Автор: Емил Братанов В Деня на труда групата „Ювиги“ обявява във Фейсбук, че вече вървят записите на вокалите за втория им албум, който трябва да се появи през есента. Много труд, амбиция, солидни трупани музикални познания, добро участие в малкото истински рокклубове и по някои фестивални сцени, дебютен албум с много похвали, акустична сесия в студио и дори едно DVD – това са измеренията в 10-годишната кариера на групата. Която е избрала за свое име титлата на прабългарски „Велик хан” и отстоява породените дори само от символиката очаквания и обещания за прогресив рок с наша марка, от поредното днешно ново и младо поколение. Впрочем, в кратката видеоновина, която е илюстрирана с къс музикален пасаж, за мен има още нещо твърде привлекателно и важно. Някои могат да интерпретират мнението ми двусмислено, но известно е, че по професия, пристрастия и журналистически навик, аз обичам да сравнявам и да „поставям етикети”. В техни откровения и в други материали, достъпни в Мрежата, освен инвенциите от доказани емблематични джедаи на класическия прогресиврок, „Ювиги” споменават и роден основополагащ камък за наследство и творчество. Групата, която иносказателно се чудеше: Не знам дали съм буква, или съм просто знак. И пророчески пееше: Но мене ту ме има, ту изчезвам пак. Онези 20-тина секунди в клипчето, озвучаващи картината на работата в студиото, ме удариха като вдъхновителна перифраза на „Ер Малък”. И ме зарадваха, защото се убедих, че нищо не е забравено, никой /който си заслужава/ не е неоценен. Че има приемственост и препратки от съвременната ни твърде кратка /но ценна и пълна с послания/ рокистория. Но и нов прочит. Продължаване по пътя на роктворчеството за пристрастени и посветени, малко по-грамотни и значително по-чувствителни почитатели. Защото те са заслужаващите правата да приемат и отхвърлят. /Независимо дали, кога и доколко ги използват в тия времена на културна и духовна разруха, дето и рокмузиката е останала на – примерно – „петте кьошета” като адреси на живи участия…/ Момчетата от „Ювиги” са от немногото „ханове”-предводители на БГ-рокконницата в днешната битка за оцеляване, територия, глас и идеали.

Самотен стои сред чужди лица, Със мъртви очи – безмълвна машина. Този, който позна светлината, Сега стои със убита душа Сам сред безкрайната сива пустиня, Останал завинаги в плен на града.

/”Ювиги”, Сива пустиня/ Разбира се, че има различен рок – не говоря за стиловите рамки, твърде размити отдавна. Някои ще създадат „Лед 9” или „Деца на революцията”. Други ще облекат в звук „Картини от една изложба”. Ще ни подсетят, че „разделяйки се, ще падаме” и ще взривят „Стената”. Или ще дисектират с ледена обреченост един „успокоен вкочанен труп”. Добре де; може и по-метафорично и уж пародийно, или направо като взето от фантастичен сценарий – когато „прасетата отиват на война” или през „2112” падат „замъците на Сиринкс”. Както е казано, „отговорът по вятъра се носи”. Но някои сами си избират нелеката задача да се вглеждат в себе си, в околните, в живота, във всички тези човешки въпроси. Групата „Ювиги” е „от тази част на света”. А доказателството е първият им албум „Сива пустиня” /2010/, лично аз без притеснения го наричам Концептуален. За него те споделят: Създавани в продължение на няколко години, песните носят много заряд и различни емоции, но едновременно с това са тясно обвързани от обща идея - да разкажат историята на едно човешко израстване в неминуемия му сблъсък с обществото.

Бягаш, но чувстваш до себе си тълпата, Изгубен си в неоновия град. В сивата пустиня от омраза Нямаш път, но няма връщане назад.

/”Ювиги”, Въпросите на града/ Отзивите са чудесни, но пораждат и нови отговорности. Българският метален „Катехизис” пише в ревюто си: „Българският прогресив метъл прави все по-уверени и дръзки стъпки. Поредното доказателство за това се нарича "Сива пустиня" - дебютният албум на квартета Ювиги. Като се започне от стилното и оригинално оформление (дело на барабаниста Спаз Генев), мине се през превъзходните текстове на български и се стигне до не по-малко стилната и оригинална музика, всичко в тази забележителна творба заслужава респект и възхищение.” Групата е забелязана дори от малко плахите в реакциите си по отношение на БГ-рока музикални редактори на БНР. „Ювиги” са избрани за подгряващи на легендарните „Сигнал” в концерта, организиран от Националното радио и се излъчва пряко от площада пред НДК. Феновете са ентусиазирани. А записите за втория албум вече текат. Кредото на групата е изпято в едно от последните парчета в първия.

В края на пътя посоките сливат се, Страхове и надежди преплитат се. Болката бавно изгубва се в спомена, Времето спира с лъчите на изгрева. Напред погледни – там Безкрая простира се, Направи последната крачка към себе си!

/”Ювиги”, В края на пътя/ А в края на нашето представяне на групата, малко история, побрана в рамките на десетилетие упорит и съзнателен труд. И дано краят на пътя е достатъчно далеч. Началото е било през 2002 г., по техни думи, „когато двама студенти по Международни отношения решават да сформират група, която да носи белега на традиционно българското и същевременно различно звучене. Гореспоменатите герои са Валентин Моновски (китара) и Явор Пачовски (китара и клавир), стилът – прогресив метъл, а името на групата – „Ювиги” ("Велик хан"). Скоро се присъединява и колегата им Панайот Солаков (назавършен цигулар, нереализиран китарист и в крайна сметка - басист и вокалист на бандата). В неговата таванска стая тримата „забъркват” първите авторски композиции. Голямото текучество на барабанисти и вокалисти постепенно налага някои ролеви промени, като Пачовски трайно се преориентира към синтезатора, а Панайот и Вальо се заемат с вокалните партии. След краткия престой на Калин Христов – Кацко („Балканджи”), в началото на 2006 г. на поредната обява за барабанист откликва Спаз Генев (крайно налудничав тип със завидни способности на ударник). Най-сетне в постоянен състав и с прилив на свежи идеи, групата завършва няколко песни - "Различен", "В края на пътя", "Въпросите на града", "Пробуждане", "Спомени от утрешния ден".” През следващите две години „Ювиги” имат участия в почти всички софийски рок клубове, както и на няколко фестивала ( "Градът и Аз", "Предел 2009", "Muzikant.org в помощ на Светльо" и др.). Двата им сингъла - "Бягство" и "Последният прозорец" пък достигат до челните места в класации като "Ескалатор" на „Хоризонт” и "Full Max" на радио Шумен. В края на 2010-та групата свири на два големи фестивала - "6 години Muzikant.org" /където вашият радиопроектант на Музикални кутии се запозна с тях/ и "Тънка червена рок седмица 2", участва и с две песни в компилацията Thin Red Rock CD vol.1. Реализираха и една стара  своя идея - акустичен концерт в студио "Балканджи", сред уникална атмосфера и изложба авторски плакати на Спаз Генев. Излиза и първото DVD на Ювиги. Тази година започна динамично с новото парче, озагалавено „681”. То е инструментално, а като гост в него забива клавиристът на американските прог-ветерани Spock's Beard - Ryo Okumoto. „Изключително сме щастливи – споделят „Ювиги”, - че Ryo хареса музиката ни и прие да участва. Неговите партии върху типично българската ритмика създадоха наистина неповторима комбинация.”   И още актуалности: в новия им проект – както виждаме от видеоанонса – участва и Миглена Ценова-Нушева /Меги/, доцент д-р, учен, педагог, преподавател, музикант с проекти и изяви у нас, в Европа и в далечен Китай. /Впрочем, записала е вокали и озвучаване за 10 филма, автор е на книгата „Пекинската опера дзин дзю 京剧“, носителка на наградата "Млад учен на годината" (2006) в областта на хуманитарните науки на името на проф. Марин Дринов; впечатляващо, нали…/ А ако не беше отложен, след броени дни групата трябваше да се представи в първото издание на 3-дневния Sofia Intro! Festival, на Терминал 2 на софийското летище. Дойде време „ЮВИГИ” да дойдат на гости в Рокателието в Оффроуд РАДИО. Предаването „Музикална кутия” с тяхно участие е тази сряда, 9 май!