Децата са различни и изискват различен подход. Някои имат математически талант и в часовете по математика получават по-сложни задачи, които след това обсъждат с учителката си. С други работата съвсем не е лесна - ученици, които нямат почти никакъв интерес към предмета, с много пропуски. Старая се да събудя интереса им, в клас с 32-ма човека не можеш да отделиш специално внимание на един-двама, но това обикновено се случва в час за консултации, споделя Ганка.

"Тя съчетаваше полезното с приятното. Преподаваше предмета така, че да събуди интереса - всички влизаха в час и оставаха дисциплинирани и внимателни до края. Успяваше да обясни на всеки, че математиката ще му бъде полезна, да покаже, че тя не е чак толкова страшна", спомня си Иван Чанев, сега второкурсник по транспортно строителство в Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ). За него г-жа Симеонова не е просто учителят, класната. "Когато сме си организирали Коледни събирания на класа, тя винаги идваше с домашно приготвени ястия."

Вниманието към учениците не означава по-малко работа с родителите. Те съвсем не са изключени от процеса, макар че понякога връзката учител-родител не се осъществява лесно.

"Родителят вижда детето вкъщи по един начин, аз го виждам в училище по съвсем различен начин. Някой път детето казва на майка си: "Аз всичко пиша в клас". Наскоро имах такъв случай. Майката на дете, което е слабичко по математика, непоследователен, не се старае, дойде да поговорим. Взех тетрадката на друго дете, за да може майката да види реално какво правим в час и да проследи тетрадката на собственото си дете. Защото понякога децата казват различни неща вкъщи."

На една от стените в дома на Ганка е поставена огромна фотография, която ù напомня за първия ù випуск в 73-то. Нейните "зайци", които поема в осми клас и изпраща пет години по-късно, през 2015-а - са се снимали за спомен на г-жа Симеонова на фона на Народния театър.

"Много ми беше трудно да се разделя с тях. Видях как израснаха пред мен - хубав випуск, безкрайно задружен. Те си помагаха не само вътре, в клас, те си помагаха и между класовете. Имали сме страхотни моменти. Традиция беше всяка Коледа да имаме парти и да разменяме подаръци. Имахме си Снежанка, Дядо Коледа. Още пазя снимки от тези моменти. Винаги им правих баница с късмети. Имам си специален Коледен буркан, купен от благотворителен базар, и в него слагах късметче - персонално и различно за всеки."

Разбира се, че сме имали трудни моменти, децата минават през пубертета в този период. Имали са нещастни любови, драми между приятели. Понякога децата споделят повече с учителя, отколкото с родителя, казва Ганка.

Повечето от нейните бивши ученици от 73-то днес не са в България, а в Германия, Австрия, Англия, Холандия, където учат сериозни специалности - медицина, архитектура, информационни технологии.

"Нашето училище произвежда буквално емигранти - около 70% заминават. Това е характерно не само за моя клас, а за целия випуск. Има деца, които не издържат и се връщат. Но не защото не могат да изкарат изпитите си там, а защото започва да ги мъчи носталгията по дома, не се чувстват добре в тази среда. Има такива, единици са, но ги има.

Тези, които остават, не могат да си го позволят или искат да живеят в България, или по малко от двете."

Ганка е видяла не само как израстват нейните осмокласници в 73-то. За тези 20-21 години е видяла как се променят поколения.

"Децата не стават по-глупави - напротив. Просто стават по-различни. Дори бих казала малко по-повърхностни към учебния процес като цяло. Започвайки тук през 2009 г., поех всички дванадесети класове. Те бяха невероятни. С тях съм решавала страшно сериозни, много тежки задачи. Те поемаха това. Няма да забравя - в час веднъж си позволих да кажа нещо на майтап и едно момче каза: "Госпожо, моля Ви, говорете по същество". Сега не мога да си позволя да предложа задачите, които тогава си позволявах да им давам. Може би защото те не искат да задълбават толкова в материята.

Не знам дали интернет комуникациите са виновни за това, но когато търсят информация - примерно за презентация, много пъти я намират, преписват и не я осмислят. А е много важно да я осмислиш, да я анализираш. Винаги трябва да се дълбае по-навътре и по-навътре. Тази кратковременна памет в момента е много добра, но дългосрочната памет...

От друга страна, си мисля, че и нашата програма е виновна за това. Материята е много, учебниците са претъпкани, а средното образование трябва да изгради цялостна картина за нещата. Приложната част я няма. Децата учат нещо, например по физика или химия, но защо, защо е така, защо им трябва - в българските учебници това го няма.

Наскоро говорихме за термодинамични процеси с колега, която преподава химия на немски. В един немски учебник по химия този раздел започва така: "Сега ще ви обясним как може да си направите чаша, в която кафето ви непрекъснато да е горещо". А един български учебник започва с формули и това е много скучно. По география например трябва да се запомнят всякакви подробности, а защо? Кому е нужно? Дължина на еди коя си река, височина на еди кой си връх. Този град колко жители има? Това ги отегчава. Те го научават и до следващото контролно са го забравили, което е логично."

Ганка не преподава по учебник, за сметка на това работи с учениците си по сборници. Винаги гледа да намери интересни задачи.

"Учебникът за девети клас е една брошурка, в която има точно по пет задачи във всеки урок. Те не са разнообразни, а типови. Идеята е, в крайна сметка, децата, четейки някаква задача, да могат да се научат да мислят."

Под "интересни" Ганка разбира задачи, в които има уловка, които са "хитри", които предизвикват мислене.

"Много пъти им давам такива задачи. Винаги им казвам: "Никога няма да тръгвате да решавате една задача, само защото трябва да се реши. Една задача трябва да се ухажва - да я огледаш от всички посоки, за да може в един момент да падне в капана ти. Какво прави хищникът с жертвата? Оглежда, дебне. Аз мога да мисля една задача пет дена, ако е сложна, имало е такива задачи."

Грижата на Ганка Симеонова за учениците не се ограничава от рамките на училищните стени. Децата имат и телефона ù, и връзка с нея чрез Фейсбук.

"Имаше едно момче - много добър математик. Имаше проблеми в семейството - родителите му бяха разведени, майка му не се интересуваше от него. Той живееше с баща си, втората му съпруга и доведеното братче или сестриче - вече не помня. Бащата също не се интересуваше от него. Двамата бяха непрекъснато в конфликт.

Една вечер той ми писа по Фейсбук, че баща му го е изгонил и няма къде да отиде. Казах му: "Взимаш едно такси и идваш вкъщи". Приех го, на следващия ден пак спа у нас. Разбира се, тогава се обадих и на класната му. Беше уикенда. В понеделник отидох в училище, бащата дойде, поговориха, оправиха се нещата.

Помня, че като дойде, направих лазаня - любимото ястие вкъщи. И двете ми дъщери си бяха у дома. Вечеряхме, после играхме на карти. На следващия ден отидох и му купих бельо - той нямаше дори втори чифт чорапи, просто като на мое дете.

По-късно той ми каза: "Госпожо, никога няма да забравя тези две вечери. Аз наистина си бях като у дома". 

Седмица по-късно, на рождения ми ден, докато бях в час, влезе една от жените, които почистват етажа, и каза: "Госпожо Симеонова, чакат Ви пред учителската стая". Слизам аз и същото това момче с един огромен букет от рози.

В работата ни има всякакви ситуации. Учителят е и родител, и приятел."

Снимки: Личен архив и Сергей Антонов

Още по темата

08/12/2016

Общество

За силата на думите - среща с учителя Владимир Игнатов

05/12/2016

Лица

От любов към професията - учителката Катерина Заркова

22/11/2016

Лица

Учителят на шампионите