Quantcast

Излизат 6 неиздавани у нас творби от автора на „Островът на съкровищата“

ОFFNews Последна промяна на 06 юни 2014 в 17:05 2684 0

Издават 4 непубликувани досега у нас разказа и 2 повести на любимия на редица поколения приключенци Робърт Луис Стивънсън.

Произведенията са поместени в новото издание „Избрано“, което освен тях включва й известната му книга „Островът на съкровищата“.

Имената на разказите са „Маркхайм“, „Вратата на сир Дьо Малтроа“, „Островът на гласовете“, „Бутилката с малкия дявол“, а повестите са кръстени „Брегът на Фалеса“ и „Павилион сред дюните“.

Луксозното четиво е с дебели корици и съдържа десетки илюстрации на художника Петър Станимиров.

Представяме Ви откъс от „Брегът на Фалеса“, предоставен ни от ИК „Изток-Запад“:

Когато за първи път видях този остров, не беше нито нощ, нито ден. Луната залязваше на запад, но все още бе пълна и ярка. На изток, в средата на ранното утро, цялото в розово, Зорницата блестеше като диамант. Бризът от сушата духаше в лицата ни и носеше силната миризма на див лайм и ванилия; миришеше и на други неща, но тези две аромата преобладаваха; студеният въздух ме накара да кихам. Трябва да кажа, че в продължение на години обитавах коралов остров близо до екватора, като повечето време бях сам сред туземците. Предстояха ми обаче нови преживявания: дори езикът тук ми беше напълно непознат, а видът на горите и планините, както и странната миризма, разнасяща се от тях, накараха сърцето ми да се разтупти.
Капитанът духна фенера върху стойката за навигационните уреди.

– Ето, господин Уилтшър! – каза той. – Зад прибоя на рифа има тънък стълб дим. Това е Фалеса, където е търговският пункт – последното село на изток. Кой знае защо никой не живее на наветрената страна. Вземете далекогледа да видите къщите.

Взех далекогледа и брегът с подскок се приближи. Видях гъстите гори и силният прибой, а сред дърветата надничаха кафявите покриви на къщи, без светлина вътре.

– Забелязахте ли нещо бяло в източната част? – продължи капитанът. – Това е вашата къща. Построена е от корал, издига се високо, с веранда, по която могат да вървят редом трима души. Най-хубавата база в Южния Пасифик. Когато я видя старият Адамс, улови ръката ми и я разтърси. „Хубаво нещо ме чака тук!“, рече той. „Имаш право – съгласих се аз, – крайно време беше!“ Горкият Джони!

Подир това го видях само веднъж, когато пееше друга песен – не се беше разбрал или с местните, или с белите, а може да имаше и нещо друго. Следващия път, когато се отбихме на острова, той не беше между живите. Сложих дървена табела на гроба му:

„Джон Адамс, починал 1869 г. Смилете се над него!“ Усещам липсата му. Никога не съм смятал Джони за лош човек.


– А от какво умря? – попитах аз.
– От някаква болест – отвърна капитанът. – Изглежда внезапно се разболял. Събудил се през нощта и взел пенкелер против болки, както и от сиропа на Кенеди. Без резултат, трябвало му нещо по-силно. Тогава се опитал да отвори сандъче с бутилки джин. Отново без резултат – не му стигнали силите. После тичешком излязъл на верандата и паднал през перилата. Когато го намерили на следващия ден, бил като умопобъркан – непрекъснато говорел, че някой залива с вода копрата му. Горкият Джони!
– Островът ли е бил причината? – попитах аз.
– Мислели, че или е островът, или някаква неприятност, или нещо трето – рече капитанът. – Само че островът винаги е бил смятан за здравословно място. Вигорс – последният служител тук – не се оплакваше от нищо.
Тръгна си заради ставащото на брега; каза, че се бои от Черния Джак, от Кейс и от Свирукащия Джими, който по онова време все още беше жив, но не след дълго се удави пиян. Колкото до стария капитан Били Рандъл, той е тук от 1840–1845 г. Никога не съм го виждал да боледува тежко, нито пък се е променил особено. Може да доживее до възрастта на Метусалем. Не, според мен не е било от климата.

– Насам плава лодка – казах аз. – Вече е в пролива. Дълга е пет-шест метра, изглежда е от китоловните. Край такелажа на кърмата има двама бели.
– Това е лодката, с която се удави Свирукащия Джими! – извика капитанът. – Я да видя с бинокъла. Да, това наистина са Кейс и черният. Носи им се славата на мошеници, но нали знаете какви приказки се чуват на сушата? Според мен най-лошият от всички беше Свирукащия Джими, но той все пак се пресели на оня свят. Да се уловим ли на бас, че идат за джин? Залагам пет на две, че ще вземат шест сандъчета с джин.

Когато двамата търговци се качиха на борда, веднага бях приятно изненадан от вида им – или, по скоро, от вида на единия и от приказките на другия. След четирите години, прекарани на екватора, бях зажаднял за бели съседи – там се чувствах като в затвор: наложиха ми табу и се наложи да ходя в Къщата на разговорите с молба да го махнат; купувах си джин и се запивах, за което по-късно съжалявах; седях си нощем у дома с лампата за другар или пък се разхождах по брега и се чудех що за глупак съм, за да стоя на това място. Аз бях единственият бял на острова, а когато доплавах до съседния остров, установих, че обществото там се състои главно от безделници.

Зарадвах се, когато мъжете се качиха на борда. Единият беше негър, това не подлежеше на съмнение, но и двамата бяха издокарани с широки панталони и ризи на райета, със сламени шапки на главите, така че Кейс нямаше да се откроява и в града. Беше с жълтеникава кожа, дребен на ръст, с орлов нос и бледосини очи, с брада, подстригана с ножица. Никой не знаеше коя е родината му; знаеше се само, че родният му език е английският. Несъмнено беше от добро семейство и имаше прекрасно образование. Притежаваше и дарби: свиреше първокласно на хармоника, а като вземеше парче връв, тапа или колода карти, даваше представление не по-зле от кой де е фокусник.

Стига да искаше, можеше да води разговор като на светско гости; стига да искаше, можеше да надмине с ругатните си и американски боцман; можеше също да надлъгва един канака, докато не му досади до смърт. Вземаше отношение според това кое му е най-изгодно в момента – въпрос на навик – и винаги го правеше естествено, сякаш е такъв по рождение. Притежаваше храбростта на лъв и коварството на плъх; щом досега не беше в ада, значи такова място не съществуваше. Знам само едно добро нещо за този човек: обичаше жена си и се държеше добре с нея. Жена му беше самоанка и си боядисваше косата, за да придобие червеникав оттенък, както правят на Самоа, а когато удари смъртният му час (за което ще трябва да разкажа), откриха, че е оставил завещание – както правят християните – и жена му получава всичко: всичко негово, казаха, както и всичко на Черния Джак, а и повечето от дела на Били Рандъл, накуп, защото сметките се водели от Кейс. Така че вдовицата си замина за родината с шхуната „Мануа“ и до ден днешен живее като заможна дама в собствена къща.

В онази първа сутрин обаче аз имах представа за всичко това колкото една муха. Кейс се държа с мен като с джентълмен и приятел, накара ме да се почувствам добре дошъл във Фалеса и се остави на мое разположение – помощ, която не беше без значение предвид това, че не знаех езика. През по-голямата част от деня седяхме и пихме в каютата за доброто ни познанство, и за пръв път в живота си чух човек, който говори толкова смислено, макар че на островите не беше имало по-хитър търговец и по-изпечен измамник. Мислех си, че Фалеса се оказа подходящо място и колкото повече пиех, толкова по-леко ми ставаше на сърцето. Последният ни търговец за половин час беше взел решение да избяга от острова, като се качил на случайно идващ от северозапад товарен кораб.

превод от английски: Огняна Иванова

Робърт Луис Стивънсън е роден през 1850 г. в Единбург, Шотландия, в семейството на силно религиозно настроените Томас Стивънсън и съпругата му Маргарет Балфор.

Потомък на няколко поколения инженери и строители на фарове, Робърт Луис Стивънсън се записва да следва строително инженерство в Единбург, но впоследствие разбира, че здравето му е неподходящо за тази професия (боледува от туберкулоза) и се насочва към правото, което така и не практикува.

На 18-годишна възраст се отказва от името Балфор, променя презимето си от Lewis на Louis и вече използва инициалите RLS. След като разбира, че е болен, напуска Шотландия и заминава за Южна Франция, където се установява.

Любовта на Стивънсън към пътешествията си проличава не само в произведенията му, но и в неговия авантюристичен начин на живот, който го подтиква към редица приключения – тръгва пеша из Франция само с едно товарно муле, плава с лодка по холандските и белгийските канали, среща се и няколко пъти с прочутия крал Давид Калакауа, последният управник на Кралство Хаваи, и др. Робърт Луис Стивънсън умира през 1894 г. – едва на 44 години – племенен вожд (наричан от племето си Туситала), собственик на плантация, в дома си „Ваилима“ в Самоа.