През последните няколко дни темата за правото на жените да кърмят своите деца на публични места предизвика (съвсем неочаквано за България, която никога не е била под теократичен режим) ожесточени дискусии в социалните мрежи, онлайн медиите и телевизионния ефир. Оказва се, че българската литература, и то в догматичните времена на комунизма, е била значително по-либерална към избора на жените да кърмят децата си пред непознати хора. Доказателство за това е и великолепният разказ на Йордан Радичков "Дъждовен влак", включен в сборника "Нежната спирала" от 1983 г. Дълго време "Нежната спирала" на Радичков беше и сред книгите в списъка за четене през ваканциите на учениците. Така и трябва. Днес препечатваме разказа като класически урок за настоящите и бъдещи моралисти.

ДЪЖДОВЕН ВЛАК

от Йордан Радичков

Ако ви се е случвало да пътувате с влак в късна есен, то тогава ще разберете защо човек е в лошо настроение, защо е той подтиснат и раздразнителен. Вагоните все още не са отоплени, макар че е тъй студено и мокро, че пътниците пътуват, без да свалят връхните си палта, така както Иван Вазов седи върху палтото си на своя паметник в центъра на град София. Пътниците са натъпкани един до друг в купетата и е почти невъзможно човек да мръдне, без да закачи с лакът съседа си или да избута с коляно нечие чуждо коляно насреща. Коридорът и той е натъпкан с пътници. Ако някой рече да мине и е натоварен с багаж, то една част от пътниците в коридора трябва да отворят вратите и да влязат в купетата, за да му направят място. После оня, като отмине с багажа, те отново излизат в коридора. Поне в нашето купе е така. Ако се погледне към коридора, там се виждат главно гърбове и дим от цигари. Щом се зададе пътник с багаж, един широк гръб с бозова канадка отваря вратите на купето, отстъпва заднишком, сбутва ни като хармоника, извинява се, без дори да ни погледне, сетне се изнася напред към коридора и затръшва силно вратата зад гърба си. Това се повтаря на всяка гара, защото навсякъде се качват и слизат пътници. Мисля обаче, че в нашия "Диана експрес" пътници главно се качваха, а по-малко слизаха.

Пътуването в късна дъждовна есен е неуютно и неприветливо. Отвсякъде се просмуква мокрота. Навън вали, по мръсното стъкло на прозореца се сцежда вода, край нас бавно се завъртат и се изтеглят назад посивели горички, забулени в дъжда, мокри ниви, студени водни огледала, някое оголено дърво с унила птица в клоните, купи царевичак, железни стълбове на далекопроводи и никъде ни един човек. Предупредителният надпис; "Не се навеждай навън!" стои безсмислено; едва ли сега някой би свалил мръсното стъкло и би пъхнал навън през прозореца главата си! Две овехтели пердета с щампите на БДЖ се поклащат от двете страни на прозореца. Един от пътниците, който седи до прозореца, ползва едното от пердетата да забърсва от време на време стъклото, защото то много бързо се запотява. Всъщност тези пердета едва ли имат и друго предназначение. Поне аз ни веднъж не съм видял те да служат за нещо друго освен за изтривалка на потните прозорци. Прието е, изглежда, по целия свят, щом има някъде прозорец, то на прозореца да има и перде и ето че по силата на инерцията и влаковете са с пердета. И самолетите също тъй са с пердета да не би, като хвърчиш, някой любопитен да застане отвън и да те гледа как хвърчиш!

Студът и мокротата подсилват миризмите. Макар и да ги няма парните локомотиви, купето дъхти на сажди, то още носи в спомените си пушека и саждите. Отвън се прокрадва дим от цигари, въздухът е спарен. Нещо тежко има в него, нещо лепкаво, което се просмуква едва ли не през порите на кожата. Всяко животно има своя собствена миризма, влакът също тъй има своя собствена миризма. Достатъчно е да пътувате един ден с влак, за да имате след това цяла седмица чувството, че сте преспали в меча бърлога... Нашата меча бърлога (или купе) представлява ето какво: От едната страна седи млада жена, до себе си е турила бебе, бебето спи. До бебето седи войник, до войника е моя милост. Войниците всъщност са двама, но те се сменят. Известно време единият излиза в коридора и стои там и пуши, после другият войник го сменя. Те сякаш продължават да дават караул - ако единият седи и дреме, другият стои буден и караули в коридора. Правят това, за да има повече свободно място за жената с бебето. Срещу нас седи човекът, който използва пердето на прозореца за бърсалка, до него още един човек, двамата бъбрят помежду си, почти на една и съща възраст са, мургави, по един и същи начин подстригани. Подстригани са високо, до средата на темето. Този начин на подстригване е много икономичен, човек като се подстриже веднъж, трае за цяла година. До високо подстриганите седи старец с очила. Стъклата на очилата са силно изпъкнали, старецът има перде на очите, пътува за Голямото село, за да се подложи на операция. Двамата, гдето си приличат и са високо подстригани (по всяка вероятност подстригвани от един и същи бръснар), подобно на стареца, щом стане дума за София, не казват София, ами казват Голямото село. Четвъртият човек от отсрещната ни страна е нисък, възпълен, сив каскет е нахлупен до средата на челото му. Когато се случи с късите си ръчички с възкъси пръсти да повдигне каскета, то се открива ниско чело, кажи-речи, два пръста широко. Понякога той дори сваля каскета си, колкото да се почеше, и пак го нахлупва до средата на челото, но така, че почти остава без чело или по-точно е с половин чело. Този човек седи точно срещу младата жена с бебето. Правостоящият пред нашето купе с канадката, когато се наложи да отстъпва заднишком и да ни сбутва, всъщност най-много сбутва пътника с късите ръчички. Тогава пътникът с късите ръчички се оживява и дълго след като плъзгащата се врата е затворена, продължава да мърмори нещо и да се намества в ъгъла като квачка в полога си.

Ето, това е нашето купе, което наричам меча бърлога. Да си призная, в началото и аз го наричах купе, както е прието да се нарича. Още повече че това е купе от "Диана експрес". Този експрес идва от град Ямбол, със старото име Дианополис. Наша милост също идва от град Ямбол със старо име Дианополис - на името на богинята на лова Диана. В наше време жителите на града са издигнали паметник на богинята. Макар че от оная дъждовна есен са минали четири или пет години - а може и повече, - аз все още си спомням, че богинята е с лък и стрела, пред нея ирландски сетер или друго някое чистопородно куче е направило стойка. Паметникът е разделен на две части, тука примерно върху тревата стои богинята, а по-нататък (пак върху тревата) кучето е застинало в своята кучешка стойка, та всичко е почти като живо. Обаче мокро.

И богиня, и куче са мокри от монотонния дъжд, черни са и лъскави. Но това никак не пречи, ако в дъжда откъм азмаците на река Тунджа се издигне пъстрият силует на колхидски фазан, то богинята да отпусне тетивата и да бръмне стрела. А може и паметта ми да изневерява, може би богинята да е отпуснала тетивата и летящата й стрела отдавна да е ударила право в сърцето силуета на летящия в мокротата фазан... Всичко това се завърта бавно във въображението и се изтегля назад заедно с посивелите горички, забулени в дъжда, мокрите ниви, студените водни огледала из нивите, оголените дървета с унила птица в клоните, купите царевичак и т.н. На гарите се чува как дъждът барабани по тенекиения покрив на вагона. Оня с късите ръчички се оживява в своя ъгъл, пита коя гара е, един от високо подстриганите отваря прозореца, провира се навън, гледа наляво и надясно и обикновено отговаря, че влакът е спрял или далече - от гарата, или я е отминал. "Ами че попитай де!" - казва оня от своя ъгъл и тогава високо подстриганият се сеща да пита някой тичащ под дъжда по перона. Оня му казва нещо тичешком, на което тоя клати глава и затваря прозореца с думите: "Каза нещо, ама какво, нищо не му се разбира!" Понякога гарата се оказва, че е от другата страна на влака, тогава няма дори кой да бъде попитан.

Всичко това е още в началото на нашето пътуване. Постепенно все по-рядко и по-рядко се интересуваме на коя гара е спрял влакът, мисля даже, че преставаме да обръщаме внимание и дори не забелязваме, че от време на време влакът спира, дъждът барабани по тенекиения покрив, но глухо, качват се пътници, правостоящите в коридора се раздвижват, оня с канадката нахлува в нашето купе, разбутва ни, пак излиза навън, затръшвайки вратата, без да се обръща. Бебето, положено между жената и войника, продължава да спи.

То е повито като пашкул. Личице не се вижда, само едно сбръчкано челце. Върху бялата капица жената е зашила стъклено синьо мънисто против урочасване. Колкото пъти онзи с канадката нахлува в купето ни, толкова пъти жената поглежда към своя пашкул. Погледът й ие изразява тревога, по-скоро жената гледа да не би бебето да се събуди. И когато войниците се сменят - единият да влезе, а другият да излезе в коридора да караули, тя пак поглежда пашкулчето и сбръчканото челце дали няма да се размърдат. Поглеждам и аз над рамото на войника и ако жената понякога се опита да оправи тензуха пред личицето, то освен челото виждам да се открива и носле, голямо колкото копче. Мога да кажа, че туй бебе е колкото една попова лъжичка, не по-голямо, но изглежда набъбнало благодарение на пелените, на повивките и на синьото вълнено одеяло. Майката е млада, възпълна жена, кестеняви скулуфи се спускат покрай ушите й. Усмивката й е стеснителна, обаче очите й гледат много внимателно. Това е поглед на жена, която умее да слуша, когато човек говори насреща й. Внимателният поглед и стеснителната усмивка я правят приветлива. Тя е от типа жени, които народът нарича домашен хляб. Ето този домашен хляб, бухнал, с лек загар, съдбата прати в мечата ни бърлога и благодарение на него мога да кажа, че пътуването ни е сравнително добро въпреки мокротата, студа и навалицата.

Като изключим стареца, който недовижда въпреки изпъкналите стъкла на очилата, иззад които надничат уголемени сини зеници, то всички останали поглеждат към жената, както лисицата поглежда към гроздето. Освен че я попоглеждат, те се и закачат с нея. На закачките тя отвръща внимателно, без да изтрива от лицето си стеснителната усмивка. Свободна е в държането си, личи, че е човек, който се е мешал с народ. Най-активни в закачките са двамата високо подстригани, подир тях иде седналият насреща й с възкъсите ръчички и чак на края двамата войника. Поизвива си врата от време на време и онзи с канадката, гдето стои в коридора и гдето влиза в купето ни, когато трябва да мине някой пътник, натоварен с много багаж. Като си поизвива врата, той гледа отгоре жената, мъчи се да надникне в пазвата й. Дали тя забелязва това, или не, не мога да кажа. В тия работи жените не само че са по-хитри, но са и по-умни от мъжете, затова се отказвам да гадая каквото и да било. Мога само да повторя, че присъствието в нашето купе тъкмо на тази жена правеше пътуването ни поносимо.

Човек може да пропътува България от единия до другия край, като попадне в купе с неприветливи спътници - един спи или дреме, скрил наполовина главата си във вдигнатата яка на палтото, друг чете книга, трети събува обущата си, за да починели краката му, и благодарение на това изгонва половината пътници в коридора, четвърти се мъчи да привлече вниманието към себе си с просташки вицове, понякога се случвах жени, които през целия път развиват нещо в скутите си и все ядат, ядат, издувайки бузите от едната и от другата си страна. Имал съм много пъти такива случаи, казвал съм си обикновено, че бог ни е събрал от кол и от въже, и утешението ми е било да изляза в коридора и да прекарам там остатъка от пътя, правостоящ, загледан в бягащата природа край влака. Но човек може да пропътува България от единия до другия край, като попадне и в купе, натъпкано с дружелюбни пътници, охотно той се включва в разговора и съм имал много случаи в живота си, когато, слизайки на крайната гара, съм виждал хората да се разделят едва ли не като роднини и най-близки приятели. Всякак е бивало. Сприятелявал съм се на бърза ръка и с цигани. Циганинът е много любопитен човек и щом той види, че се връщаш от лов, че си мокър като кокошка и с празна раница, то веднага ще ти изкаже своето съчувствие, а ако са неколцина, то всички ще ти изкажат съчувствието си, после ще те питат колко пари струва пушката и ако кажем примерно, че струва двеста лева, те всички ще си дадат крайно учуден вид, че с пушка от двеста лева бъхташ толкова много път и в това мокро време, за да удариш заек за два лева! А може и да не удариш! Въобще циганинът умее да проявява съчувствие като спътник във влака. Обаче това съчувствие свършва мигновено, щом влакът стигне гара Подуене, защото циганите изчезват по най-тайнствен начин. Чуваш ги как си подвикват с други от съседните вагони и докато изброиш до три, вече ги няма... Обикновено настигах циганите при пиацата за таксита. Те първи окупирваха всички свободни таксита, натъпкваха се в тях и почти без изключения поемаха групово към Съдебната палата, за да проверят да не би случайно, поради грешка или недовиждане, държавата да съди някой циганин. Милите ми те, колко пъти съм ги наблюдавал как се вълнуват и шумят, докато такситата едно по едно потеглят към Съдебната палата, метейки сърдито с чистачките си сивия софийски дъжд!...

...Единият войник смени другия войник. Влезлият от коридора сви тъй силно раменете си, че сухожилия, мускули и лопатки изпукаха. Той се облегна назад и като вторачи поглед в жената, в опънатата й шия и в усуканите руси скулуфи покрай ушите и шията, въздъхна дълбоко. Жената усети погледа и въздишката, хвана с два пръста венчалния си пръстен и почна да го върти, както се върти безконечник. Тя се държеше за венчалната си халка, както удавникът се държи за сламката. Свенливата й усмивка върху лицето се стопи, обаче свенливостта върху лицето остана. В тоя момент пред очите ми изникна босоного момиче, циганче, на осемнадесет или на деветнадесет години, обуло на бос крак стари калеври. И то имаше свенлива усмивка подобно на жената в купето. Обаче само туй в него беше свенливо. Всичко останало бе страшно. Бяхме заедно с писателя Дончо Цончев, на когото виках понякога Ах Симеон!, залутани на гара Верила; по-точно пресичахме района на гарата, тогава се строеше двойна железопътна линия, искахме да се прехвърлим откъм северната страна, да търсим там диви парици. Аз не помня точно как беше облечено момичето, може би бе облечено в нещо сиво, защото никакво цветно петно не е останало в съзнанието ми, нищо красиво нямаше върху себе си това мургаво скитниче. Даже старите калеври, обути на бос крак, му бяха големи. Изглежда, че то не обръщаше внимание на дрехите си, не знаеше силата си. Очите му ни прегазиха като два тежки воденични камъка, смазаха ни между насмолените траверси. Мургавата шия на момичето се събираше в овален мургав улей, плъзнахме се по стените на този овален улей и пропаднахме из широките гънки на дрехите, както се пропада, кога човек се плъзне безвъзвратно по стените на пясъчен часовник... Така пропаднахме и се изгубихме ние в тези подвижни мургави пясъци. Момичето си отнесе калеврите между двете железопътни линии, само от време на време се обръщаше да ни погледне. Без да си кажем каквото и да било, ние вече вървяхме с пушките между двете железопътни линии подир момичето и ако в тоя момент се зададеше влак, можеше да ни помете, без да разберем и усетим, защото веднъж вече бяхме пометени. Такава красота, обута в износени стари калеврн, аз никога преди не бях виждал, а и едва ли до края на живота си ще видя. То веднъж се среща такова нещо в живота и човек до края на живота си не може да разбере истина ли е било то, или не. Мога само да кажа, че двамата бяхме в състояние да вървим, без да се спираме, докато и това мургаво същество върви пред нас, и се обръща през рамо да ни погледне, да ни доубие, да ни досмачка ли, да поддържа магията ли, хипнозата ли - или всичко това, взето заедно. Ако туй момиче се спреше и поискаше от нас да взривим идващия от далечината влак, то ние мигновено щяхме да го направим. То обаче не поиска нищо от нас. Освен че ни рчзвълнува дълбоко и страшно, тъй че човек чувствува как кръвта шупва в тялото му и се сгорещява, то нищо друго не поиска, ами като видя, че влакът със свистене приближава, отби се встрани - то вляво, ние вдясно - и щом влакът отмина, видяхме го как изчезва посред няколко кирпичени къщи и проснато сиромашко пране върху телове. Оттам се виеше дим, няколко кучета излязоха, за да ни лаят, показаха се сополиви деца да видят какво има, замериха с по няколко камъни кучетата, те изскимтяха и се пръснаха между прането и кирпичените къщички. Това бе някакво блатно обиталище, временно, тогава тук още се дострояваше фабриката "Верила", наоколо бяха разхвърляни железа, пирони, дъски, части от скелета, ровове имаше, кални ями, проскубано беше всичко, смачкано, мокро и никакво. И ето тъкмо тук, в това блатливо обиталище, посред кирпича, калта и мокротата е трябвало да се търкулне тази мургава перличка, която за няколко мига само ни накара всеки вътре в себе си да се повдигне на пръсти. Колко ли перлички се търкалят ей тъй из този живот, един дявол само може да каже!... Спряхме се ние с Ах Симеон!, запушихме и си казахме, че ако сме човеци, ще тръгнем подир това. Обаче не бяхме, изглежда, ние човеци, ами бяхме опитомени диванета, защото, като пушехме цигари с филтър и кашляхме, възвихме да продължим по пътя си към онова - т.е. към дивите патици. Един истински дивак веднага щеше да тръгне подир момичето и да пропадне и потъне той в мургавия часовник на времето, който започваше примамливо от края на шията и се криеше в широките гънки на пазвата. Обаче казвам, че ние не бяхме диваци, ами питомни диванета. Защото какво е диването, ако не е то дивак, който се е научил да чете и да пише, знае таблицата за умножение, пуши цигара с филтър и е като грухано жито, огрухано яко в чутурата на живота. Ето, тъкмо такива огрухани диванета бяхме ние! Ах Симеон! плю, рече ми: Плюй и ти! - попитах го защо да плюя и аз, а той си замълча. Той плюе, защото мисли тайно, че като пуши и плюе, няма да го хване язва, а аз като пуша и не плюя, ще ме хване. Мисли, че не зная за тази му тайна, и мълчи, а аз зная за нея и също мълча. Постояхме, обрамчили пушките, после дадохме гръб на блатливото обиталище на нашата млада магьосница и тръгнахме към онова, гдето е само гьолове, локви, камъш, комари, жаби, попови лъжички, засолени почви, свирепи химически съединения, източвани тайно и нощем от фабриките, и тук, и там понякога ще се случи да излети дива патица. Не само благата в този живот са разпределени несправедливо, но и красотата също тъй е разпределена несправедливо. Колко ли женски свят е ограбен и ощетен за сметка на красавицата с калеврите? Всъщност достатъчно е един поглед само да хвърлим наоколо, за да видим колко много е женската градобитнина. Тази градобитнина е все за сметка на нещо и на някого другиго...

Докато във въображението си ходих до гара Верила и подир циганчето с калеврите, оня с канадката пак се набута в купето ни, някакви хора минаха с два денка по коридора, денковете отминаха, човекът се заизмъква навън и тръшна силно зад гърба си вратата. Щом вратата се тръшна, пътникът с възкъсите ръчички и с половин чело подскочи в своя ъгъл и завика: "Аах! Аах! Ах!"

Какво се бе случило?

Оня с канадката, като дръпва вратата, взема, че с нея прищипва ръката на пътника, седнал срещу жената в ъгъла; по-точно прищипва пръстите на ръката му. Като подскочи, той веднага избута вратата до края, притисна едната си длан до гърдите, почна да разтрива пръстите, гледаше ги ту от едната, ту от другата страна с такъв ужас, сякаш всеки миг някой от късичките му възпълни пръстчета можеше да се откъсне, и да падне на пода. Той дори опита с подръпване дали някой пръст няма да се откъсне, обаче не би. Това, от една страна. От друга страна, още щом скочи и избута вратата до края, почна веднага да ругае оня с канадката:

- Къде гледаш бе, а? Къде гледаш? Я гледай как ми съсипа ръката!

- Че аз въобще не те гледам - му каза оня с канадката по най-пренебрежителен начин и запали цигара.

- Ааа, и пушиш, нали! Не гледаш и пушиш! А че тука има майка с дете и че в това купе не се пуши, тебе не те интересува, нали. И като затваряш вратата, също не те интересува! Ами че ти ми съсипа ръката бе, я виж какво направи от ръката ми! Ами че аз с тази ръка си изкарвам цял живот хляба, че тая ръка ме мене прехранва! Знаеш ли ти, че тая ръка аз даже не съм я и наранявал, ето, може да се каже цял живот и как мога аз да си позволя да я нараня или осакатя по някакъв начин, когато тя ме мене прехранва. Нали ако аз я нараня или съсипя, няма да има с какво да се прехранвам! Ама че народ се навъди! Като че ли конски капаци са турили на очите му, та ни вижда, ни нищо!... Да ми съсипе ръката, значи! Аз тая ръка я гледам като зеницата на очите си, тя цял живот мене ме е прехранвала!

- Извинявай! - каза троснато онзи с канадката, даде му гръб и повече не се обърна да погледне към нашата бърлога.

Пострадалият от вратата седна в ъгъла си, но не можеше да си намери място, ами постоянно се въртеше и кошкаше като квачка в полог. Старецът си нема работа да попита има ли кръв. Оня веднага се оживи:

- А, остана да има и кръв! Че то ако имаше и кръв, аз човек тогава пребивам!

Жената насреща му се засмя. Бебето се размърда, проплака, тя го взе в скута си, полюлявайки го леко.

Старецът възрази, че не се пребива така лесно човек само за туй, че е прищипнал ръката ти, и попита потърпевшия защо си е пъхал там ръката, след като вижда, че може да се прищипне. Той поне няма перде на очите и вижда, че щом тури там ръката си, може да я прищипнат.

- А той къде гледа? - попита потърпевшият, без да спира да разтрива ръката си. - Ако жената бе тръгнала да излезе навън с бебето и в тоя момент дръпнат вратата, то може да се съсипе бебето и после кой, жената ли ще е виновна, или тия отвън, дето ни поглеждат, ни нищо, ами само пушат и стоят като че с конски капаци на очите си. Те, значи, не трябва да гледат, така ли?

- Знам ли - рече старецът и като се замисли, додаде: - То и само да поглеждаш не иде, човек не може непрекъснато да поглежда. През войната аз имах набор, много добър човек, но навик лош имаше, все иска да поглежда от окопа какво има отпреде ни. Казваме му да не си показва толкова често носа навън, ама нали пусто дяволът си няма работа, та като се надигаше постоянно от окопа и поглеждаше, един ден бръмна куршум и го удари. На място остана.

Един от високо подстриганите се изправи и предложи на пострадалия да почерпи, тъй като се бил отървал съвсем леко. Другият до него също стана, стана и войничето, подбраха и моя милост и тръгнахме ние през навалицата из коридора да търсим къде има бюфет във влака. Към нас се присъедини и другият войник, та станахме петима. Високо подстриганите се шегуваха, че пътникът с прищипнатата ръка сигурно дълго ще си оплаква ръката, затова е добре през туй време ние да се почерпим в бюфета.

Бюфетът се стопанисваше от железопътни ресторанти н спални вагони, доста изоставена работа, лошо стопанисвана, и тя като меча бърлога. Продаваше се газиран пелин, произведен в гара Костенец, който те удря право в главата още на втората глътка и те понася заедно с влака из дъждовната и прогизнала Тракия. Мисля, че в Костенец не знаят дали лозата е еднокопитно или двукопитно животно, обаче произвежда Костенец газиран пелин, та пушилка се вдига и с ЖП ресторантите и спални вагони кръстосва цяла България. Като поизправихме на бърза ръка главите с газиран пелин, ние поехме обратно из вагоните да търсим своето купе. Водеха ни двамата високо подстригани, говореха те на висок глас, пробиваха път в навалицата доста безпардонно. Така ние и в купето нахлухме. Жената държеше бебето в скута си, за това се бе освободило допълнително място и този път в купето влязоха и двамата войника. Оня с половината чело и с пострадалата ръка говореше на жената и па недовиждащия старец:

- Какво друго има човек на този свят и на какво той се крепи, ако не се крепи на двете ей ръце? Без тия две ръце той ще умре гладен, като въшка ще пукне! За това и човек се грижи за ръцете си, пази ги да не ги осакати и да ги доведе до инвалидност...

Прекъсна го един от високо подстриганите, тоя, дето седеше до стареца. Той бе вторачил в жената очите си, забулени от мъглата на газирания пелин.

- Човек с ръка може и да погали. Ти искаш тия ръце само да те прехранват и гледаш ти на тях като на два работни вола. Че може ли ръцете на човека да бъдат само волове и само да го прехранват? Ръцете могат и да помилват, да погалят, бебе да изкъпят например, да го повият, да му се порадват. Човек като опипва с ръцете си, то се н радва. Той не опипва само с очите си.

Неговият приятел рече: "Очи пълни, ръце празни!" - и се засмя. Очите му също тъй се забулваха в мъглата на газирания пелин н ги направляваше той съвсем очевидно към жената с бебето. Бебето лежеше в скута - малко и тихо пашкулче. Майката бе придръпнала така тензуха, че се виждаше само моравото челце. Понеже бяхме сипали малко пелин в себе си, той, изглежда, вървеше по жилите, кипеше в тях и шумеше като всяко пенливо нещо. И разговорът постепенно стана шумящ и пенлив и се насочи той съвсем определено към жената в купето. Бях споменал по-преди, че тя седеше в нашата натъпкана меча бърлога подобно домашен хляб, бухнал, с лек загар. Газираният пелин шуми в жилите, шуми из тъмните гънки на мозъка, глад някакъв витае из купето, сякаш всеки иска да се пресегне към хляба. По очите се разбира това, погледите са станали по-настойчиви, по-опипващи. И шегите стават постепенно солени, боя се да не загрубее изведнъж всичко в тая спарена и студена бърлога. Жената продължава да се брани спокойно със свенливата си полуусмивка, продължава тя да оглежда всички ни с внимателните си дълбоки очи. Изглежда, че е свикнала на мъжки закачки. Красивата жена е като къпината, колкото пъти минеш край нея, толкова пъти ще се закачиш за нея. Мисля, че не на прозореца, а на жената трябва да пише: "Не се навеждай навън!", защото като се наведеше човек повече и надникнеше в очите му, можеше там да потъне!... Но никой там не можа да потъне, нито пък да потъне в русите пазви, защото бебето се разплака много силно. Жената го подруса в скута си, то обаче продължи да плаче, старият с пердето на очите попита: "Да не е гладен юнака и да иска той да бозае?" Жената отмахна тензуха, откри личицето. То се бе сбръчкало цялото, мораво от усилие; действително бе колкото една попова лъжичка в пелени и със стъклено мънисто на шапчицата против урочасване.

Докато да се усетим или съобразим всички ние в купето, жената спокойно разкопча блузката си. Цък, цък, цък! - рекоха ситни металически копчета, като се обърна малко на една страна, за да е по-удобно за бебето, майката извади спокойно едната си гърда и започна да го кърми. Едро и богато беше всичко в тази жена, спокойно и пълно с уют. Бебето потъна в уюта, скимтейки от удоволствие.

В нашата меча бърлога настъпи тишина. Пръв млъкна оня с премазаната от вратата ръка. Макар че млъкна, той все още мърдаше нацупените си устни, навярно продължаваше да говори наум как тая ръка него го е прехранвала. Извъртя той главата си с половин чело и се загледа в прозореца. Постепенно един по един ние всички се обръщахме към прозореца, дори и старецът с изпъкналите стъкла на очилата обърна очилата си към прозореца. В стихналата меча бърлога се чуваше само тихото скимтене на поповата лъжичка. Никой повече не погледна към майката и мисля, че газираният пелин престана да шуми из жилите и в тъмните гънки на мозъците ни. Всички до един гледахме прозореца, ама с такъв голям интерес и напрегнатост, сякаш зад него се виждаха картини от второто пришествие или самият задгробен живот надничаше отвън и ние така силно и глупаво се вторачвахме в задгробния живот или във второто пришествие, че да можем да видим всичко до най-малките подробности.

Уви! Ни задгробен живот, ни второ пришествие!... Навън продължава да вали, по мръсното стъкло се сцежда вода, край нас бавно се завъртат и се изтеглят назад посивели горички; забулени в дъжда, мокри ниви, студени водни огледала, някое оголено дърво с унила птица в клоните, купи царевичак, железни стълбове на далекопроводи и никъде ни един човек. Двете овехтели пердета с щампите на БДЖ се поклащат от двете страни на прозореца. На фона на тази подвижна картина се отразяваме неясно в стъклото и ние, пътуващите в купето. Струва ми се, че заприличваме на завръщането на блудния син. Преди години гледах икони в криптата на храма "Александър Невски", там много силно впечатление ми направи една икона, наречена "Завръщането на блудния син". На иконата бяха изобразени двама пътника, боси, крачолите на панталоните им бяха високо над глезените, небръснати бяха и двамата, изпаднали като битолски просяци. Те вървяха през пясъчна пустиня, пустинята бе сива, небето също сивееше, а и дрехите им бяха сивкави. Аз и досега не мога да кажа кой от двамата бе блудният син... Ето това ми напомни нашето неясно отражение в мръсния мокър прозорец, докато майката кърмеше сумтящата попова лъжичка. Ние всички до един бяхме като завръщането на блудния син и се носехме с нашия тенекиен вагон и с целия тенекиен влак през прогизналата от дъжда Тракия към Голямото село София. И никой не намери кураж в себе си да се обърне назад да погледне майката, кърмеща своя малък бозайник, ами залепнахме ние върху мръсното и мокро стъкло на прозореца, вторачени в отраженията си и оглупели като бозайници!

Още по темата

25/03/2015

Общество

Божидар Димитров: Майки, можете да кърмите спокойно в парка на НИМ

24/03/2015

Общество

Кърмещата жена, която съди мол, ще дари парите за кампания

23/03/2015

Общество

Кърмеща жена съди за дискриминация столичен мол