Найден Тодоров: Сценичните изкуства са във фалит. Приключваме с пазарния принцип в този му вид

Тази среща не е съвсем неочаквана. Въпросът беше не дали ще се случи, а кога ще се случи. Защото говорим за криза в българските изкуства. Не казвам „в българската култура“, защото тя включва твърде много неща, а за криза в българските изкуства.

Това е криза, която не е от вчера. И сме длъжни да я назовем честно. Става дума за система, която не просто днес се е оказала в затруднение. Това е система, която отдавна е изчерпала своя модел. Говорим за финансирането на сценичните изкуства. Говорим за финансирането като вид държавна политика в сферата на сценичните изкуства.

Знаете, че част от ръководителите на държавните културни институти в сферата на сценичните изкуства споделиха в различни интервюта и пресконференции, че се намират на ръба на фалит. Тук не говорим за локални фалити. Тук говорим за системен дефект. Това е модел, който отдавна е изчерпан.

Минусите през годините са растели все повече. Всяка година влизаме с един минус и завършваме с по-голям. Сценичните изкуства са се превърнали в една дупка в бюджета на Министерството на културата, без самите културни институти в сферата на сценичните изкуства да носят вина за това в степента, в която често им се вменява.

Искам само да кажа, че да, тази година има огромен дефицит в сценичните изкуства, но това не е изолирано явление. Системата е влязла в 2025 година с над 20 милиона дефицит. Сега той е още по-голям. Не искам в момента да ви подхвърлям последните изчисления, но мащабът е ясен.

Знаете, че в Закона за закрила и развитие на културата, що се отнася до сценичните изкуства, е предвидено театрите да могат да постигат на бюджетна база до 120% ръст спрямо първоначално заложения си бюджет. Само че бюджетите им са толкова изкривени, че тази година едва 5 държавни културни института в сферата на сценичните изкуства са завършили с бюджет под 120%. Два са били точно на границата.

Десет са в границата между 120% и 150% от началния си годишен бюджет. Двадесет и пет института са завършили годината с бюджет между 150% и 200% от първоначално предвидения за тях, а 9 института – с бюджет над 200% от прогнозния. Това само по себе си показва колко изкривена е системата.

Възможно е да се стигне дотук, защото още през 2011 година системата беше в срив. Беше в морален срив. И тогава ръководството на Министерството на културата реши да моделира държавните културни институти, предлагайки им един квазипазарен модел: държавната субсидия да бъде в определено процентно съотношение с техните собствени приходи.

Това имаше една изключително позитивна роля, защото накара държавните културни институти да работят по-активно. Но имаше и един изключително негативен ефект. Защото политиката към културните институти в сферата на сценичните изкуства се изроди и започна да преследва само финансовия стимул, без да има значение художественият резултат. Без значение за смисъла на съществуването на държавните културни институти в сферата на сценичните изкуства.

Какво искам да кажа? Има различни видове културни институти. Част от тях са публично финансирани и това не е случайно. Те не са произволно избрани за публично финансиране. Те са такива, защото трябва да имат определена роля в обществения живот. Тяхната роля е да възпитават вкуса на обществото.

Ние обаче ги превърнахме в пряка конкуренция с независимите и частните организации, с което обезсмислихме съществуването на публичната система. Не е случайно, че през последните месеци се чуваха призиви частните и независимите културни организации също да получават държавна субсидия.

Очевидният отговор е „не“. Но защо отговорът е „не“? Защото тяхната роля е различна. Тяхната роля е да се развиват според вкуса на обществото, който публичните културни институти следва да формират. Именно тази роля на държавните културни институти в сферата на сценичните изкуства е загубена през последните 15 години.

От това имаме натрупани дългове в държавните театри. Разбира се, трябва да бъда честен и да кажа, че част от този огромен дефицит, с който системата влезе в 2025 година, се дължи и на факта, че едва след средата на годината театрите разбраха, че бюджетът им е намален с около 30%. А тъй като през първата половина на годината са работили, сякаш разполагат със 100% от бюджета си, се оказа, че през втората половина трябва да работят с около 50% от това, което са предполагали, че ще имат.

Естествено, повечето от тях не са успели да се вместят в тези 50%, защото се оказва, че част от прогнозните бюджети не стигат дори при работа на 100% от обичайните културни и сценични процеси. Получава се ситуация, в която бюджетът просто не достига. И това не е случайно именно сега.

Имаме десетки културни институти, които, ако бяха на свободния пазар, щяха практически да фалират. А ние изискваме от директорите да носят финансова отговорност. Как обаче те да носят тази отговорност, когато ги ограничаваме и им казваме: правете каквото искате, но това ви е таванът?

Логично би било да им освободим тавана. Но как една затворена финансова система, каквато е бюджетът на Министерството на културата, може да финансира една отворена система, каквито са делегираните бюджети? Честният отговор е: не може.

И в крайна сметка, ние трябва да се замислим какво точно изисква законът. Защото според Конституцията на България сме длъжни да осигурим равен достъп до култура на всички български граждани. В настоящия момент, с тази система, не го правим. Ние дори нямаме никакви реални изисквания към ръководствата на различните типове институти според тяхната мисия. А това не трябва да бъде основа на държавната културна политика.

Липсва каквато и да било разлика между институти с различни мисии. В крайна сметка в момента всички бягат по една и съща писта – кой колко пари ще спечели и каква субсидия ще получи спрямо собствените си приходи.

Но задачите пред различните театри са различни. И те са различни още в самото основание за създаването им. Някои от тях са национални културни институти. Те трябва да представят българската култура. Те трябва да бъдат лицето, с което да се гордеем навсякъде.

Други са културни институти на големите градове. Да, те работят за по-големи публики. Но трябва да мислим и за театрите и културните институти в по-малките градове. Там пазарът не е достатъчно голям, за да се издържат на чисто пазарен принцип. Но в крайна сметка те не трябва да се издържат на пазарен принцип, а да доставят култура на хората. Настоящата система не им позволява това.

Има театри, чийто смисъл е заложен дори в името им – например младежките театри. И какво прави днес един младежки театър? Той се бори наравно с всички останали, на пазарен принцип.

Има театри, чиято роля е да бъдат лаборатория за съвременно изкуство. Съвременното изкуство винаги има по-малка публика. Но неговата роля е коренно различна. То трябва да показва кое е новото, за да може времето да отсее кое е останало и кое е отпаднало.

Не може театри и лаборатории – давам пример с определени експериментални сцени – да бъдат финансирани по същия начин като театри, които правят продукция за по-широка публика, било то Сатиричният театър или Музикалният театър.

Вкарвайки всички в една и съща писта, ние предизвикваме абсолютно фалшива конкуренция между театрите и между техните ръководства. Създава се битка за малкото пари, които имаме да отпуснем. И се стига до абсурдни ситуации: директор на държавен културен институт, който е преизпълнил своята субсидия, звъни в Министерството на културата, за да се сърди, че министерството дава субсидия на друг културен институт, който не е достигнал своя максимум. Защо? Защото директорите са превърнати от тази система в конкуренти едни на други.

Това не е ролята на културата. Ролята на културата е да обединява общности, а не да ги разединява.

И мисля, че всичко, което се случва през последните години – включително театралните скандали отпреди две години – е истински симптом на болестта в тази система.

Ролята на Министерството на културата във времето е подменена. То се занимава основно с това да лекува симптоми: прехвърля средства, потушава пожари, опитва се да спасява отделни институти, търси пари от Министерството на финансите. Знаете, че Министерството на културата почти винаги е с най-слабата позиция в рамките на правителството.

Но в крайна сметка основната роля на Министерството на културата е изоставена в желанието му просто да спасява на парче държавните културни институти. И казвайки това, искам веднага да подчертая: нямаме намерение да закриваме държавните културни структури. Казвам го ясно, за да няма спекулации.

Имаме обаче предложение как този проблем може да бъде решен във времето. Нашето предложение е въвеждане на ясни категории на държавните културни институти.

Когато чуете думата „категории“, вероятно си представяте класация – първа, втора, трета, четвърта категория. Не, нямаме това предвид. Имаме предвид въвеждането на стандарти.

Какъв е даденият институт? Каква е ролята му в обществото? В какво населено място и в каква демографска среда се намира? Каква е неговата публика? И според това да бъде определяна неговата категория: национален институт, институт в голям град, институт в среден или малък град, регионален институт, експериментален институт, музикален институт и т.н.

Тоест всеки да има своя писта.

Всеки да има свой таван и свое финансиране, определени от ролята му в обществото. Искаме да спрем това постоянно състезание на държавните културни институти с независимите и частните организации. Защото ролите им в обществото са различни.

Когато чуете, че „културата фалира“, не, не е фалирала културата. Фалирали са инструментите на културната политика, които трябва да ѝ служат. А работата на тези инструменти е именно да подкрепят културата. Затова ни трябва лечение в дълбочина.

Проблемът от 2011 година насам става все по-голям. Поради това през 2015 година имаше ремонт на системата, през 2022 година имаше нов опит за ремонт. Искам да ви кажа, че през 2023 година се подготвяше още един ремонт за бюджет 2024. Но това не можа да се случи, просто защото през последните пет години на всеки няколко месеца България има нов министър на културата.

Тези непрекъснати смени доведоха до това, че държавната политика в сферата на културата загуби своята посока. И както сте забелязали, повечето хора – и в частния сектор, и в публичните институти – използват едно и също изречение: липсва стратегия.

Искам да ви кажа, че още в предходните ми два мандата в Министерството на културата започнахме работа по стратегия за развитие на българската култура. Защото, ако трябва да сме точни, законът изисква такава стратегия. Тя е предвидена в него, но след толкова години така и не се е случила.

Днес, при всички тези смени на правителства през няколко месеца, тази стратегия е по-нужна от всякога, за да може всяко ново ръководство на Министерството на културата да има основа, върху която да стъпва.

Разбира се, не е идеално едно служебно управление да прави стратегия. Но не можем отново да оставим нещата да вървят по този неустойчив начин. Защото преди 15 години дефицитът в системата беше 4 милиона, после стана 10, после 15, миналата година беше над 20, тази година е още повече. Трябва да се справим с този проблем.

И трябва да го решим не просто като увеличим глобално финансирането, а като сменим модела на финансиране и върнем смисъла на съществуването на публичните културни институции.

Разбира се, ще питате как точно трябва да стане това. Ще има нов модел. Да, приходите ще имат значение, но те няма да формират директно бюджета. Те ще бъдат част от оценката.

Ще запазим автономията на директорите в известна степен. Но когато става дума за разходване на публични средства, културната политика не може да се води чрез произволни интерпретации на закона.

Ние сме длъжни да работим с действащото законодателство. Действията ни трябва да бъдат законосъобразни, а не законоподобни. Затова ще направим стандарти за съществуването на държавните културни институти и за културните организации в сферата на културата в България.

Тези стандарти ще съдържат и задължения: кой какво трябва да прави, къде трябва да го прави и с какви средства разполага, за да го направи.

Ще се постараем. Ние сме почти готови. Не искам да казвам „готови“, защото това звучи твърде окончателно. Но сме в последния етап на подготовка на промени в закона. В началото трябва да сме готови, но и след това трябва да съгласуваме текста с колегите от другите министерства и да видим съвместимостта с тях.

След това чакаме формирането на нов български парламент, за да внесем закона за изменение и допълнение на Закона за закрила и развитие на културата, за да се върнем отново към най-важното – поддържането на културата като обществена ценност.

Трябва отново да припомним на всички наши институции, които се занимават от името на държавата с култура, че културата е ценност от най-висш обществен интерес. А измерителят за това е качествената продукция, която се създава, и ефектът на тези продукции върху обществото.

Това е една от основните задачи в следващите месеци.

И ви уверявам, че ако този законопроект бъде реализиран и след това бъдат предприети следващите стъпки, за по-малко от две години всички ще забележите сериозна разлика в качеството и в начина, по който обществото възприема културния продукт.

Приключваме с пазарния принцип в този му вид. Защото той първо доказа, че за тези 15 години създава проблеми, и второ – че доведе до фалит именно онези структури, които не са фабрики.

Връщаме се към основната роля на публичните културни институти. И ще ви кажа защо се връщаме – за да не фалираме държавните културни институти.

Ако продължим да ги държим в една изкуствена пазарна надпревара с общински, независими и частни организации, рано или късно някой съвсем основателно ще зададе въпроса: а тогава защо въобще държавата ги субсидира?

Държавата не следва да се намесва на мястото на пазара. Държавата следва да се намесва във формирането на вкуса на обществото. Това е една от основните причини да съществува Министерство на културата.

И ако ние днес не направим това, не трябва да се изненадваме, ако при едно следващо управление някой реши, че Министерството на културата е излишно. Да, то не може да бъде голям раздавач на ресурси, но може да бъде перфектен мотиватор и стратег за развитието на културата в България. Това трябва да бъде неговата роля.

Ние ще продължим да помагаме на културните дейци в държавната сфера за решаването на техните текущи проблеми, но променяме и самата рамка. Оттук нататък резултатът от държавната дейност ще се измерва и през това какво излъчва нашето общество.

Мога да продължа още дълго и да вляза в детайли, но сега ще спра дотук.

На въпрос за бюджета за култура, около чието повишение до 1% партиите преди няколко години се обединиха, министър Тодоров отговори:

Културата може да усвои тези пари. И не просто да ги усвои, за да ги изхарчи.

В момента има професии в културата, които са силно застрашени. Ще ви дам пример. Това са хората, които вие не виждате по време на сценичните представления. Това са сценичните работници, сценичните педагози, осветителите, озвучителите. На практика в момента те са невероятно ниско платени и затова качествените хора отказват да работят тази работа.

Затова отиват да работят в някоя дискотека и за една или две вечери изкарват пари, колкото биха получили за цял месец работа в културен институт.

Аз говоря за сценичните изкуства. Сега ще ви кажа и за музеите. Искате ли да знаете един от големите проблеми на българската галерийна и музейна система? Реставратори почти не останаха. Имаме цели професии в сферата на културата, които за съжаление вече са застрашени от изчезване.

Тези професии трябва да получат и своето адекватно заплащане, съобразено със значението им за сектора.

В същото време през 2020 година Европейският съюз издаде нови изисквания за сценичните съоръжения в културните организации. Знаете, че ако ги приложим буквално, това не е просто технически въпрос, а въпрос за самото съществуване на сценичните изкуства. Ако трябва веднага и изцяло да ги въведем, ще трябва да затворим почти всички български културни институти в сферата на сценичните изкуства.

Тоест има къде да се инвестира и този един процент няма да отиде напразно. Защото, за да има културен живот, трябва да има инфраструктура.

Искате ли да говорим за състоянието на сценичната база? Искате ли да говорим за музеите? За галериите? За читалищата? Положението е драматично.

Искате ли да говорим за археологията? Малкото пари, които и без това не достигат, отиват за спасителни археологически разкопки, но за консервация, за реставрация, за социализация – тоест тези обекти някога да стигнат до обществото – средства почти не остават.

Когато парите в бюджетната администрация на културата не се увеличават, всичко започва да се бори само за повишаване на цени и за оцеляване. Това е основният проблем. Бюджетът за култура в момента се възприема просто като цифра. Но докато инфлацията расте, докато брутният вътрешен продукт също расте, ние оставаме с едни и същи числа.

Ако обвържем бюджета за култура с процент от брутния вътрешен продукт, тогава приключваме с този порочен модел. Защото тогава културата ще върви заедно с развитието на обществото. Расте стандартът на живота – расте и стандартът на българската култура.

И това е една от възможностите, които трябва да бъдат използвани. За съжаление всички говорят за културата, но не всички използват тази възможност.

Ще дам пример със Софийската филхармония. Практически тя би могла да работи и по същия начин с един по-ограничен бюджет. Но това е резултат от конкретна визия, а не от системата.

Защото Софийската филхармония е успявала да съществува въпреки тази система, а не благодарение на нея. И ние не искаме да ограничаваме визията на директорите. Всеки директор има своя собствена визия. Но искаме да им дадем рамките, в които тази визия да се развива.

Да, в едно населено място, в което няма натрупани културни традиции, ако отидем и им предложим свръхмодерен спектакъл или музика на Шьонберг, това няма непременно да означава, че сме им предложили най-подходящия или най-стойностния продукт за тази публика.

Точно затова говоря за стандарти. Защото в градове, където има развита културна среда, можем да говорим за лаборатории, за експеримент, за предизвикателна публика. В големите градове и при националните културни институти това е естествено.

Аз винаги давам пример със Софийската филхармония. Когато някой започне да я сравнява с оркестрите в Плевен, Видин, Шумен или Враца – не, това не е същото. Ролята на Софийската филхармония е различна. Ролята на оркестрите в Плевен, Видин, Враца, Шумен е да вдигат нивото на музикалната култура в своя регион.

Ролята на Софийската филхармония, като национален институт с особено значение, е да показва най-доброто от света на българската публика. Това е нейната мисия.

Същото важи и за музеите ни, и за галериите ни. И точно затова ние искаме да инвестираме в различната пълнота на различните културни институти. В малкия град да покажем най-доброто от българската класика, най-доброто от световната култура. На учениците да покажем живо онова, което учат в учебниците.

В големия град трябва да предизвикваме. В град като София, който има толкова много държавни, общински, независими и частни сцени, трябва да показваме цялото богатство на изкуството.

Регионалните музеи трябва да показват ценността на съответния регион. Националните музеи имат друга задача. Идеята на националния музей е да въвежда и чужденците в това, което притежаваме като културно богатство, а не само нас самите.

Но в момента логиката на почти всички е само една – борба за приходи. И ще ви кажа нещо много важно: това няма как да доведе до нищо добро. Първо, защото не е правилно. И второ, защото дори най-добрият директор има таван.

Държавата не може да финансира в собствената си система приходи върху приходи. Държавата трябва да финансира според резултата, който виждаме в културата на обществото.

Аз бих бил спокоен, ако трябва днес да затворя страницата на своя живот като артист и администратор, и ако видя, че системата е тръгнала по този път. Но въпросът е това да не бъде резултат от личните усилия и контактите на един човек, а от държавната културна политика. Това е, което ние се опитваме днес да направим.

На въпрос защо Академиите по изкуства произвеждат толкова много кадри - на практика безработни и защо един преподавател в НАТФИЗ се налага да води по няколко класа, министър Тодоров отговори:

По отношение на сценичните изкуства трябва да кажем още нещо. Макар да има производство на кадри за тях, Министерският съвет през последните години постоянно поставя висшите училища и академиите под натиск.

Няма да говорим за това, че един преподавател вече води по три класа едновременно. Това означава претоварване. И означава обезкръвяване на системата. Там, където преди един преподавател е водил един клас, сега същият преподавател води три.

Защо е така? Защото политиката на Министерството на културата дълго време казваше: произвеждайте кадри, произвеждайте спектакли, произвеждайте резултати. Но не казваше: произвеждайте по-добре подготвени кадри.

Аз не мисля, че това може да се регулира само в рамките на едно министерство. Това е по-голям проблем. На места се произвеждат кадри според това, което пазарът в момента иска. Това е логиката на „производството на кадри“. Но в други сфери нещата не стоят така.

Ще дам пример с балета и с оркестрите. Вие гарантирате ли, че балетистите и балерините, които завършват в България, ще останат да работят тук? Гарантирате ли, че в определени музикални институти ще може спокойно да се общува на български? Истината е, че на много места ще ви бъде трудно да се разберете на български със сценичните музиканти, защото там има хора от Сирия, от Украйна, от Русия, от Испания, от Италия, от Ирландия, от какви ли не страни.

Но защо е така? Защото липсват кадри.

Искам да ви кажа нещо съвсем ясно: ако днес извадим изискванията по нормативните стандарти и ги приложим буквално, ще затворим академиите. Защото артисти имаме, но нямаме достатъчно хора, които да работят зад сцената.

На въпрос как смята да противостои на неизбежното увеличаване на цените на билетите, министърът отговори:

Точно затова трябва да разширим възможностите и достъпността.

Ще дам пример със Софийската филхармония. Там съществува така нареченият „втори балкон“ – достъпни места за ученици и социално слаби хора, на цени, които са в пъти по-ниски от останалите билети. Това по никакъв начин не гради бюджета на Софийската филхармония, но дава достъп до класическата музика на хора, които иначе не биха могли да си я позволят.

Да, те няма да са на първия ред, но ще бъдат в залата. И това е възможно да се случи във всеки един институт.

Пандемията имаше и своите неочаквани уроци. Защото много страни осъзнаха колко важна е културата за обществото.

Още през 2023 година тук, в Министерството, възникна идеята за културен ваучер. Всички управления досега са работили в някаква посока как да въведат културния ваучер.

Ще дам пример: вие като гражданин на София разполагате с възможност да посетите пет културни събития в публичната сфера по ваш избор за една година. Може да решите да отидете на опера, на театър, на концерт, в музей, на изложба – според вашите лични предпочитания.

Защо това не е въведено досега? Защо всеки министър се опитва по някакъв начин да го въведе и не успява? Защото тези ваучери всъщност биха обърнали логиката на субсидирането и на приходите на културните институти.

Промяната на модела на финансиране връща темата с ваучерите. Тоест връща темата с достъпа за всеки човек, включително за онзи, който няма привилегии.

Искра Ангелова, OFFNews:

Искам да ви поздравя, защото ние от 15 години чакаме някой да го каже ясно. На всички ни беше очевидно още от самото начало, че обвързването на художествения продукт с билета ще занижи драматично качеството.

И съответно ние успяхме за тези 15 години да съсипем част от онова, с което наистина можехме да се гордеем – особено в театъра. Театър, който можеше да стои достойно на всяка световна сцена.

Вие самият сте обаче пример как може да се устои и как един културен институт с национално значение може да продължи да не прави художествени компромиси. Но масово, особено в театъра, бяха направени стотици художествени компромиси именно за да се угажда на вкуса на публиката.

А ние всички знаем, че вкусът на публиката се възпитава.

Тоест, ако не искаме нивото на езика в Народното събрание или начинът, по който хората се държат по улицата, да е толкова груб и под всякаква критика, ние трябва да възпитаваме вкус и ниво – чрез медиите, чрез театъра, чрез изкуството.

Поздравления за смелостта. Най-накрая един министър да го каже. Защото грешното разбиране на пазара, на пазарния принцип като мерител за качество, ни е довело дотук.

Винаги се е презюмирало, че ако нещо е добро, то непременно ще бъде и скъпо, и продаваемо. Но не винаги е така, особено в областта на изкуството.

Моят въпрос е: след като качеството беше толкова драматично занижено именно заради гоненето на ниските вкусове, след като масово се появиха халтури, сделки, компромиси и всичко започна да се прави в името на този билет, на този лев и на тази субсидия – как новият принцип на финансиране, особено в театрите и сценичните изкуства, ще стимулира високото качество?

Защото професионално изкуство в България все още има. И слава Богу, че го има – най-вече в културните институти, подкрепени от българската държава. (Шапки долу за колегите в независимия сектор, те правят чудеса. Но все пак скъпото, многолюдно като участници професионално изкуство е възможно само в подкрепени от държавата институти.) За това говорим от години. Политическата класа в България обаче, особено през последните 15 години, не беше особено културна и не разбираше смисъла от това да има високо професионално изкуство.

Моят въпрос, и въпросът на всички нас, които искаме да има такова изкуство, е: как ще стимулирате повишаването на качеството, след като спрем да говорим само за количеството?

Отговорът е труден, но възможен. В момента системата отново работи основно върху броя публика, а не върху качеството на продукцията. Моделът, който предвиждаме, е различен.

Какво искам да кажа? Няма да поставяме ограничения за това да се играят популярни заглавия. Но онези художествени произведения, които носят висока художествена стойност, ще бъдат по-добре финансирани.

Тоест няма да наказваме публиката, когато харесва нещо популярно. Но ще подкрепяме много по-силно онези институти, които имат смелостта да правят стойностни, важни, трудни, образователни или художествено значими неща.

Имаше опит подобно нещо да бъде направено и досега чрез финансиране за селекции по фестивали. Само че размерът на това финансиране не отговаряше на усилието и на риска, който един институт поема, за да създаде високо художествено произведение, достойно за селекция в голям фестивал.

Сега селекциите за фестивали – международни и национални – ще придобият нов смисъл.

Не е модно да се говори за социализма. Но навремето така се е постигало високо качество. Имало е прегледи на симфоничните оркестри в България. Всеки оркестър се е стремял да се представи най-добре, защото това е формирало оценка, която е оказвала влияние и върху по-нататъшното финансиране. Тоест били са стимулирани да поддържат високо ниво, за да получат добра подкрепа.

Имаме идея по тази посока да работим и с фестивалите в България, както и с културните институти, които участват в тях с определени продукции.

Разбира се, най-трудното нещо е да определим кое е „висока художествена стойност“ само по себе си. Това не може да бъде абсолютно обективно. И винаги ще има спор.

Затова се опитваме да работим със сравнително обективни критерии. Такива критерии могат да бъдат: изпълнявате произведения, които присъстват в учебниците и които учениците трябва да познават; имате селекция за международен фестивал; играете класически автори; развивате определени културни мисии.

Опитваме се да превърнем тези критерии в индикатори, които да влязат в стандартите за държавните културни институти.

На въпрос къде остават новите, неизвестните, младите автори? Те също трябва да бъдат стимулирани — да могат да пишат, да бъдат поставяни, да бъдат изпълнявани и да продължават да работят, министърът отговори:

Няма нужда да откриваме топлата вода. До 2009 година Министерството на културата е имало такива индикатори — колко нови произведения се изпълняват, колко нови текстове се поставят. Това е съществувало. Просто е било прекратено с промяната на модела.

На въпрос ако няма политическа воля това да се осъществи, какво ще се случи с театрите? Как ще се запълни тази празнина?

Мисля, че ако политиците решат да оставят сегашната система и да не променят закона, тогава трябва честно да излязат и да кажат: ние не искаме това културно общество. Просто не го искаме.

Ниската култура също е вид култура. Но тогава всеки, който търси нещо различно, ще трябва да намери своето място другаде. Може би не в България.

Но вярвате ли, че някой ще иска да го каже така директно? Аз не вярвам.

Аз съм музикант и ще говоря като музикант. В музиката винаги е имало хора, които са предизвиквали властта. Ще ви дам пример. Композитори, които са спали по коридорите, защото не са знаели кога ще им изпълнят произведението. И въпреки това са писали това, което са искали да кажат — често и срещу властта.

Имайте предвид, ролята на хората на изкуството не е да бъдат удобни на властта. Ролята на властта е да им даде възможност да бъдат неудобни.

Ще цитирам един голям музикант – Булат Окуджава: когато политиците се преклонят пред хората на изкуството, значи са разбрали тяхната роля и са добри политици. Когато хората на изкуството се преклонят пред политиците, значи не са разбрали своята роля.

Нашата роля като управляващи е да създадем условия хората на изкуството да не се страхуват да казват чрез своето изкуство къде е бъдещето.

Това е всичко, което искам да съобщя. Благодаря ви.

И още нещо. Министерството на културата през последната година реши да използва понятието „национален културен календар“, за да въведе ред и да обхване събития с национален, международен или локален характер. Това беше прието от Министерския съвет на 30 декември. За съжаление, календарът беше приет без финансиране.

Сега в момента трябва тепърва да мислим как да обезпечим този календар. За тази година неговата роля на практика се изпълнява, колкото и странно да звучи, от един национален културен календар без средства. Опитваме се в момента, включително в разговори с Министерството на финансите, да намерим финансиране за него.

Ако пък кажете, че е станало объркване какво е „културен календар“ и какво е „национален културен календар“ – да, вероятно и това се случи през последната година. Надявам се в следващите два месеца, заедно с колегите, да внесем повече яснота.

Следете новините ни в GoogleNews