През 1981 година, едва единадесетгодишен, Веско Ешкенази става концертмайстор на филхармонията „Пионер“ с диригент проф. Влади Симеонов, а вече 23-а година е концермайстор на Концертгебау оркестър в Амстердам. С кралската формация от Нидерландия гастролира на най-престижните световни сцени, свири под палката на едни от най-големите диригенти на нашето съвремие. От 1995 г. се представя в сонатно дуо с пианиста Людмил Ангелов, изнасят поредица от концерти в Европа.

От лятото на тази година подава ръка на акордеонистката Вероника Тодорова – име, което тепърва добива популярност у нас, въпреки че има почти 20-годишна кариера в чужбина и призови места на конкурси във Финландия, Австрия, Словения, Италия, Сърбия, Чехия, Швейцария.

През 2022 г. Плевенската филхармония започна национално турне, наречено „В света на музиката". Програмата е с Веско Ешкенази, като главно действащо лице, с Вероника Тодорова – на акордеона, и Георги Милтиядов, който е диригент и аранжор. В концертите са включени произведения от класическата оркестрова палитра, редом със заглавия от популярната музика, в аранжимент за симфоничен оркестър и солисти. Звучат творби на Бах, Вивалди, Моцарт, Хачатурян, Петко Стайнов, Ренцо Руджери, Астор Пиацола, Енио Мориконе, Джон Уилямс, Майкъл Джексън, Queen. На 21 октомври е концертът в Русе.

„Много е важно човек да остане много верен на себе си – на това, което го вълнува. Мен винаги ме е вълнувало да правя нещата, да са изпипани, да са в стил, да не минават границите на пошлото – само защото повече хора биха гледали или слушали. Искам да постигна този ефект с по-голямата публика чрез издържаната програма, която предлагам на тази публика“, казва Веско Ешкенази пред БТА. По думите му, само онези, които живеят с изкуството, и то е около тях непрекъснато – вкъщи или навън, могат да бъдат с този по-широк мироглед и да са по-различни.

Господин Ешкенази, какво може да изненада един опитен музикант след толкова години в професията и на сцената?

- (Смее се – бел. а.) Все по-малко неща ме изненадват, честно казано. Изненада беше това, което направи с мен Плевенската филхармония на един от концертите ни през миналия сезон. Аз току-що бях сключил граждански брак с моята съпруга. И когато трябваше да започнем „Годишните времена“ на Вивалди, те засвириха сватбения марш на Менделсон. Бях страшно шокиран, защото не знаех какво става. Това беше последният ми шок на сцената.

Изненада ли е появяването на Вероника Тодорова във вашия творчески път?

- Вероника беше една прекрасна изненада. Принципно, човек не очаква изненадите, те идват сами – затова са изненади... Но въпреки това, беше изключително очаквано, в определен смисъл, защото си мисля, че големите музиканти би трябвало да могат, в определен момент, да се срещнат.. Много съм благодарен на Плевенската филхармония, че организираха тази среща навремето, че се запознахме, а после я поканих да участва на моя юбилеен концерт. И това, че сега правим турне заедно, също е резултат от тази много хубава изненада.

Акордеонът признат инструмент ли е в класическата музика? Има ли признанието, което заслужава?

- Аз мисля, че той е подценяван в класическата музика и би могъл да има по-проминентно участие на класическата сцена. Не се правят, или са много редки, такива симбиози – между цигулка и акордеон, особено в цели програми, както ние тръгнахме да правим този път. Това показва, че има възможност този инструмент да е по-често на сцената на класическата музика.

Има ли халтура в класическата музика?

- Халтура, със сигурност, има, както във всички изкуства, и във всичко, което се случва на сцена – ако не се внимава как се създава една програма, как се прави една визия на едно представление, на едно шоу. Има много голяма разлика между халтура и сериозен подход към музика, която може да трогне повече хора. Може да има програма, която се обръща към широк кръг публика, но да не е халтура, и обратното.

Защо вие никога не прекрачихте тази граница? Как се опазихте?

­- Много е важно човек да остане много верен на себе си – на това, което го вълнува. Мен винаги ме е вълнувало да правя нещата, да са изпипани, да са в стил, да не минават границите на пошлото – само защото повече хора биха гледали или слушали. Искам да постигна този ефект с по-голямата публика чрез издържаната програма, която предлагам на тази публика.

Понякога това са рискове, разбира се. Може да не се уцели точно това, към което се стремим, но аз знам, че винаги съм оставал верен на моя вкус, на това, че съм се обръщал към класическата музика, най-вече. Много леко прекрачвам границата към поп музика, но въпреки това държа цигулката да бъде проминентна, да бъде изпълнена по възможно най-добрия начин в стила, в който аз мога да го направя.

Създава ли се усещане, че един класически музикант олеква, когато има проекти с други жанрове, особено с поп музиканти. И защо това е така?

­- Ще дам само един пример. Лучано Павароти – това е човекът с най-прекрасния гениален оперен глас, правил проекти с редица поп изпълнители. Правил е концерти на стадиони. Това не означава, че той олеква в отношението си към това, което прави, и начина, по който го прави.

Има разлика между халтура и това да да предлагаш нещо издържано на сцена, което да трогва повече хора. Павароти винаги ми е бил като пътеводна звезда, защото той успяваше да бъде велик оперен тенор и въпреки това – да прави такива проекти, които да стигат до много по-голяма аудитория.

Има ли поп музикант, с когото бихте искал да имате подобен проект?

- Не съм мислил за това в последно време. Това са проекти, които се раждат между двама или трима души, в зависимост колко сме в момента, когато има интерес един към друг. Много е странно... При мен поне никога не се е случвало да си дам задача – аз искам да направя проект с еди кой си и сега ще работя по този проект. Най-често е било среща с този човек или с тези хора, с които имаме общи музикални интереси, въпреки че аз съм в класическа музика, а те са в поп музика. И оттам нататък се заражда нещо. Така че за следващ проект все още не знам.

Неведнъж сте казвали, че вашата баба има голяма роля за вашето изграждане като музикант. Кой е най-скъпият спомен от баба Виолета, който е в състояние да ви стопли винаги, когато се връщате към него?

- Ох... Аз имам много спомени от моята баба Виолета... Може би, най-топлият спомен е след концертите... Аз започнах да свиря на концерти, на много крехка възраст, всъщност, още бях дете. След концерт се връщах уморен и тя ми казваше: „Ела да хапнеш, сготвила съм нещо много вкусно, и да ми разкажеш как мина концерта“. Това са едни от най-трогателните моменти за мен...

Този уют предава ли се и във вашето семейство?

- Да, винаги, когато съм със моите синове – те са вече големи мъже – се стремя това все още да е така, както беше навремето, когато бяха малки. Стремял съм се, въпреки заетостта си, да мога да ги обгрижа, да имат топла храна на масата, да се чувстват добре... Може би, този уют, който трябва да се създаде в семейството, също е и в основата на възпитанието на децата – да се чувстват сигурни в живота, да се чувстват пълноценни...

Вие пътувате доста, по целия свят – на базата на тези впечатления е и следващият ми въпрос – България обречена ли е? И на какво?

- Много е силна думата обречена и много би било тъжно, ако е така наистина. Аз много обичам България и почти половината от времето си съм в България, и много би ми искало това да не е вярно. Въпреки че България в момента не е обречена, но тя е разделена – изключително тежко и сериозно. И някак си двете страни не могат да създадат мост и разбирателство помежду си.

Като че ли, нарочно се отдалечават една от друга тези две страни на България. А мен толкова би ми се искало и политиците да могат да създадат мостове – за да покажат, че българската нация може да просперира. Единственият начин е двете страни да са заедно. Няма друг начин просто.

Дали е обречена България?...Трудно ми е да го приема. Ако е обречена на нещо, то аз много бих искал тя да е обречена на това по-добро бъдеще, за което говоря. Да могат хората да се обединят и да не са толкова разделени... Да имат мнение по въпроса, но да не са толкова разделени...

Вие от тези артисти ли сте, които вярват, че изкуството може да променя хората, да променя характерите, да променя нещата към по-добро? И не се ли получава така, че хората влизат в залата за два часа, и там са добри, усмихнати, радват се на изкуството. След това излизат от залата и отново са същите лоши хора, каквито са били и преди да влязат в залата...

- Това е интересен въпрос, наистина. Аз съм мислил по него много често. Ние спомагаме ли с нещо за тези хора, или те наистина просто са си същите?...

Излиза така, че всъщност хората, които посещават по-често събитията и слушат музика вкъщи, не само на концерт, имат различен мироглед. И когато това се случва, когато те живеят с изкуството, то наистина променя. Но то не може да е, както казахте, само два часа в залата и след това – нищо. Разбира се, че това няма как да е мироглед. Така че само онези, които живеят с изкуството, и то е около тях непрекъснато – вкъщи или навън, само те могат да бъдат с този по-широк мироглед и да са по-различни...

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича хората, изкуството, природата. И обича да гледа напред само в положителен аспект.