Отец Яцек, който казва ''ние'', когато говори за България

Доротея Николова Последна промяна на 05 October 2022 в 09:19 7652 1

отец Яцек Вуйчик

Снимка Личен архив на отец Яцек Вуйчек

Отец Яцек Вуйчик

„Най-дългият ми полет е шест часа!“, докато говорим, погледът му освен към мен, не спира да поглежда нагоре – към термиката. Онази част от атмосферата, в която над нагрятата от слънцето част от земята преминават облаци, а топлият въздух се е откъснал и от разликата в температурите е тръгнал нагоре. Термиката е ключов фактор, за да практикува една от страстите си – безмоторното летене.

За отец Яцек Вуйчик – свещеник от 20 години в католическата църква във Варна, безмоторното летене е едно от нещата, които го карат да се чувства свободен.

„Не просто защото си сам със стихиите, а защото си сам в унисон с природата. Да летиш означава да си непрекъснато в наблюдение, да се съобразяваш с природните принципи, да ги уважаваш.“

Летенето освобождава.

Запалил се по него още в детските си години, в Полша. Роден е в многодетно семейство в района между Жешов и Краков. Тогава обаче аероуроците били непосилни. Връща се към детската си мечта едва в България, когато става на 40. Първо с моторен делтапланер.

„Когато започнах да летя сам обаче, установих, че моторните спортове не са моето“. И така открива безмоторните самолети. Четири години практикува на летището в Овощник, Казанлъшко. Мести се на летището в Разградското с. Благоево, когато в Южна България се инсталират повече установки срещу градушка.

Освен с моторно и безмоторно летене, отец Яцек Вуйчик се е занимавал с каране на сърф, гмуркал се е, занимал се е със скално катерене, с ветроходство – пет години в Полша е обучавал деца, кара колело и... мотор. С него обикаля паството си. С него ще си тръгне и от България. Преди да се посвети на вярата, работи и като шофьор на ТИР.

„Ако ме питаш дали много свещеници живеят като мен – не. Въпрос на желание е да си близо до хората. Проблемът дали да разшириш кръгозора си е в главата на всеки от нас”, казва отецът, който рядко разделя религиозната от социалната си дейност.

22 от почти 25-те си години, посветени на вярата и хората, отец Яцек Вуйчик от ордена на Възкресенците изкарва в България.

„Когато дойдох – нас ни местят на 10-12 години, не знаех нищо за страната. Само „Добър ден”, казва през смях. Днес България, която напуска, за да поеме новия си пост в епархия в района на полския Гданск, „е част от мен. И аз станах част от нея. Сраснах се. Да си тръгна, за мен е като да се разделя с част от тялото си.”

Снимки: Личен архив

Идва у нас малко случайно и да изпълни едно обещание – към епископ Христо Пройков, когото среща, преди да започне планираната си докторантура в Ягелонския университет в Краков.

„Колебах се малко. Не съжалявам. Никога не съм предполагал каква благодат ще ми даде животът тук“, казва отец Яцек.

Питам какво ще му липсва от България. Отговорът е бърз – вкусовете във всичките им форми – цвят, гозби, религии, хора.

„Ние, казва ми, в България нямаме проблем с други етноси. Това, че аз живея в една махала, в която имаме синагога, арменска църква, православни храмове... е, джамията ми е далече, но комшия ми е турският ресторант, с чийто собственик поддържаме връзка, това богатство, което го имаме тук – да приемеш другия, без значение от вярата или произхода му, е невероятно. Не се среща често и е много ценно. Прави ме щастлив. Това, продължава отецът, при монодържавите като Полша го няма.“

„Бог, казва ми отец Яцек, „винаги подрежда нещата.“ Дава ми пример от първата година на престоя си в България.

„Преди Задушница в Шумен останах без средства. Не исках да притеснявам семейството си. Имах само хляб и нещо за мазане. Сутринта дойде човек, казах му, че нямам пари, но мога да го нахраня. Направих му сандвич с това, което имаше, и започнах да си мисля „А сега какво ще правя?”. По Задушница има подавки, ходех при хората, те ми даваха нещо. И като приключих с ходенето, открих, че в една от торбите имаше цяло печено пиле. Само веднъж за всичките години ми се е случвало това – в деня, в който останах без нищо.“

Определя пребиваването си в България като изключителен опит.

„Един невероятен, чудесен живот. Не съм подозирал, че ще ми бъде предоставен за толкова време. Когато предшественикът ми трябваше да отиде да се лекува в Полша, той беше изкарал в България 12 години, каза, че не иска да си тръгва. А аз си мислех: „Боже, 12 години - цяла вечност. И не иска да си ходи...“

Отец Яцек Вуйчик също си тръгва от България с тъга. Голямата част от съзнателният му живот остава тук, приятелствата му и „сърцето ми“.

Във варненския католически храм „Благовещение Господне” (допреди шест години „Непорочно зачатие на Дева Мария“) отец Яцек служи на няколко езика – български, полски, английски и италиански. Той е и един от малкото свещеници, които служат в униатската църква у нас.

„Не беше лесно да науча български, но имам разкошни приятели, които владеят езика до съвършенство – писатели, художници и пр. Те не спряха да говорят с мен и да ме уча.“

Българският му е цветен, жив и богат на идиоми. Наскоро прочел „Чамкория“ на Милен Русков – „няма тайни в диалектите за мен“.

Прекрасен разказвач, с чувство за хумор и искрен смях, Яцек – както го знаят приятелите му, казва, че ние, българите, не успяваме да видим красотата на живота, който живеем.

„Вероятно това е част от възпитанието, от манталитета на хората, които са на това място, да не забелязват нещо, което рядко може да бъде видяно другаде – свободата, която носим. Тази нотка на свобода, на индивидуализъм е органично свързана с България. Разбира се, понякога ни е проклятие, но истината е, че е от най-важните съставки на живота. Тя е тази, която ни дава личностен избор. Това, което не мога да разбера тук, е завистта, дребнавостта, хващането за дребната далавера“, допълва отец Яцек.

Дни преди да се качи на мотора си на път за Полша, ми разказва как на последната си неделна литургия почти се разплакал. Паството му също. Има защо.

Освен чисто църковната си дейност отец Яцек оставя във Варна и в католическата общност на Източна България изключителна харизма и човечност. Както и прокарани пътеки и дълбоки следи в сфери, с които рядко свързваме църквата в България, или поне в последните десетилетия.

През зимата на 2006 г. той организира първия приют за бездомни в града. Някои от хората остават (при капацитет за около 20-тина те са над четири пъти повече) и така създава социална кухня, която работи и до днес. Сред тези, които отец Яцек приютява за по-дълго или по-кратко, има хора с увреждания, с тежки заболявания, с наркомании, алкохолици...

„На Бъдни вечер на масата бяхме 24 души”, спомня си днес.

За варненци той е човекът, който - като дойде зима - е първият, който ходи по щабовете за бедствия и пита: „С какво да помогнем?”.

Приблизително тогава с негово съдействие католическата общност купува и специален апарат за енцефалографии, който още се използва успешно за автотренинг на мозъка и при деца с хиперактивност и липса на концентрация. „Бяхме първите в България.”

През 2012 г. създава защитено жилище за младежи с психични проблеми. И то продължава да работи.

По време на пандемията от COVID-19 въведе литургии онлайн.

След началото на войната в Украйна католическата църква във Варна протегна ръка и на украинските бежанци – това, което не направи ортодоксалното ни вероизповедание.

Говорим за ролята на православната църква по време на Първата и Втората световна война, когато посредством нея и католическата църква български индустриалци плащат огромни суми, за да спасят веднъж български територии от окупиране преди подписването на Солунското примирие през 1918 г., втори път индустриалните ни заводи – през 40-те години.

„Всички православни църкви в момента (в условията на война в Украйна – б.а.) си мълчат, защото не искат да си развалят отношенията с Московската патриаршия. Докато католическата църква е интерконтинентална и с универсален характер, православните са свързани с нации. И всеки там си казва – те са православни, но не са от нашите“, посочва отец Яцек.

Цитира ми и думите на автор с българо-руски произход, който пише, че „българинът е езичник по принцип, но вярва „за всеки случай”.

„Кардинал Мартини в едно интервю посочва, че католическата църква е 100-200 години след промените в света“, разказва отецът. И допълва, че когато споменал за това на един от православните свещеници у нас. „Tой се замисли и каза „А ние – 60 години!“. Изумих се – как 60 години? А православният му приятел допълнил – „60 години, ама встрани“.

„Представяш ли си – промените хвърчат около нас, а ние си стоим години назад и встрани“, смее се отец Яцек Вуйчик.

В България обаче той става по-вярващ свещеник.

„Непрекъснато бях поставян в ситуации, които ме караха да повярвам и да се оставя на Бога. Всяка една от тях ми показваше, че не съм сам. Тласкайки ме е определена посока, Бог ми посочваше и механизмите да разрешавам проблемите.“

„Къде свършва Божията воля?“, питам в дълъг разговор, в който обсъждаме вярата, надеждата и, разбира се, хората.

„До там, където започва свободната човешка воля“, e отговорът на отеца.

До там, където започва свободната човешка воля...

Довиждане, Яцек! И благодаря за рибата!*

Ще те носим в сърцето си!

* „Сбогом и благодаря за рибата“ е четвъртата книга от поредицата „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. В нея умореният от скитане из галактиката Артър Дент се завръща на мистериозно реинсталираната планета Земя, докато се чудо какво в било последното послание на Бог в деня, когато Земята е била разрушена.

Най-важното
Всички новини
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

356

1

6екеr4о

05.10 2022 в 10:19

Във връзка със социалните функции на православието искам да споделя, че в центъра на София има една малка църквица "Св. Николай", в която събират помощи и хранят няколко пъти седмично закъсали миряни, предимно пенсионери. Църквата е с адрес: ул. "Цар Калоян" № 8 (до бившия Кореком, на гърба на хотел Рила). Аз лично съжалявам, че възможностите ми са скромни, меко казано, но се опитвам и участвам в това наистина благородно начинание...