Какво ни казва бурната реакция за филма ''Всичко навсякъде наведнъж''

Боряна Матеева 16 март 2023 в 09:30 23193 6

Екипът на

Снимка Getty Images

Екипът на "Всичко навсякъде наведнъж" ликува с наградите.

95-та церемония на „Оскарите“ отмина без шамари и забележими скандали, но изнадващо завихри пост-оскарова треска в българските медии. Скандалите аха да се заформят пред-оскарово – отказ на Зеленски за видеообращение, неразумен пост на Мишел Йео (който е можело да я дисквалифицира) или агресивната кампания-лобиране, довела до номинация на Андреа Райзбъро, но всичко отмина безболезнено. Носителите на статуетката, здраво стиснали тежкото отличие (3,85 кг), са известни и това ще промени живота им. Останалите пък са получили своя миг планетарна слава... Но къде стоим ние в тази комбинация?

Пост-оскаровите вълнения, струва ми се, са също толкова интересни, колкото и самия „феномен“ на „Оскарите“ или качествата на филмите. Българската националната телевизия отбеляза масовия отзвук на американските награди в централните си вечерни новини и в сутрешния си блок. Явно това е основен сюжет в социалните медии и той пробива и в официалните. Става дума за безапелационния успех на филма „Всичко навсякъде наведнъж“, получил седем от най-престижните статуетки и приет, меко казано „нееднозначно“, от българския зрител.

Вече много се изписа навсякъде и наведнъж за големия победител. Филмът си е филм, но особено интересно е възприятието му (по научному - „перцепцията“) у нас - тема, за която някой може да напише дисертация... Тук ще я опростим, за да се ориентираме, доколкото е възможно.

Какво ни казва тази бурна реакция?

Първо, висока кинокултура. Българите, най-вече младите, се интересуват кой, какво, как, защо. Гледали са филмите, церемонията, знаят, сравняват. Второ, имат собствено мнение. Нищо, че обективно погледнато, то няма никакво значение - не са членове на Академията (изключваме Димитър Маринов, Теодор Ушев и Мария Бакалова, които са там по право). Трето – в час са и бързо се ориентират - масово са изгледали филма, излъчен стратегически по една телевизия ден след „коронацията“ му. Четвърто – смятат, че „Оскарите“ са най-меродавните законодатели в киносвета. Пето - кеф им е да се опълчат на цяла една Академия.

По 4-та точка трябва задължително да се внесе пояснение. „Оскарите“ са годишни награди на Американската академия за кинематографични изкуства и науки (Academy of Motion Picture Arts and Sciences, AMPAS). Тя оценява най-вече американското кино, а целта е “да тласка развитието на филмовото изкуство и техника напред, като - от една страна - поощрява размяната на конструктивни идеи, а от друга – като раздава награди за индивидуални постижения”, както е записано в първите документи от 1927. Да, това са най-старите награди за кино, те са най-влиятелни, раздават се за 95-и път, но са призове, давани от една държава за нейни киноизяви.

Това не са световни отличия, макар и да представляват могъща кинематография, утвърдила се като световен хегемон. Холивуд оформя масовите зрителски нагласи от почти век, усетихме го и ние. След 1989 българският киноафиш се промени огледално и зрителят скочи от съветските филми директно на американските. Това важи за публиката. Но за световната киногилдия далеч по-престижно стоят наградите от международните кинофестивали, където се състезават филми, режисьори и кинопрофесионалисти от всички държави. Кан, Венеция, Берлин, Сан Себастиан, Торонто са си извоювали авторитет на институции за авторско кино. Глупаво и елементарно е да се противопоставя Холивуд на Кан например, но е факт, че критериите им не винаги съвпадат. Има и изключения. През 2020 южнокорейският „Паразит“ със „Златна палма“ взе цели шест „Оскара“. Тази година обаче „Триъгълникът на тъгата“, втората „Златна палма“ на Рубен Йостлунд (преведен идиотски, да ме простят, като „Идиотският триъгълник“) беше тотално и непростимо пренебрегнат, въпреки номинациите за филм, режисьор и сценарий. И още нещо – има и други авторитетни академии – например Европейската филмова академия, раздала своите награди за 35 път през декември, или Британската филмова академия с легендарните награди БАФТА.

По 5-а точка – за самочувствието да се опълчиш на цяла Академия, да оспорваш и да не харесваш. Разбира се, всеки има право на мнение, но преди това трябва да познаваш нещата.

За какво всъщност разказва „Всичко навсякъде наведнъж“?

При цялата си сложност - драматургична и визуална, при всичките си умопомрачителни спецефекти, историята е съвсем проста. Жена на средна възраст, имигрантка от азиатски произход, съсобственик на малка обществена пералня изпада в криза. Притисната от изнурителната работа, строга данъчна инспекторка, мъжа си малко мухльо и баща си, заклет пазител на традициите, тя „изтрещява“. Капката прелива, когато ексцентричната ѝ дъщеря ѝ представя гаджето си – американско момиче... Горката жена започва да си представя живота в паралелни вселени, вършеща съвсем други неща и храбро бореща се за оцеляване. Това ни е представено като научна-фантастика, но не с космически мащаби, а с прости и достъпни средства – натискаш бутон на едни слушалки и влизаш в мултивселената. Там се случват всякакви, но прозаични, не фентъзи превъплъщения - героинята попада сред хора с ръце като кренвирши, във вид на обли камъни, вижда се като готвачка или светска дама, потънала в лукс, като семпъл анимационен герой, или куклен герой с други кукли и т.н. Вихрено се телепортира от вселена във вселена, като междувременно се бие доста умело с полицаи, дошли да я арестуват за агресивно поведение в данъчното. И важно – винаги побеждава! И няма кръв и насилие, само неспирен екшън. Битова реалност и фантазия се въртят като в центрофугата на множеството перални от истинския ѝ безрадостен живот. Някъде прочетох, че била супергерой, който тръгва да спасява света, поредният бодряга-смелчага. Аз не видях такова нещо – героинята се бори да спаси себе си и семейството си, като накрая е принудена да се примири с избора на дъщеря си, колкото и да е нестандартен...

Посланието е просто, човешко и разбираемо, но идва завоалирано в цели 139 минути: не се предавай, бий се, бори се неотстъпно с каквото, където и когато да ти се изпречи и приеми реалността, единствената твоя реалност. Всички виртуални светове са форма на бягство, при това безплодно. Когато си навсякъде и правиш много неща едновременно (т.н. multitasking), няма да прокопсаш. Тук стигаме до източната философия и мъдрост, че навлизането навътре, спускането в полето на психиката, достигането до Нищото (не до Всичкото) е единственото, което носи покой, разбиране на истинския ни „аз“, просветление и щастие. На финала, преживяла десетки други животи, героинята приема съществуването си тук и сега, а зрителят осъзнава, че желанието да имаш всичко, да си на всички места по всяко време си е лудост. Може да разсъждаваме наукообразно за време и пространство, за теории за мултивселени, за Киновселената на Марвел, за метавселената на Зукърбърг, която вече ни засмука и т.н. Апропо, един от най-силните епизоди във филма е изображението на гигантски черен геврек, символ на чудовищна черна дупка, която заплашва да погълне света на героинята и тя неистово ѝ се противопоставя. Бори се с хаоса, ежедневен и вселенски. Като всеки от нас.

Жанрът на филма е доста обтекаем -

от „научно-фантастична екшън комедия“ до „популярна ексцентрична комедия“, което далеч не изчерпва съдържанието. В „Монд“ акцентират на „детинската ексцентричност“ на филма, в която, слава Богу, няма ужас, насилие и кървища. Режисьорите Даниел Куан (1988) и Даниел Шайнърт (1987), известни като „двамата Даниеловци“, са завършили киноучилището в Бостън и започнали с видеоклипове, което явно е белязало и стила им в киното, където правят кариера от 2016. Двамата „оскаризирани“ и като режисьори споделят, че са се вдъхновявали от „Матрицата“, „Убий Бил“, „Животът е прекрасен“ (фентъзи драма на Франк Капра от 1946), разбира се, от екшън филмите с Джеки Чан, от японски анимационни филми като научно фантастичния психотрилър „Paprika“ и нашумелия „Mind Games”. Основната им цел е обаче да забавляват здраво и без почивка хората от своето поколение, като бягат от визуалните клишета на научната фантастика и фентъзито. С този филм и Американската мечта на Мишел Йео („Оскар“ за най-добра женска роля), Ки Хи Куан („Оскар“ за най-добра поддържаща мъжка роля) и Джейми Лий Къртис („Оскар“ за най-добра женска поддържаща роля“) най-после става реалност.

Нашата публика познава Йео най-вече от приказния „Тигър и дракон“, магически филм, който в своето време печели четири „Оскара“. Неговата „звезда“ е родена в Малайзия през 1962 и от 4-годишна играе балет. Завършва Кралската академия в Лондон, специалност балерина. Става мис Малайзия. През 1984 влиза в киносредите през реклама с бойни изкуства, снимана с Джеки Чан. После участва в редица хонконгски екшъни, в които използва много танцувални движения, като сама изпълнява повечето каскади. Играла е в 70 филма. Изглежда и се държи изумително за своите 61 години. Тя постигна мечтата си да стане първата азиатска жена, носителка на „Оскар“, а във филма героинята ѝ Евелин Уанг също постига своята мечта – да се помири със семейството си чрез любов и опрощение.

Историята на Ки Хи Куан (нейният съпруг във филма) е по-различна, но също свършва с хепи-енд. Звучи фантастично, но е автентична. Той е от виетнамски произход и пътешествието му към Америка започва с лодка. „Прекарах една година в бежански лагер и по някакъв начин се озовах тук, на най-голямата сцена в Холивуд" – казва момчето от филма „Индиана Джоунс и Храма на обречените“, задълго напуснало киното. "Казват, че такива истории се случват само във филмите. Мечтите са нещо, в което трябва да вярваме. Моля ви, нека мечтите ви бъдат живи!“ - призова емоционално той.

За Джейми Лий Къртис, дъщеря на легендарните Тони Къртис и Джанет Лий, да държи статуетка в ръцете си също е сбъдната мечта, след като майка ѝ и баща ѝ са имали само номинации. С присъствието и леко шаржираната си игра на данъчна инспекторка тя внася комичното в тази псевдо комедия, където всъщност доминират фантастиката, бойните изкуства и специалните ефекти. Разни хора – разни мечти. Тя спомена и още нещо важно - че посвещава наградата си на всички, подкрепяли жанровите филми, които е правила през годините. И извика през сълзи: „Заедно спечелихме този Оскар!“

Защо тогава има разочаровани?

Може би защото сме изправени пред раздробена драматургия, адекватна на една измислена мултивселена, която обаче затруднява възприятието. Направена е по различни правила, не тези на масовото кино. Може би тези на видеоигрите? Няма обяснения и лирични приходи, героинята скача от свят в свят по своя воля или по волята на някакви „манипулатори“, но най-вече по волята на авторите... И следва неизчерпаемата им фантазия.

Структурата на филма не предполага идентификация с героите и съпреживяване. Не е емоционален, а рационален. Цели да ни забавлява. Но и да ни каже нещо важно, но по кодиран начин. Вписва се в някакво ново светоусещане. Може би изцяло младежко?

Или пък българската публика е свикнала да възприема големите филми на азиатското кино като мащабно зрелище, а тук виждаме едно опростено изображение, според някои дори „бедно“ и „примитивно“ - натам ни тласка споменът от „Тигър и дракон“ и други впечатляващи филми. Но тук все пак имаме американски филм, в който само героите са азиатци и те действат в американска среда. Това впечатление за битовост е измамно. Операторската работа, която неизвестно защо в българските медии упорито е наричана „кинематография“, е безкрайно изобретателна откъм осветление, движения на камерата, неспирните ефекти, както и в хореографията на бойните сцени. Привидната „битовост“ на изображението е стил, избран като антипод на фентъзи разточителността. Тук също има претрупаност заради множеството вселени и симултанно случващото се в тях, но тя е някак нарочно одомашнена. 
Вярно е, че филмът е прекалено дълъг за „ексцентрична комедия“, с много повторения, които не тласкат действието напред, а сякаш го въртят в кръг. Ако беше не 139 мин, а примерно 90, само би спечелил с акценти и стегнат ритъм. Но такава е била волята на „Даниелите“. Просто като деца са се увлекли в играта си и не са могли да спрат навреме.

Друг възможен мотив за разочарование е политическата коректност. Знаем за писаните и неписани нови правила на Холивуд – в историите да има процент жени, чернокожи, задължително хора в неравностойно положение, гей персонажи и други от различни малцинства. Дойде ред на проблемите на азиатските малцинства. Поне са поднесени игрово, артистично, с неизтощимо въображение.

Възможно е и ние като балкански зрители да сме възпитани в друг ритъм, да обичаме дългите план-епизоди, медитативното кино, съзерцателния подход. Да не харесваме клиповата естетика в киното. Защото тя ни изморява и държи на дистанция.

„Оскарите“, както винаги, изненадаха много хора и това доказва тезата, че американското кино е в пълен преход и се променя, като си задава въпроси за модела на правене и на гледане. Наблюдателите твърдят, че киното от преди Ковид-кризата няма да се върне. Контекстът – световен, политически, кинематографичен е вече друг. В киноиндустрията мощно навлизат стрийминг платформите. Netflix, например, е произвел 40-тина филма и през 2022 се налага вече нов начин на гледане – киното от вкъщи. Много зрители оборудват „домашно кино“ с гигантски екран, вградени в тавана високоговорители и други екстри. Предпочитат да си правят „кино нощи“ с приятели, вместо да ходят в киносалоните. Може би не всички, но това е нова тенденция. Както изкуствения интелект и метавселената, не можем да я пренебрегваме.

Заглавието на големия Оскаров победител не е само ефектно и забавно. Колкото и парадоксално да звучи, то носи философски заряд. „Всичко навсякъде наведнъж“ - тази шеговита препратка към постулатите на физиката за битието, пространството и времето, ни отвежда към днешните морални ориентири. След безумните приключения на героите в безкрайния лабиринт на мултивселената авторите отговарят възможно най-просто на въпроса къде можем да ги търсим и намерим. В едното нещо. На едното място – там, където сме. И в единичното действие, най-силното – да обичаш. Но го правят наистина ексцентрично. Може би защото са независима продуцентска компания. Макар и подкрепeна от Netflix.

Боряна Матеева е кинокритик и преподавател в НАТФИЗ.

*Заглавието е на редакцията.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1020

6

PlamenIv54

18.03 2023 в 17:24

Чел съм Марсел Пруст "По следите на изгубеното време" и Джеймс Джойс "Одисей". Дори съм гледал "Миналото лято в Мариенбад". Всички изброени произведения са високо окачествени от критиката и от "разбирачите". Не съм гледал още коментирания филм, защото по принцип не гледам дублирани филми. Когато ми се случи, очаквам да ми хареса повече от Миналото лято... и т.н.

4036

5

lans link

17.03 2023 в 12:30

Също благодаря за статията. За мен филма си е банален и "манджа с грозде", но то и заглавието го казва. А седемте "Оскар"-а са си чиста полит-коректност. Да, каста е страхотен, но можеше тия награди, много по-адекватно, да ги дадат на същите актьори за предишни роли.

2550

4

alfakentavur

17.03 2023 в 11:56

Тц. Не става този филм. Това дори не е филм, а Театър на Абсурда в кино форма. Но от кофти постановките на Театър на Абсурда.

Никой не може да ме обвини, че нямам възвишен вкус и висота на погледа. Гледам съм филми на Ларс Фон Триер много преди да нашуми с Нимфоманка, алтернативно германско кино и какво ли още не. Имам базата да оценявам от обективна гледна точка.

Тотално недоразумение.

22548

3

dolivo

17.03 2023 в 09:41

Приятен филм! А тея дето се чувстват тъпи на 40-татс минута, може би са не пак тъпи, но определено закостенели и заседнали.

1014

2

Mateush Stefanov Tenev

16.03 2023 в 21:56

Добър филм!!

17439

1

мнение от IP

16.03 2023 в 11:06

Благодаря за тази статия! Изчезна "притеснението ми", че в България само аз и още няколко души харесват филма:). Статията много точно пресъздава моето усещане (на пълен дилетант и не особено голям киноман) за този филм. Като се има предвид, че всички изброени филми, които са вдъхновили авторите, на мен са ми донякъде леко скучни, постижението им да изгледам техният филм с удоволствие и дори да ме развълнува, въпреки че е дълъг, е гениално.