Ексклузивно Тежка катастрофа на сръбски автобус с деца на АМ Тракия: има ранени

Тройка спатия

Христина Острикова Последна промяна на 06 август 2022 в 09:27 3474 0

Карта
Тройка спатия.

Прякорът „Тройка спатия“ ни излезе още в студентските години. Бяхме като залепени, колегите знаеха, че където е едната, там са и другите две. По-късно, разбира се, животът ни раздуха в различни посоки и даде на всяка своя пътека – Дарина роди три деца, Мира се ожени и разведе три пъти, аз – от всичко по едно.

Годините се изнизваха неусетно като мъниста от скъсана броеница и оставяха следите си по телата и душите ни. Неизменно оставаше само едно - всяка есен трите си подарявахме или открадвахме три дни за нас. Дали ще е спа, хижа в планината или вила на морето – единственото условие беше да сме само трите. Мира беше по организацията, не че имаше какво толкова да се организира, но тя обичаше да се изтъква и да е в центъра като средното клонче на спатията. Ако не била тя, нямало да се виждаме. Дарина всеки път се появяваше надарена с още няколко килца и всеки път се кълнеше, че щом се приберем, започва желязна диета. Вярвахме ѝ, макар че още не я бяхме виждали да яде желязо.
Тазгодишното ни бягство беше до едно градче, което скромно се самотитулуваше “Спа столица на Балканите”. Всяка от нас разполагаше с една вечер - да разкаже за изминалата година, какво ѝ се е случило, какво я притеснява, какво я радва, на какво се надява...

Споровете ни започнаха още с влизането в хотелската стая. Мира винаги държеше да е на леглото до вратата, по-близо било до тоалетната. Дарина безцеремонно се разположи до прозореца, сякаш гледката е само за нея. Е, не е честно - все аз ли ще се гърча на дивана?! Този път реших да се запъна. Не срещнах никакво разбиране.

- Хайде, Кристи, стига мрънка! Губим време от спа процедурите - изкомандва Дари.

Мрънкала съм! Ще видят те като млъкна! Да млъкна, да млъкна - колко да млъкна - минута, две... имахме толкова за споделяне.
Освежени и отпуснати след спа глезотиите, сядаме в ресторанта да вечеряме. Стимулирана от чаша вино, Мира започва ежегодния си доклад:

- Ние като бяхме това лято в Родос...

Не я слушаме, но от време на време кимаме и се усмихваме, уж следим разказа. А той всяка година е почти един и същ. Като бяхме на Родос, в Дубай, в Тайланд, петзвездният хотел, изгледът към морето/океана, приятелят ѝ, който предугажда желанията ѝ и е верен като немска овчарка и т.н., и т.н. Сноб си е нашата Мира и обича да послъгва. Преразказва чужди преживелици като свои. Не е била нито в Дубай, нито в Тайланд, за Родос не знам. Преди години я засичахме и изобличавахме, а тя се разплакваше, но вече се отказахме - остаряваме.

Трите развода вгорчиха живота ѝ и сега се страхува да не загуби и приятеля си, когото почти издържа заради многобройните му неуспешни бизнес-начинания. Ако и той я остави, ще трябва да си вземе куче, самотата я плаши повече от всичко.

- Но вие не ме слушате! - изведнъж възмутено констатира тя. - Ужасни сте! А аз нямах търпение да ви разкажа...

- Ти разказвай, разказвай... - опитва се да я успокои Дари. - Ние те чуваме.

- Чувате, ама не слушате! - продължава да се гневи Мира. - Поне острова запомнихте ли, а?!

Хванати на местопрестъплението мълчим гузно.

- Родос? - сещам се началото на разказа.

- Ей, налучка го, браво!

Все още нацупена Мира търси успокоение в чашата с вино. Тя е по-добър събеседник.

- Имам проблеми с дъщерята - счупва мълчанието Дарина. - Взима наркотици.

Дарина имаше две момчета близнаци и момиче. Синовете ѝ бяха диви и необуздани малчугани - все някой беше със счупена ръка или разбит нос. Като пораснаха, се увлякоха по рискови спортове - мотори, сноуборд и други младежки лудории, които нерядко финишираха в районното. Дарина тичаше по болници и адвокати и пълнееше от притеснение. Мъжът ѝ плаваше с фериботи и беше по-често на вода отколкото на суша. През това време дъщерята Анитка растеше тихо и незабелязано - свита и необщителна, лесна за подминаване. В сянката на буйните си братя тя беше полу-дете, полу-момиче, полу-усмихната, полу-тъжна. И изведнъж от тихата вода избухна бомба!

- Какво мислиш да правиш? - питам след проточилата се пауза.

- Не знам, скоро разбрах. И Станимир пак е на плаване...

- Ако тя не иска, не можеш да ѝ помогнеш - вмята Мира.

- Там е работата, че тя не иска. Така ѝ харесвало. Най-после животът ѝ станал цветен и други глупости от този род. Страх ме е, че ако я притисна, ще избяга и няма да я видя повече.

- Трябва да потърсиш специалисти.

- Знам, Кристи. Ще го направя. Но първо искам да подредя нещата в главата си. Дала съм си тези дни, докато сме заедно, да взема важни решения... Още не мога да проумея, че това се случва... ужасно е!

След това вечерята завършва от самосебе си в мълчание. Прибираме се в стаята, доразопаковаме багажите и се настаняваме по леглата и дивана.

- Лека нощ! - пожелаваме си в хор. С годините сме постигнали завиден синхрон.

Лека, лека, колко да е лека. И аз трябваше да споделя нещо тези дни, но не знам как ще намеря сили да го изрека.
Дари захърка, уви неритмично. Опитвам се да се приспя със спомени от младостта ни. Бяхме яки мадами (сега им казват пичове - да кажеш за жена, че е пич, е голям комплимент). Мира беше дългокрака, гъвкава като пантера и сексапилна. Много мъже я пожелаха и мнозина я имаха. Сега е само дългокрака. Дарина беше най-забавната - с остър ум, бързи реакции и заразителен смях. От много смях ли, от много грижи ли - бръчки изплетоха мрежа по лицето ѝ. За себе си какво да кажа - огледалото ми го казва всеки ден. Неусетно от млади момичета се превърнахме в зрели жени, а сега сме станали досадни лелки - не, не беше неусетно, но беше необратимо...

На сутринта сме решили да оставим болезнената тема за Анитка да отлежава и да се насладим максимално на престоя и компанията си. След процедурите поемаме из горските дебри на дълга разходка. Пътеката криволичи и ни придърпва все по-нагоре. Mинаваме покрай параклис, спираме и палим по свещичка, всяка поверява на огънчето молитвите и надеждите си - да ги носи нагоре със светлинката си до когото трябва.
Около обяд стигаме билото на поредния хребет. Там се кипри дървена бойна кръчма, примамваща с миризмата на вкусна скара. Разполагаме се на грубо скована маса скътана на завет. Няма покривки, салфетки - има вятър и вълчи апетит.

И за да не остане хармонията ни с природата ненарушена, телефонът на Мира нахално звъни. Имаме негласна уговрка в нашите дни да не използваме телефони, освен в краен случай. Колкото и да се опитва да отговаря кратко и едносрично, разбираме, че се обажда нейничкият непрокопсал бизнесмен и че става въпрос за пари. Мира има малка фирма за рекламни материали, но преди няколко години наследи от родителите си стотици декари ниви в Добруджа и стандартът ѝ рязко се вдигна. Изведнъж стана пак желана, дори третият ѝ бивш мъж, който беше досаден и прилепчив като семка от домат, започна да се навърта, но тя го отсвири победоносно в търсене на нови авантюри... и налетя на Краси.

- Не му ли остави достатъчно за бензин и джобни? - подпуквам я.

- Завиждаш ли?! Търси ме, тревожи се за мен, още ме иска!

- Търсена и желана беше преди четвърт век - включва се Дари. - Лежиш на стара слава.

- А ти и такава нямаш - впряга се Мира и гласът ѝ трепва.

- Хей, ще закъснеем за следобедните процедури, давайте да тръгваме, по пътя ще се разправяме.

Обратният път минава незабелязано в заяждане и спорове на границата на караница. Колко е детоксикиращо и разтоварващо да се поскараш със стари приятелки, да си кажете това-онова, да припомните минали грехове и малки предателства. Такова е женското приятелство - има и зъбки, и ноктенца, а най-важното е скрито и невидимо. Но след като всичко е изречено, значи е простено - олеква ни.

Дългото ходене и процедурите след това изцедиха силите ни. Тръшваме се по леглата с празни глави, твърдо решени утре да прекараме деня на шезлонгите. Дари отново похърква, но този път тихо и ритмично, дори унасящо.

На следващия ден изплъняваме заканата си и разполагаме телеса около басейна. Утре по обяд ще си тръгваме. Отлагам за последния момент това, което имах да им кажа. Но проблемът на Дарина не търпи отлагане.

- Реши ли какво ще правиш с Анитка?

- Момчетата знаят ли? - додава Мира.

Дари разбира, че няма да се отърве.

- На момчетата ако им кажа, ще ѝ ударят един бой и това ще е. По-лошо ще стане.

- Не си права. Те вече не са деца, големи са. Освен това, младите се разбират по друг начин, живеят в друг свят, в който не ни допускат - съдя по сина ми. Понякога ми се струва, че сме в паралелни действителности. За едни и същи неща мислим по различни пътеки. Така че, може би те ще видят всичко от друг ъгъл и ще знаят как да помогнат.

За да не си противореча, продължавам наум. Убедена съм, че понякога няма по-добри аргументи от здравия тупаник или поне няколко изтрезвителни шамара. Не че ги практикувам - по спомени говоря. Но нали вече сме в 21-ви век - всичко естествено стана неприемливо и осъдително, всичко противоестествено - силно насърчавано и препоръчително.

Дари мълчи, явно мисли върху казаното.

- Може и да си права.

- Кажи им - включва се Мира. - Така или иначе ще разберат. Но това не изключва професионалната помощ. Не се бави.

- Така ще направя - с внезапна решителност заявява Дари. - Ще действам по всички фронтове. Трябва да си я върна, преди да е отплувала навътре.

Бързо се изнизаха три дни и нощи. Ето, че отново стягаме багаж.

- Кристи, ти нищо не казваш. Все си такава умълчана. Да няма нещо? - усетила ме е Дари.

- Ето, казвам ви. Има нещо. Като се приберем, влизам в болница. Откриха ми бучка и докторите искат веднага да се махне.

Броя наум времето им за реакция. Пет, шест...

- Защо чак сега ни казваш, нали всичко споделяме!?

- Защото не исках през цялото време да ме гледате като болно другарче, да ме съжалявате, да съчувствате и да се споглеждате загрижени като сега. Исках всичко да е както винаги - да се смеем на глупости, да споделяме, да спорим, да се караме. Мен това ме разтоварва - гласът ми ме предава.

Докато се опомня, се озовавам в прегръдките им. Притискат ме към себе си, главите ни се събират. Буцата в мен се стопява. Не тази, дето ще я режат, а другата, по-голямата в гърлото, в сърцето и в цялото ми същество. Усещам физически как ме прониква топлина и обич. И вече знам със сигурност, че ще се справя, че не е страшно, а само поредно изпитание, което скоро ще оставя зад гърба си. И най-вече знам, че някой ще ме мисли и ще ми праща добра енергия. Имам сили, имам вяра - готова съм!

Пътуваме по обратния път с новата кола на Мира и мълчим на различни теми. Аз се чувствам олекнала, след като преминах през чистилището на споделянето. Всяка отнася нещо за себе си - с приятели по-бързо узряват дълго търсени решения, тежкият товар се смалява, успяваш да се видиш отстрани през погледа на другите - невинаги е приятно, но пък можеш да се коригираш. Въобще, тройка спатия е силна карта.

До следващото раздаване! До догодина!

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !