КАН 2026: Наелектризирано начало - бързо, яростно и гарнирано с тийнейджърски секс

Церемонията по откриването на фестивала в Кан и тази година – стилна и концептуална - беше с нескрити политически препратки. Няма как да е другояче в този размирен свят - Кан винаги е давал трибуна на социалните и ангажирани послания. Изящната водещата Ейе Аидара, сякаш слязла от египетска фреска, припомни мисълта на Годар, че филм не се прави, за да си предпазлив. А целият смисъл на ставащото може да се събере в думите „киното като акт на съпротива“. Киното, което събира хората от всички посоки, за да разказва истории както за герои, така и за анонимни хора. Киното, което ни казва, че всеки живот е ценен - и на могъщия, и на невидимия. На финала две легенди – едната от Изток, другата от Запад се изправиха в целия си блясък и благословиха началото - китайската звезда Гонг Ли и вечната неостаряваща Джейн Фонда.

Всяка година прожекцията на откриването носи скрито послание да обединява и да внася добро настроение преди напрегнатия конкурс. С „Електрическата Венера“ на Пиер Салвадори това послание стана повече от явно – любов и високо напрежение в една артистична, въздушна комедия за любовта, но и за измамите, привидностите, манипулациите. Много френски филм за пишман-гадателка, която от панаирджийски спектакъл да целува мъже под напрежението на електрически импулси стига до истинската любов с чувствителен художник. Той е заслепен от мъката по умрялата си жена и тя неволно влиза в ролята на покойната. Само си представете какво следва нататък... Филмът весело осмива викането на духове, но само за да защити истинската емоционалност. Великолепен актьорски екип, потопен във великолепно пресъздадена епоха – 20-те години на миналия век. Ведро, елегантно по френски откриване, дало добър старт на фестивала.

Питър Джаксън със Златната палма Снимки: Пресцентър на фестивала

Героят от първите дни на Кан е сър Питър Джаксън, обожаваният от маниаците на фентъзито по света режисьор заради трилогията му „Властелинът на пръстените“. Любопитно е да знаем, че негов филм никога не е бил в конкурса на Кан, но независимо от това той беше удостоен с „Почетната Златна палма“ като поклон към киното, което прави. А тя му беше връчена от неговия актьор Илайджа Уд (Фродо) с дълбока благодарност и силно емоционално слово. На другия ден на бурна среща с публиката сър Джаксън разкри, че подготвя втора част на „Приключенията на Тинтин“ (2011), което взриви препълнената до предел зала, и сподели, че винаги е гледал на правенето на филми като занаятчия. „Почти чудо е , защото никога не съм си представял, че ще спечеля „Златна палма“... Не правя филми, които биха могли да спечелят „Златна палма“, така че това е наистина изненада във всяко отношение“. И добави, че макар и да е правил блокбастъри, никога не е имал желание да ходи в Холивуд, а е искал да прави филми в Нова Зеландия, където е израснал и където не е имало киноиндустрия. Но все пак е мечтаел да стане режисьор. Симпатично впечатление направи леко небрежният му вид, рошавата коса и естественото поведение, далеч от претенциите и „гламура“ на повечето звезди. Разказа още, че някога, през 80-те, когато бил в Кан, охраната не го пуснала на прожекция заради късите панталони...

"Няколко дни в Маги"

Потеглиха и първите филми от конкурса - реалистични и психологически, проникващи в духовния свят на своите герои. „Няколко дни в Наги“ на японския режисьор Коджи Фукада разказва най-общо за изворите на творчеството и еманципацията, за нуждата да разбираме другия, като го обичаме. И го прави по деликатен „японски“, нежен начин, с вглеждане в детайлите – на природата и на човешките реакции. Историята е проста и на пръв поглед дори банална: успешна и разведена архитектка от Токио се връща в малкото селце Наги при жената на брат си, също разведена. Тя прави скулптури от дърво и кани архитектката да й позира. Между двете жени се установяват отношения на близост. Паралелно се развива друга история между две местни момчета, които разбират че са влюбени едно в друго и решават да избягат и да започнат нов живот другаде. Няма секс сцени и натурализъм, всичко е в психологическия детайл, във вътрешното усещане, в скритата чувствителност. Накрая опитът за бягство е осуетен, а архитектката от Токио решава да остане в селото. Ето как представя нещата режисьорът: „Малцинствата, особено ЛГБТ+ общностите, винаги са били принуждавани да се обясняват, да оправдават съществуването си пред хора, които не ги разбират. Това представлява огромен натиск... Следователно моят отговор би бил: не е нужно да се насилвате. Не е нужно да принуждавате другите да ви разбират и особено не е нужно да се насилвате да разбирате тях. И това не се отнася само за сексуалните или половите малцинства; може да се отнася и за жените.“ Сюжет и картина пленяват с японско изящество, естественост, простота. Филмът едва ли ще се пребори за големите отличия, но да покажеш интересно обикновения живот безспорно изисква майсторство и чувствителност.

"Животът на една жена"

С естественост и реализъм се отличи и вторият филм от състезанието „Животът на една жена“, но той някак не се отлепя от битовото наблюдение. Героинята му - силна и амбициозна жена над 50-те, уважаван хирург, се е посветила изцяло на работата си и дори е решила е да няма деца. Въпреки това отглежда децата на мъжа си, гледа болната си майка, прави сложни лицево-челюстни операции и ръководи голям екип. Разделя се със съпруга си, който я нарича „Робокоп“, но въпреки това я обича. Среща млада писателка и двете се увличат в кратка любовна афера. Когато тя свършва, жената се връща в обикновения си живот. Режисурата на Шарлин Буржоа-Таке разчита на бърза камера от ръка, която плътно следва героинята си в натовареното й ежедневие. В ролята на желязната дама-хирург е звездата Леа Дрюкер, полицайката от „Дело 137“ (представен в Кан 2025), и сякаш тук тя продължава същото си поведение и излъчване, но без униформата, а в медицинска престилка.

„Тийнейджърски секс и смърт в лагера Миазма“

Потегли и влакът на „Особен поглед“, с локомотив на 100% достоен за тази секция. Заглавието казва много, но не всичко - „Тийнейджърски секс и смърт в лагера Миазма“ на американската режисьорка Джейн Шьонбрун. Необикновен филм колкото за правенето на филми, толкова и за възприятието им. Лека гавра с един особен жанр, за радост малко познат у нас – филма на ужасите и т.нар. gore, където се лее много кръв и хвърчат глави и крайници. Направен е майсторски, с вдъхновение, но както се гаври, така и плаши и никога не се знае кое е наистина и кое въображение. Спасява го това, че има много ирония и самоирония, стигаща до непочтителност към някои жанрове и някои практики, например т.нар. франчайз - в серии, които имат безброй тъпи продължения. Историята с две думи е следната – амбициозна млада режисьорка киноман е натоварена от алчните си продуценти да възроди известна от 80-те хорър-поредица „Лагер Миазма“. Отива да убеди звездата от първия филм да участва. Тя е мистериозна дама, която живее изолирано някъде в планината, на мястото, където някога е бил първият лагер. Постепенно двете жени са въвлечени в кървав свят, но и привлечени силно една към друга. Преплитат се желание, страх и халюцинации, минало и настояще. Режисурата много умело си играе с подсъзнателните импулси на зрителите, особено на младите и внушава, че любовта и смъртта са много близки. Прави много кинаджийски препратки, част от които няма да бъдат разчетени от поколението Z, но пък то ще разчете други, които по-възрастните изпускат. Има носталгия по DVD касетите, но има и много двусмисленост в разкриването на травмите, които този тип филми са оставили в юношеските души. Актьорският кастинг също е знаков – в ролята на тайнствената звезда се явява легендарната Джилиан Андерсън, позната на телезрителите от „Досиетата Х“ (като агент Скъли). В образа на очилатата режисьорка пък всеотдайно се превъплъщава Хана Ейнбиндер. 

Този филм, въпреки многото кръв и външно насилие, се опитва да бъде по някакъв начин и философски размисъл за киното - че то произлиза от дупка в едно езеро, откъдето идва и „Малката смърт“, героят от филмите на ужаса, който не умира. Той е нещо средно между робот и гротесков рицар с копие, с което убива наред... „Страшни смешки, смешки страшни“, както казваше Недялко Йорданов, но кръв се лее като от фонтан и си е ужасно, макар и прекрасно да знаем, че това са само литри червена боя...

Малко странно, но и в трите споменати филма от конкурсите някак се размива хетеросексуалното усещане при общуването с другия. С различна степен на откровеност, деликатност и артистичен вкус виждаме любов между жени и любов между мъже. Сякаш половата определеност отстъпва пред силата на емоциите... Дали е така и доколко, предстои да видим и в други филми от състезанието и „Особен поглед“, които да оспорят или засилят това усещане за несигурност, за разклащане на половата идентичност. Но такова е съвременното кино – от Япония, през Франция до Америка... То безстрашно изследва най-скритите човешки импулси и желания и не е предпазливо, както е казал Годар.

Като започнахме с електрическото начало, да споменем и „възпламенения“ червен килим от „бързите и яростни“, направили полунощен фурор и получили своите минути слава в Кан. Вин Дизел и компания отпразнуваха 25 години от създаването на първия си култов филм от дългата поредица с куп пищящи фенове и в отлична физическа форма. Кан е святкащата витрина на всички жанрове, на всички формати, на всички стилове. Истински празник на киното – от най-зрелищното до най-авторското.

Следете новините ни в GoogleNews