Камелия Кондова и Любен Чаталов – любовта е заслужена и синеока

Тя е автор на 9 стихосбирки, удостоена е с Националната литературна награда „Дора Габе“, Голямата награда на националния конкурс “Петя Дубарова”, Голямата награда на националния конкурс “Веселин Ханчев” (двукратно), Първа награда на в. “Литературен глас” – Стара Загора, Първа награда от националния конкурс “Петър Алипиев” (2003 год.) и др.

Той има над 140 роли, носител е на наградата за най-добър актьор на международния филмов фестивал „Любовта е лудост“, Награда за мъжка роля“ на XVIII ФБИФ, Голямата награда ЗЛАТНА РОЗА“ за филма „Те надделяха“ (Варна, 1986), Награда на публиката (Карлово, 1989).

Те са родени през февруари, поглъщат жадно света през морскосините си очи и могат обичат до бездънност. Носят грамада от доброта, доблест от стари епохи, младежки хъс, неземна енергия и титаничен талант.

Тя е нестихващо цунами.

Той е сигурен пристан.

Те са поетесата Камелия Кондова и актьорът Любен Чаталов.

Надбягване с таланта

К.К.: От 16-годишна пиша само в краен случай. Гоня стиховете до последно. Когато вече няма накъде се предавам. Сядам и ги написвам, за да ми се махнат от главата. Примирих се, но поезията никога не ми е била амбиция.
Баба ми беше книжарка, благодарение на нея имаме огромна библиотека вкъщи. Това е и моето най-голямо наследство. Друга толкова голяма библиотека съм виждала само в дома на учителя ми по математика – Коста Коларов. Аз много обичам математиката, а той не ме изпитваше, ами ме гонеше на двора да пиша стихотворения.
Първото земетресение в живота ми беше именно в час по математика. Решавам една сложна задача на дъската и в този момент започва земетресението. Така започна репликата – Камелия ще реши една задача и ще стане земетресение.
Завърших гимназия като частен ученик, взех 2 години за една, благодарение на същия Коста Коларов. Аз съм неговото недоразумение, но и до днес се разтоварвам с висша математика.

Л.Ч.: Съвсем случайно станах артист. Учих в Лесотехническия институт и ме скъсаха по математика. Трябваше да работя 8 месеца, за да възстановя студентските си права. Започнах работа на Аерогарата. Там попаднах на Славчо Маленов и Иван Иванов. Славчо щеше да кандидатства във ВИТИЗ и репетираше денонощно „Пазачите на фара“. Всички знаехме наизуст строфите. Молим го поне за малко да спре, а той:
- Защо вие двамата не кандидатствате? Какви сте хубавци!
Иван:
– Кой ще ни приеме нас?! Това е за други хора.
Обаче Славчо ни взел паспортите и ни записал. И ние се съгласихме единствено заради отпуска, който се полага за изпитите. Тогава кандидатстваха 3500 човека за 30 места във ВИТИЗ.
Минаваме първи кръг и сме в пълен шок.

- Любо, какво ще правим? - пита ме Иван ужасено.

- На следващия кръг ще разберат, че за нищо не ставаме и ще ни изхвърлят.

Обаче ни приеха и Иван още по-ужасено:

- Любо, а сега какво ще правим?

- Ще изкараме една година, те ще разберат, че за нищо не ставаме и ще ни изхвърлят.

За съжаление или за радост, в края на втори курс започнахме да снимаме и работата тръгна. И от една шега стигнахме дотук.

Отглеждане на дарбата

Л.Ч.: Камелия от момиченце се среща с големи поети, а аз с големи актьори като Джоко Росич, Георги Черкелов, Катя Паскалева, Петър Слабаков – от тях знам, че на млад и талантлив човек не се отказва. Събирам се със студентите и им давам всичко, което мога. Имам над 30 филма със завършващите НАТФИЗ, за да им помогна.
Камелия пък се радва като дете на хубав текст - подскача наоколо и повтаря: Виж колко хубаво пише! Виж колко хубаво пише!

К.К.: За нас това са изначални неща. Ние така си живеем. Да срещнеш човек, който има същото отношение като теб към изкуството и словото е безценно.
В моя живот едни от най-важните ми срещи бяха Христо Фотев и Иван Динков, те ме изградиха. Благословена съм с хора и срещи. И досега продължавам да си говоря с Гриша Трифонов, той продължава да е жив за мен.
Талантливите хора обикновено не си вярват. Талантът е обратнопропорционален на амбицията. За мен е важно да виждам очите на човека, да следя колко точно е важна всяка дума за него и да съм градивна. Затова не мога да редактирам по интернет.

В търсене на смисъла

Л.Ч.: Отдавна се знае, че само 20 % от населението се интересува от култура. Винаги е било така и това е нормално. Държава, изградена само от поети, не може да съществува.
Не четат тези, които не са чели преди и няма и да четат в бъдеще. Но тези 20 % винаги си ги има. Те пълнят залите и заради тях всичко има смисъл. Навсякъде е така, не само в България.

К.К.: Ние обитаваме тези 20 % и сме заобиколени от млади хора. Как да сме отчаяни?! Обвиняват ги, че не четат, че са илитерати. Не е така. Младите хора са прекрасни и смисъл винаги има.

Ампутация на мегаломанията

Л.Ч.: Когато започнеш да взимаш едно нещо много на сериозно, ти му ставаш роб. Не обичам да си гледам филмите. Не познавам този човек там - виждам само едно нахално момченце, което се прави на мъж.
Не знам Камелия кога пише. Да седне, да се превъзнася, да записва? Няма такова нещо. Никога не съм я виждал да записва стиховете си. Не познавам по-скромен и безкористен човек от нея.

К.К.: Повече от 18 години съм се занимавала активно с журналистика – вестник, радио, телевизия. Поезията е много сериозна част от живота ми, нищо че не я приемам сериозно. Спряла съм да се съпротивлявам, но не позволявам да ме обсеби и да живея само заради нея. Затова е само в краен случай. Когато думите започнаха да ме изяждат, реших да се заема с нещо друго. Сега работя по 14 – 15 часа на ден и това ми е животоспасяващо.

Любов като поезия

Л.Ч.: Бях си подредил живота. Не исках и куче с рокля да видя повече. Живеех си в Мирково, правих си галерията и не ме интересуваха никакви жени повече. Но...никога не казвай никога. На едно събитие в Балчик казаха, че идвала голямата поетеса Камелия Кондова. Аз не я познавах и си представях как ще се появи една много възрастна и грохнала жена. Изведнъж изгрява тя и не се спира на едно място и за секунда. Не бях виждал такава жена. Извънземна!
Ако някой ми беше казал, че на тези години ще се вълнувам така...

К.К.: По-добър човек никога не съм срещала. Любен прилича много на татко. Него никой не го наричаше по име – Димитър, а му казваха Душо. Така го знаеха всички. Любен е душа.
Всяка любов подвежда, но на тези години мога да кажа с цялата осъзнатост на думата щастие – аз никога не съм била по-щастлива в живота си. Любен ми е заслужен подарък, щастието ми е заслужено.

Опитомяване на делниците

Л.Ч.: Прибираме се уморени и двамата, но аз все се опитвам да я развеселя. Като се разсмее и на мен ми олеква. Ако не се шегуваме по цял ден няма да издържим. Човек трябва сам да си създаде атмосферата и настроението, въпреки умората. Кахърът си е кахър, но няма нищо по-тъпо на тоя свят от това да стовариш собствения си кахър на най-близките си хора. Преживей го на момента, но не го носи със себе си и не го носи вкъщи, защото той се натрупва като слой прах.

К.К.: Не минава вечер, без да се заливаме от смях. Искрен, сърдечен смях. Обичаме и да пътуваме. А когато Любен шофира, това е специално спокойствие.

Убежище, което вдъхновява 

Л.Ч.: Къщата ми в Мирково е разделена на две – в едната живея, другата е галерия. Имам 24-ма първи братовчеди. Тук всеки ми е роднина, приятел, познат, всичко е живо и дейно. Младите работят, децата ходят на училище. Като в швейцарско село сме. Едва издържам да свърша работата си в София и да се приберем там.

К.К.: Къщата ни е точно до кръчмата в Мирково. Само там можеш да видиш как здрави мъже играят хоро на „Лебедово езеро“. Съседите ни също са прекрасни хора - баба Гана и дядо Хари. Ходят винаги хванати за ръце. Става ти светло само като ги видиш.

Л.Ч.: Камелия им подари едно стихотворение, което те си сложиха в рамка:

СЪСЕДКА

Баба Гана просто прекоси
двора и..направо ме прегърна.
Тя не ме е виждала преди,
но си знам, че е видяла първа
триста тона шумна самота.
Тя ми я прочела във очите,
Затова ми даде, затова
всичкото зелено да опитам.
Аз сега живея с онзи боб,
посаден във твоята градина.
Баба Гана ми разлисти гроб -
през скръбта да мога да премина.
Ако прекося докрай скръбта
и съм още цяла. И остана.
Пий едно за края на света.

Но и три изпий за баба Гана

К.К.: В автобуса за Мирково написах и първото си стихотворение без цигара. То така и се казва:

СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ ЦИГАРА

на Л.

Спомням си, че и без тебе съм живяла.
А и да забравя, хората говорят как
са видели, че невръстното ми тяло
се превръща във обратното на мрак.

Спомням си, че мама не допусна да си имам куче -
да не ме ухапе, да не цапа и да не скимти.
Трябваше сама на вярност да се уча.
Трябваше - преди да ми се случиш ти.

Смъртите си спомням безразборно да прииждат.
Виждам се да утешавам по отчаян и от мене поп.
После дълго гледам, гледам, но не виждам
смисъла на троскота над всеки гроб.

Днес / с последната си нежност оцеляла/
ме превръщаш във обратното на мрак.
Да, твърдя, че и без тебе съм живяла.

Само нямам никаква идея как?!

Колко е живот, да му се сърдиш...

К.К.: Не сме сърдити за нищо на живота. Всичко е станало съвсем навреме. Нашата среща също. Предишните са били емоционални репетиции.

Л.Ч.: Живели сме смислен живот, отгледали сме децата си. Сега общуваме с млади хора и се чувстваме добре. Доньо Донев на 80 години беше по-млад от всички. Като го питах как може да е толкова жизнен, ми отговори:
– Да си ме видял да общувам със старци?
Имам шест лични срещи с Папа Йоан Павел Втори. На последната ни каза: "Папата плюс един овчар е по-умен от папата."
Двама души са по-умни от един човек, но е много важно и какъв човек имаш до себе си. Много съм щастлив, че това ми се случва на тия години.

Те сливат сините си очи в безкраен поглед, усмихват се на някаква тяхна шега, докосват ръцете си и не остава никакво съмнение, че любовта е синеока, заслужена и им принадлежи.

Можете да се убедите и сами:
Моноспектакълът „Муха“ на Любен Чаталов се играе в The Art Foundation; най-новият му филм „Пътуващо кино“ предстои да излезе на екран до края на годината.
Камелия Кондова вече представи последната си стихосбирка „Неделята, която беше в понеделник“ в Габрово, през пролетта ще бъде и премиерата в София.

Снимки: Ивелина Чолакова

Следете новините ни в GoogleNews