го онзи момент, в който ти се превръщаш в пъдар и се чудиш този защо не е дошъл, а онзи защо стои и не работи. Това трябва да идва вътрешно от тях.

Какво е хубавото на професията „директор”?

Не бих казал, че има много хубави неща в професия „директор”. Много отговорна работа е. Най-впечатляващо и хубаво за мен е, като почнат дипломните защити – тогава трябва да изкараш творческия потенциал на децата. Всяко дете е уникално. Един е по-сръчен, друг има специфична техника на изразяване, трети мисли по-интересно, един е по-пластичен, друг е по-графичен... и подходът трябва да бъде индивидуален. Не исках да приемам тази длъжност заради административните дейности, аз исках да бъда свободен художник. Но Дянко Колев – тогавашният директор – ме попита: „Колко е голямо егото ти? Може ли да бъде по-голямо от това на училището?” Той беше фантастичен художник. И аз нямах друг отговор освен да приема тази провокация. Аз ревнувам своето време, но това беше правилната провокация.

Вие сте скулптор...

Сега ми остава много малко време за скулптурата. Единствено на симпозиумите – тези за децата, а и такива за международни автори, имам шанс да си отдъхна от административните ангажименти и да поработя за себе си. За това, което имам аз като пластични емоции, които искам да изразя по някакъв начин...

Кое е водещото чувство?

Не мога да определя, че чувството е водещо. Когато имаш някаква идеята в главата, в повечето случаи не е чувства, а е рацио. Това рацио ти дава някакво направление, посока. А вече сетивността, тактилността, пластичното изразяване, как да изведеш пластично тази работа – там е чувството. ... Как усещам аз, какви пропорции залагам.... В творческия процес са чувствата. Но първо трябва да премисля.

^{Творба на възпитаник на школата.}

А темата?

Обикновено темата е заглавието на една работа. Тя подхожда, тя подвежда към работата. И самата работа и изпълнението ѝ е вече начинът по който си изразил тази тема. Но заглавието на работата за мен е половината работа. Скулпторите не са чак толкова социални, това беше по времето на социализма. Сега се правят по-човешки неща, според мен. По симпозиумите. Тези паметници със светещите очи..., това е по-ниско ниво и от нивото на македонските скулптури. Имаме фантастични и качествени скулптори в България. Все още имаме големи имена, които са живи и които са на световно ниво. И скулптурата е нещо, на което трябва да се отдаваш, а аз много ѝ изневерявам. Тя е материално изкуство, работи се с материя. Реалната скулптура е в материал, тя e синтез със средата. И оттам идва и темата.

Социалното изкуство е изчерпано, то е само в акции и пърформанси. Съвременната скулптура се занимава с принципите на абстрактната геометрия, на интерпретации, които са в сферата на пластични решения, инспирирани от природата, но те са общо взето някакъв техен геометричен еквивалент. Аз завиждам на Аниш Капур – той работи с материи, които се използват в космоса. На мен също ми се иска, но е много скъпо. Моите материали са дърво и камък – тези, които се намират около нас.

Методът или смисълът – кое е водещо?

И двете. Методът е само принцип, начин на изразяване. Смисълът за мен е по-важен, той ти подвежда стилистиката. Методът е по-скоро технологията. Като погледна една работа, прочитам заглавието, виждам и работата. И двете неща са страшно важни. Защото може да си направил един тривиален обект, но той да е демащабиран и това ти е
достатъчно, за да създадеш една съвсем друга среда. Или една друга концепция. Или експониран един и същ обект на различни места, носи различно послание. Съвременното изкуство се занимава повече в сферата на идеите, това е много важно. Идеята трябва да е убедителна, когато е изпълнена професионално. Безкраен е светът на изкуството и скулптурата е една малка част от него. Тя борави със същите понятия, но е по-материална, тя е триизмерна, тя е тактилна. Трябва да има и виц.

Забелязал съм, че в Германия боравят с много идеи, но тъй като те нямат тази солидна подготовка като нашите скулптори или като нашите графици, в повечето случаи творбите им изглеждат все едно ги е направил някой лаик, самодеец. Страхотна идея, но неизпълнена добре. Така че и двете неща са много важни.

На каква възраст човек трябва да започне да изучава изкуство?

Художествените специалности трябва да се учат по-рано. В България има един сериозен проблем, а именно - неглижирането на изкуствата. До осми клас се учи така смешно казаното „Изобразително изкуство”. Трябва да се казва „Визуални изкуства”. Иначе го има, но то се преподава от непрофесионалисти. Затова българинът става визуален, но неграмотен. Той не познава съвременното изкуство, не познава старото изкуството; той няма вкуса и естетиката. Това е вид сетивност, която се възпитава, не само се учи. Занаят се краде, както казват, но усетът, сетивността на художника, тя не се краде. Трябва да го имаш в себе си и трябва да попаднеш в среда, в която то да се развие.

И може НГПИ „Тревненска школа” да няма средства, за да изгради хубава спортна площадка за своите ученици. Може в града да се носят слухове и да се плетат интриги. Изкуството накрая побеждава и това се вижда в лицата и работите на учениците и преподавателите, които, вярвам, знаят защо го правят.

________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес [email protected].

Още по темата

11/04/2016

Лица

Изчезващ вид

07/04/2016

Лица

От първо лице: Арменка от Нагорни Карабах разказва за войната

31/03/2016

Лица

"Ал Джазира" с филм за българска самотна майка от Казанлъшко (видео)

31/03/2016

Лица

САЩ отказа виза на български цигулар, живял там 14 години