Фестивалът в Кан достига своята среда и кулминация. Един след друг се редят сериозни и дълбоки филми, които ще претендират за награди.

Три заглавия за момента направиха най-голямо впечатление и разделиха, както винаги, критиците. „Триъгълник на тъгата“ на шведския майстор Рубен Остлунд, „R.M.N“ на румънеца Кристиан Мунджиу и „Светият паяк“ на шведския режисьор Али Абаси. Първите двама вече са държали Палмата и сега потриват ръце за втора, а Абаси за първи път е в състезанието, но настъпва здраво след необикновения „Граница“ (2018) в „Особен поглед“. Остлунд прелъсти Кан с „Квадратът“ през 2017, а Мунджиу наложи реномето на Новото румънско кино с „4 месеца, 3 седмици, 2 дни“ още през 2007 и оттогава румънските филми станаха незаобиколими по всички фестивали. И най-вече в Кан, където са много любими. Не минава година без румънско заглавие в главните секции.

И в трите творби се усеща едно втвърдяване, някаква радикализация на авторовия поглед. Най-видимо това се случва в „Триъгълник на тъгата“ -

УБИЙСТВЕНА СОЦИАЛНА САТИРА

със саркастичен тон, която стига до „експлозивен фарс“. Ако в „Квадратът“ Остлунд прави дисекция на снобизма и изобличава кухите претенции на един кух артелит, тук атакува самите основи на западното общество и звучи достойно за великия испанец Бунюел.

Започва ударно и забавно с наблюдения върху света на модата и рекламата - ослепително красиви манекени, момче и момиче, тя инфлуенсър, той секси модел. Играят си на любов, но се карат кой да плати сметката в скъп ресторант... Във втората част сме вече на суперлуксозна яхта с международния хайлайф, където модните икони са изпратени на безплатен круиз за да поддържат профила си в Инстаграм. Но се извива буря и яхтата потъва. Дребна подробност – капитанът (Уди Харелсън във вихъра си) е перманентно пиян... В третата част оцелелите се озовават на пуст остров, но там няма кой да ги обслужва и йерархията се преобръща...

Няма да разказвам повече и да отнемам удоволствието от гледането. Заглавието всъщност е иронична препратка към едно изискване в модната индустрия - ако на челото при манекените се появи т.н. „триъгълник на тъгата“ (специфични бръчки), трябва веднага да се коригира с ботокс... При сцените на яхтата, когато се сервират най-изискани гурме блюда, е неизбежно да се сетим за „Голямото плюскане“ (1973), култовия филм на Марко Ферери. Там героите се тъпчат до смърт и това беше огромна (но екзистенциална) метафора за консумативното общество. Тук виждаме логичното продължение - след преяждането идват неприятни неща... Докато гостите деликатно похапват ги връхлита морска болест и се започва едно тотално повръщане. Като резултат се задръства канализацията и тоалетните преливат... Скромният „фекален скандал“, предизвикан преди половин век от „Голямото плюскане“ тук е вдигнат на „квадрат“.

Някои критикуват Остлунд, че се поставял в ролята на „безпощаден моралист“. Няма да се съгласим – шведският майстор разказва, при това много забавно, величествена притча за упадъка, за „края на западната цивилизация“ по неговите думи и показва лицето на „капитализма в терминална фаза“ („Монд“). Празният и лъскав свят на манекените, наглостта на руските олигарси („продавам лайна“, казва гордо руски милиардер, забогатял от продажба на торове), лицемерието на английски оръжейни производители, ненаситните бизнесмени от IT сектора – всички са там, на яхтата, която потъва. „За мен същността на киното е в това да промени нещо в обществото“ – беше казал Рубен Ослунд. Но дали може все още нещо да се промени...

Във всеки случай филмът ни кара да се огледаме критично наоколо, с омерзение и смях. И да потърсим опора в човешкото и духовното оцеляване. Не случайно на гала прожекцията „Триъгълник на тъгата“ получи най-дългите овации, засенчили дори тези при филма на Том Круз. Фестивалците аплодираха френетично, станали на крака.

Но ако Остлунд гледа на света глобално и притчово, правейки гротеска за елитите, с потънала яхта и връщане към примитивното, погледът на Мунджиу е локален, по-точно регионален, насочен към Източна Европа и решен в документален, стигащ до публицистика стил. В интервю преди няколко години режисьорът беше казал: „Тревожа се за бъдещето на моята страна Румъния и отвъд това – за бъдещето на Европа.“ Новият му филм показва, че тази тревога е нараснала. Филмът му „R.М.N“ е дълбоко и плашещо наблюдение, социално и психологическо, на състоянието на нещата в едно трансилванско село, където рамо до рамо живеят румънци, унгарци, цигани, германци. В хлебарския цех са назначени работници от Шри Ланка, но местните националисти правят петиция да ги изгонят. Виждаме епизод, повтарящ почти буквално ставащото в българския филм „Страх“ – маскирани екстремисти нападат дома на жената, приютила временно двама имигранти... Мунджиу умее да създава плътна атмосфера и да придава на

СОЦИАЛНОТО НАБЛЮДЕНИЕ МОРАЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ.

Един от главните герои, местен човек, работил в кланица в Германия (Марин Григоре), върнал се след сбиване за обида на „мръсен циганин“, знае какво е да си емигрант... Балканската несрета ни е позната и е поднесена без дидактика, по-скоро с топлота - през коледните ритуали, кукерските шествия, коленето на прасе, мечките в гората... Но и с безкомпромисно осъждане на популизма, расовата и етническа нетолерантност.

ЗА НЕТОЛЕРАНТНОСТ, НО ТОЗИ ПЪТ РЕЛИГИОЗНА

говори и „Светият паяк“ на Али Абаси, шведски режисьор от ирански произход. Това е историята на сериен убиец от втория по големина град в Иран, който убива 16 жени в името на морала и е по истински случай от 2001 година. Тук зад жанровото кино и зад рамката на стегнатия полицейския трилър надничат фундаменталните социално-психологически, икономически и дори политически проблеми на едно силно репресивно патриархално общество. Воден от религиозен фанатизъм, героят смята, че сам Бог го напътства. На пръв поглед той е абсолютно нормален – уважаван семеен мъж с жена и две деца, строителен работник, ветеран от Ирано-иракската война. Паралелно с разследването, ускорено по инициатива на млада и смела журналистка от столицата (Зар Амир Ебрахими), режисьорът прави и кратки портрети на жертвите и намеква за причините жени да стават проститутки.

Снимки: CANNES 2022

Интересно е, че за история, развиваща се в Иран, са показани доста откровени сцени на секс и насилие. За информация, вместо в Иран филмът е сниман в Йордания по разбираеми причини. В заплетения възел от социални, религиозни и политически теми изпъква тезата, че за част от хората убиецът (Мехди Бажестани) е всъщност герой, прочистваш обществото от греха. Оказва се също, че над него има чадър от най-високо място и дори е поощряван в „мисията“ си. Но кулминацията идва на финала, когато синът в тийнейджърска възраст приема за свой дълг да следва примера на баща си... Двамата главни изпълнители, въплътили се в ролята на убиеца и журналистката създават плътни и запомнящи се образи, особено Мехди Бажестани. На пръв поглед солиден, приветлив и добронамерен мъж, той успява да изрази безсловесно обсесията си и може да отнесе награда за сдържаното си изпълнение, решено на контраста между външно спокоен и вътрешно крайно напрегнат живот.

И трите филма ни показват

СВЯТ, РАЗЛЮЛЯН ОТ ДЪЛБОКА КРИЗА

– морална, икономическа, религиозна, екзистенциална, които са ни оплели в невидима паяжина. Но не бива да се плашим, а и нямаме голям избор. Вариант на действие подсказва героят на Мунджиу (един румънски Асен Блатечки като мъжкарско излъчване) от трасилванското село – грабва пушката и се изправя очи в очи с няколко мечки пред прозореца му в нощта – били те реални или въображаеми, вън или вътре в него. На въпроса на журналист какво точно символизират, режисьорът отговори така: „Това е киното...“. Всеки трябва да намери отговор за себе си.