Йосиф Бродски: Кеят на неизцелимите

Последна промяна на 19 ноември 2013 в 22:12 7893 0

„Самотни пътешествия“ е издание на „Факел експрес“
„Самотни пътешествия“ е издание на „Факел експрес“

„Самотни пътешествия“ е третият пореден том с есета от Йосиф Бродски, който излиза в България. За разлика от първите два – „По-малко от единица“ (1996) и „За скръбта и разума“ (2003), – съставени приживе от самия поет, настоящият е подбран изцяло от българския му издател.

В основата му е знаменитото венецианско есе „Кеят на неизцелимите“, около което великият изгнаник е възнамерявал да изгради своята следваща прозаична книга.

Александрия и Рим, Истанбул и Ленинград (или Санкт Петербург), Венеция и Сейнт Лусия са само някои от имената на магнетичните столици на духа, в които поетът ни въвлича за своето поредно най-дълго „пътешествие“ – към бъдещето.

Съставител и редактор на „Самотни пътешествия“ е  Георги Борисов. Томът с есета е издание на „Факел експрес“.

Публикуваме откъс от есето на Йосиф Бродски "Кеят на неизцелимите", предоставен специално за OFFNews.bg от издателството:

"Неодушевени по природа, огледалата в хотелските стаи се замъгляват все повече от гледането на такова множество. Те ти връщат не твоята самоличност, а твоята анонимност, особено в този град. Защото последното нещо, което ти се гледа тук, си ти самият. През първите си пребивавания често се изненадвах, зървайки собственото си тяло, било голо, било облечено, в отворения гардероб; след известно време започнах да се замислям за райското или задгробното въздействие на града върху осъзнаването на самия себе си. С течение на времето дори разработих една теория за свръхизобилието, за огледалото, попиващо тялото, попиващо града. Крайният резултат очевидно е взаимно отрицание. Отражението просто не го е грижа за друго отражение.

Градът е достатъчно нарцистичен, та да превърне съзнанието ти в единна сплав и да го разтовари от дълбините му. Ето защо, поради сходния ефект върху портфейла ти, хотелите и пансионите тук изглеждат толкова сродни на огледалата. След двуседмичен престой дори на цени извън сезона оставаш без пукната пара и без егото си като християнски безсребърник или будистки монах. На определена възраст и при определен род занимания да се отърсиш от егото си, е добре дошло, да не кажа – наложително.

В наши дни, разбира се, и дума не може да става за всичко това, тъй като шмекерите затварят през зимата две трети от хотелите, а в останалата една трета целогодишно поддържат стряскащи летни цени. С повечко късмет можеш да намериш апартамент, който, естествено, върви с личните предпочитания на хазаина към живописта, столовете, завесите, със смътното усещане за не- легалността на лицето ти в огледалото в банята – с една дума, точно с онова, от което си искал да се избавиш: самия теб. И все пак зимата е абстрактен сезон – пестелив откъм цветове дори в Италия и щедър, що се отнася до повелите на студа и краткотрайната дневна светлина. Енергията, с която тези неща подготвят окото ти за света навън, е по-голяма, отколкото на електрическата крушка, предоставяща ти твоите собствени черти по вечерно време. Дори това годишно време да не успокои нервите ти, то все пак ще ги подчини на твоите инстинкти; ако нещо е красиво и при ниски температури, то действително е красиво.

В никакъв случай не бих дошъл тук през лятото дори под страх от смъртно наказание. Не понасям жегите, а още по-малко – изпаренията на двигателите и подмишниците. Тумбите по шорти и особено цвилещите на немски също ми действат на нервите поради долнопробността на своята (пък и на всяка) анатомия в сравнение с изваяността на колоните, пиластрите и статуите; поради онова, на което е израз тяхната подвижност (и всичко, което я задейства) на фона на мраморната статичност. Сигурно съм от хората, предпочитащи твърдия избор пред постоянното движение, а камъкът е неизменен избор. Според мен в този град и най-изваяното човешко тяло трябва да се прикрива с плат дори само защото се движи. Може би дрехите са единственото ни приблизително съответствие на избора, направен от мрамора.

Това сигурно е крайно схващане, но аз съм северняк. През абстрактния сезон животът дори и на Адриатическо море изглежда по-реален, отколкото през всяко друго годишно време, защото през зимата всичко е по-твърдо, по-рязко. Или пък го приемете като пропаганда на венецианските дюкянчета, в които алъш-веришът особено спори при ниски температури. Отчасти, разбира се, е така, защото през зимата човек се нуждае от повече дрехи просто за да се сгрява, да не говорим за атавистичния подтик да си сменя козината. И все пак никой пътник не пристига тук без някой и друг пуловер, яке, пола, риза, чифт джинси или блузка в повече, тъй като Венеция е от градовете, в които и пришълецът, и местният предварително са наясно, че ще бъдат изложени на показ.

Не, двуногите пощръкляват да пазаруват и да се докарват във Венеция не толкова от практични съображения, ами защото самият град, тъй да се каже, ги подкокоросва. Всички ние таим какви ли не опасения относно недостатъците на своята външност, телосложение, относно несъвършенството на самите си черти. В този град всичко, на което се натъкваш на всяка стъпка, завой, изглед и задънена уличка, задълбочава комплексите и неувереността ти. Ето защо (особено жените, пък и мъжете) още с пристигането си се втурват към магазините като държани на въже. Заобиколен си от такава красота, че у теб тутакси възниква инстинктивна животинска охота да бъдеш на висотата му, да си на равна нога с него. Това няма нищо общо със суетата или с естественото свръхизобилие на огледала тук, сред които главното е самата вода. Чисто и просто градът поднася на двуногите представата за видимо превъзходство, липсващо в родните им бърлоги, в привичната им среда. Ето защо се разграбват кожите тук, както и велурът, коприната, ленът, вълната и каквито и да било материи. Прибирайки се у дома, хорицата слисано се вторачват в придобивките си с пълното съзнание, че в родния си ареал няма къде да се фукат с тях, без да скандализират туземците. Трябва или да ги държат да избеляват непотребни в гардероба си, или да ги харижат на по-младите си роднини. Пък и нали за това са приятелите. Аз например си спомням как си купих няколко нещица (на кредит, разбира се), които после нямах нито куража, нито дързостта да оползотворя. Включително два шлифера – единият синапенозелен, а другият – в благороден оттенък на жълто-кафявото. По-късно те щяха да красят плещите на най-знаменития световен балетист и на най-големия поет на езика, на който пиша тези редове, колкото и да се различават тези господа от мен по размер и по възраст. Виновни са тукашните гледки и перспективи, защото в този град човек е повече силует, отколкото сплав от неповторимите си черти, а силуетът се поддава на корекции.

Суетата ти се дължи и на мраморните дантели, инкрустациите, капителите, корнизите, релефите и отливките, заетите и незаетите ниши, статуите на светии и недотам светии, девите, ангелите, херувимите, кариатидите, фронтоните, оголените прасци на балконските балюстради и на самите прозорци (готически или мавритански). Защото този град е предназначен за окото – останалите ти сетива едва доловимо свирят втора цигулка. Дори само начинът, по който цветовата гама и ритмиката на тукашните фасади се силят да тушират изменчивия колорит и плетениците на вълните, са в състояние да те въодушевят дотам, че да грабнеш някой шикозен шал, вратовръзка и какво ли не; заради тях дори заклет ерген се лепва за витрините, преливащи от пъстри екстравагантни облекла, да не говорим за лачените обувки и велурените ботинки, осеяли лагуната като лодки от всякакъв вид. Окото ти някак допуска, че всички тези неща са скроени от същата материя като гледките навън и пренебрегва очевидността на етикетите. И в крайна сметка окото донякъде е право дори само защото общата цел на всичко тук е да бъде видяно. А в най-последна сметка този град е същински триумф на хордовите, тъй като окото – единственият ни суров, подобен на риба телесен орган – тук действително плува: той се стрелка, пърпори, движи се напред-назад, издига се. Оголеното му желе с атавистична наслада се задържа на отразените дворци, заострените мертеци, гондолите и т.н., разпознавайки в силата, извадила отраженията им на повърхността на съществуването, не друго, а самото себе си.

През зимата и особено в неделя в този град се събуждаш под звуците на камбанен звън от безбройните му звънарни, сякаш зад тюлените завеси в бисерносивото небе подрънква гигантски порцеланов сервиз за чай на сребърен поднос. Разтваряш широко прозореца и в стаята незабавно нахлува уличната, натежала от камбанен тътен мъглица, съставена от влажен кислород, кафе и молитви. Колкото и каквито и таблетки да си взел, за да преглътнеш тази сутрин, усещаш, че за теб тя все още не е свършила.

Също така, колкото и да си независим, колкото и да са те предавали, колкото и цялостна и обезсърчаваща да е представата ти за самия себе си, приемаш, че за теб все още има надежда или поне бъдеще. („Надеждата, казва Франсис Бейкън, е хубава закуска, но лоша вечеря“.) Този оптимизъм произхожда от леката мъглица, от молитвената ѝ съставка, особено ако е време за закуска.

В такива дни градът наистина заприличва на порцеланов заради множеството си цинкови, подобни на чайници и обърнати чашки куполи и скосените очертания на камбанариите, прозвънващи като забравени лъжички и стапящи се в небето. Да не говорим за чайките и гълъбите, ту изникващи отчетливо, ту разтварящи се във въздуха. Бих казал, че колкото и да е подходящ градът за сватбени пътешествия, често съм си мислел, че трябва да го изпробват и за разводи (както за ония, които все още са в ход, така и за приключилите). Няма по-добър фон за уталожване на разрива.

Независимо дали е прав, или не, никой егоист не е в състояние дълго да блести сред тези порцеланови декори край кристалната вода, защото те слагат всички в джоба си. Осъзнавам, разбира се, катастрофалните последици от горните предложения за цените на тукашните хотели дори през зимата. И все пак хората обичат своите мелодрами повече от архитектурата и не се чувствам застрашен. Учудващо е, че красотата се цени по-малко от психологията, но ще бъда в състояние да си позволявам да идвам в този град, докато нещата стоят така, т.е. до края на дните си, а това вещае разкошна представа за бъдещето."

Превод от английски: Милена Лилова

Публикуваме и предговора към „Самотни пътешествия“ от Юз Алешковски

ЕХОТО НА КОТЕШКОТО „МЯУ“

Йосиф Бродски беше не само гениален поет, който обикновено държеше до цигарите си връзката златни ключета от най-потайните съкровищници на Езика и Словесността, навеки сгодени един с друг, както и самият той с Музата на поезията и любомъдрието, но – което е очевидно – беше личност, дарена свише със също така гениалния дар да прониква без „аквалангистка“ дихателна смес в придънните, немислимо плътни метафизични дълбини на времето, безкрайното и крайното, линейното и нелинейното, времето на взаимоотношенията между духа и материята, на вероятността, която може би се поддава на математически изчисления, и т.н., и т.н., а също и на госпожа Случайност; именно нея, винаги абсолютно свободна, неподвластна дори на Висшите и очевидно затова обоготворяема от Тях, Йосиф Бродски като поет, изследовател на трагизма на съществуванието и – ще го кажа смело – като античен мислител плюс наш съвременник, принципно не я свързваше с общоизвестната дяволски лукава философска категория – с историческата необходимост, която, уви, покорно служи като адвокат на чудовищните тирании в нашите уж просветени времена.

Въпросното невероятно лукавоумно свързване е характерно не само за днешните тирани и тиранчета, но и за почти цялото западноевропейско философско мислене, особено за марксисткото; което и днес по адвокатски, съзнателно не иска да разбере природата на безчинстващото световно зло и помага на властващите си клиенти да прехвърлят собствената си вина за терорите, за световните кланета, за извращаването на правосъдието и така нататък злодеяния върху фантомната историческа необходимост, вживяла се все едно по метода на Станиславски в ролята на трагическата Неизбежност.

Достатъчно е да прочетем или да препрочетем малкото есе на Й. Б. „Котешко мяу“, за да разберем, за да почувстваме: истински поетично мислещият философ винаги си задава неразрешимите световни въпроси, безстрашно признавайки, че е невъзможно да отговори ясно, като с математическа формула, на всеки от тях; но пък вдъхновява щастливия читател с необяснимо свещено вълнение, сродно с вълнението на всеки истински творец, създал нещо прекрасно, но оставащ в неведение за същностната природа на Красотата.

С други думи, Поезията, един от чиито велики жреци до края на света – и след него винаги и навсякъде – ще е Йосиф Бродски заедно с многовековната компания на любимите си небо-жители, – Поезията за мен е една от ипостасите на пречудната Двоица, битийстваща заедно с Езика като Време-Пространството; тя е великият и неразрешим Въпрос – и същевременно е Отговорът, даван ни от душата с боговдъхновените слова на истинските поети.

Не знам как точно стана, но един път на шега попитах: „Ти всъщност осъзнаваш ли се като гений?“ – на което Йосиф – той с чистосърдечна скромност смяташе своя пожизнен, а както виждаме, и посмъртен труд само за медиумна задача – Йосиф отговори с някаква чудата, по-точно радостно сериозна искреност, даряваща му, убеден съм, усещането за небесна лекота: „Кълна се, не осъзнавам абсолютно нищо такова, просто ми идва вдъхновението... мяу!“ – той често и по различни поводи произнасяше този звук, близък до природата му, все едно чисто по котешки искаше да е не в словесността, а на безкрайна свобода.

Спомените са си спомени, обаче, когато четеш стихотворенията или есетата на този поет мислител, душата изпреварва далече Съзнанието и отказва да приеме законите на Битието, които определят основополагащия ред на живота и смъртта: напук на тях и благодарение на нея, душата, великата жрица на тайнознанието, Йосиф, Жозеф, ще се повторя, е наистина жив, при това не в известния, тоест обожаван от ограничения ни разум смисъл, а в смисъл друг, несравнимо по-висок и дълбок от онзи, до който човешкият разум очевидно не може да бъде допуснат.

Това котешко „мяу“, не случайно озаглавило есето на поета, ясно изразява неговото – на един от истинските пророци на Красотата, която винаги е спасявала света и като че ли все още не е престанала да го спасява – недоумение, неразбиране, а понякога и ужас, породени от абсурдността на бруталното масово опошляване от недалновидните хора на всички ценности на цивилизацията, подобно на съдбата, която никога не се поддава на контрола на нито един от трънените венци на Творението.

Поетът не можеше да не смята, че нашата цивилизация, а и той заедно с нея, трагично се е озовала в безизходицата на у-нинието, у-НИНЕШНОТО – днешното време – и че затова бива отлъчвана от собствените ни ръце, крака и умове, тоест от всички нас, от животворно животинските начала на миналото и засега все още обнадеждаващото бъдеще; човешко, ще отбележим, не благодарение на доблестните рицари на цивилизацията на техническия прогрес, на обсебените от поредната утопия властващи политици и на сантиментално-лукавите идеолози на политическата коректност, които все пак не надигат глас срещу търговията с оръжие – а благодарение на истински човеколюбивите религии, на неизчерпаемото наследство на гениалните ни предци, на титаничните духовни усилия на винаги живите гении на Словесността, Музиката, Живописта и естествено, на сбора дейности на отговорно съвестните хора, неизвестно защо и до днес наричани в Русия „обикновени хора с добра воля“.

Накратко, като си мисля за необикновено самоубийствената абсурдност на създадения от Човека недостатъчно разумен днешен световен ред, ред до голяма степен враждебен на живота на Земята, много ми се иска да кажа тъжно: „Мдааа, дами и господа...“, но ще е по-добре също като поета и неговия котарак Мисисипи многозначително да измяукам: „Мяу!“.

Юз Алешковски

Юни 2013

САЩ, Кънектикът

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X