Има ли успешно независимо българско кино? За Явор Петков и филма 'Дани. Легенда. Бог.'

Да се родиш в края на осемдесетте в провинцията е интересно; вярно, крие някои капани – може да се опариш от трудния живот, от бедните години и от лоши приятелчета в квартала, но при всички случаи няма да скучаеш. Ние, които пораснахме там и тогава – в края на деветдесетте повечето от нас вече пушеха цигари – рано се научихме да се справяме на улицата.
Не за всички онези времена са били толкова диви, колкото, признавам си, за мен. Аз израснах в краен квартал, признат от всички местни за „каубойски“ (тоест – опасен и дори престъпен), а Явор Петков – млад кинотворец и чудесен човек, за когото сега ще разкажа – е роден в центъра на града, при това в семейство на интелектуалци.

Става дума за град Казанлък, който повечето млади напускат веднага след завършването на гимназията. Градът е малък, но в центъра е тихо и родителите на Явор – художниците Румен Петков и Емилия Григорова – не ограничават сина си с вечерен час и забрани. Детството му минава в спокойствие и добри дни, а когато е на тринайсет, вече прекарва нощите си на техно парти в местните клубове. Това беше доста преди случая с децата в „Индиго“ в София и за непълнолетните нямаше вечерен час, а консумацията на алкохол в заведенията, ако помня добре, беше разрешена и за малките посетители. Казанлъшките техно клубове се наричаха „Сектор“ и „Корпус“ и дори хлапе като мен – от далечния източен край на града – бе получило възможност да посети такова парти (не повече от веднъж; аз, за разлика от Явор, имах строг вечерен час).

Всичко, което искам да кажа е, че в „онзи град, в който аз съм роден…“ тогава нямаше опасност за децата; родителите не живееха в страх. Та хората дори не заключваха вратите на домовете си... Може би борбата за надмощие се е чувствала в момчешките банди, а момичетата все така са шушукали зад гърба една на друга, но нищо по-страшно от това.
Явор изучава „Информатика“ в Математическата гимназия на града, но признава, че така и не развил мисленето, което е необходимо, за да се занимаваш с програмиране и информационни технологии. Той тръгва по друг път – този на кино изкуството. Всички ние допускаме мисълта, че сферата на киното е по-интересна от тази на технологиите, но самият Явор днес – когато е на малко над 33-годишна възраст – споделя, че да осъществиш себе си и своите идеи, както и да получиш голямо заплащане за труда си, е по-трудно да се случи, ако си кинодеец, отколкото програмист. Ще приемем това съждение с усмивка, защото знаем, че и за Явор удоволствието да вършиш това, което обичаш и особено насладата от артистичната работа са по-важни от големите финансови облаги.

Разказвам за Явор Петков, защото той успя – със собствени финансови средства и с усилията на екип от добри професионалисти – да реализира своя първи пълнометражен игрален филм. Нарича се „Дани. Легенда. Бог.“ и през 2020 г. обиколи световните фестивали (профила на филма в IMDb може да откриете тук). Очакваме го до дни и в България, но онлайн. Ето на това му казвам добра новина: голям филм от млад български режисьор.

Държа да отбележа, че „Дани. Легенда. Бог.“ е изцяло независима продукция и може да се нарече криминална комедия. Явор Петков е сценарист, режисьор и продуцент, а Димо Алексиев изиграва главната роля. За да стигне до тук, Явор изминава един път, различен от схемата „НАТФИЗ – кастинг агенции – сериалче“. След като завършва гимназия, заминава за Бремен (Германия), където следва „Социология“ – област, която също не успява да го увлече. После се мести във Великобритания, където започва работа в банка; при това в банков отдел, специализиран в борбата срещу прането на пари. Може би именно това тласка Явор да създаде своя сценарий, макар да обяснява през смях, че филмът не разкрива някакво ноу-хау за пране на пари и ако сред зрителите има такива, които очакват подобно нещо, просто да забравят. 

Междувременно Явор се превръща в космополитен човек; гражданин на света, който с наслада си спомня за семейната къща в гр. Шипка, която наподобява музей с всички онези разкошни картини на баща му. Тук като тийнейджър бъдещият режисьор организирал пищни партита; понякога гостите наброявали над осемдесет човека.

И да, приблизително до 21-годишна възраст Явор нямал никакъв интерес към киното. Дори не гледал филми. По това време, спомням си, бяха нашумели ‘Kill Bill’ и „Красив ум“, а ние откривахме и скандалният ‘Trainspotting’; взимахме DVD дискове под наем и гледахме филми у дома, но не всички намираха желание за това. Ето че по-късно този лек, но навярно осезаем глад за кино, с който не могат да се похвалят „преялите“ филмови фенове, тласка Явор към създаването.

По темата за провинцията мога да кажа още много неща, но ще се задоволя да добавя само, че Казанлък – както и други Под- и Предбалкански градчета – някога бил приспособен изцяло за нуждите на индустрията: заводи, техникуми и институти. Говори се, че дори токчетата на жените в града били правени в металургичния завод. Ето защо аз питам Явор дали семейството, в което е израснал – семейство на интелектуалци и артисти – не се е задушавало насред цялата техническа обстановка. Освен всичко друго, но и времената са такива, че не изкуството, а еснафските забавления са на почит при по-голямата част от обществото. А Явор ми отговаря простичко: ‚Да, може би градът не предоставя възможности за моите родители да правят шумни изложби в чужбина. Но аз наистина харесвам и обичам своя роден град“.

Писателят Георги Господинов казва, парафразирам, „никога не се връщайте там, където сте прекарали детството си; всичко е много по-малко отколкото някога“. След години, прекарани в Европа, Явор все още се връща с радост в Казанлък, чиито улици може би наистина са пусти, но помнят стъпките на детството му. Тук са домът, приятелите, училището, в което майка му преподава рисуване, ателието на баща му.

Филмът „Дани. Легенда. Бог.“ обаче е сниман в Кюстендил, който се намира сравнително близо до София, а това много улеснява работата на екипа. Освен това градът се оказва приятен и добре устроен, и напълно съответства на балканската атмосфера от сценария. Изпълнителният продуцент Любомир Анев (който е снимал и „Каръци“) препоръчва Кюстендил като град, в който хората проявяват разбиране към камерата, а и инфраструктурата е добра. Екипът е отседнал в хотел и дори монтажът се извършва в хотелската стая – успоредно със снимачните дейности. Майката на Явор нарисувала портрета на главния герой, а бюстът, който виждаме в трейлъра, е дело на брат му Виктор; баща му също е част от екипа. Целият филм е заснет, грубо казано, общо за осемнадесет дни.

Нека отбележим и за какво разказва филмът. Големият мафиот, бизнесмен и общински съветник, изигран от Димо Алексиев (когото познаваме от „Откраднат живот“, а също и от клипа на песента „Гълъбо“ на Миро), се съгласява да участва в епизод от документална поредица за прането на пари. Още със започването на снимките той заявява, че филмът ще бъде пълнометражен и че той – Димо – ще играе главната роля. С арогантното си поведение Димо показва реалната ситуация в политическите и икономически кръгове днес, докато кръщелникът му расте и усвоява неговите безцеремонни маниери. Филмът не е типичното криминале, нито обичайният трилър – Явор Петков споделя, че за него човекът с неговите характер и душевност е по-интересен, отколкото мафиотската действителност.

По време на снимачния не процес не липсват забавни, дори куриозни случки. Една от любопитните истории се случва благодарение на факта, че Димо е научил перфектно текста си и това му позволява да импровизира. Освен това няколко пъти се случва така, че снимките приключват по-рано и за екипа остава малко свободно време. Ето как в един от първите такива дни кастинг директорът се обажда на Явор и го кани в Драматичния театър на Кюстендил, където точно в този момент Николай Урумов и Асен Блатечки правят репетиция за представление. И въпреки че сценарият на „Дани. Легенда. Бог.“ (Facebook страницата на филма може да посетите тук) не предвижда сцена с тези двама актьори, Явор приема това като идея и съвсем импровизирано екипът му – начело с Димо, влиза през задния вход на театъра и се оказва насред сцената, където Урумов и Блатечки репетират. Димо Алексиев блестящо разиграва изненадващата сцена, включвайки двамата актьори и това се превръща в един от най-впечатляващите моменти от филма в крайния му вид. А и от него остава спомен, който Явор си спомня със смях.

Друга интересна история ни отвежда към момента, в който някой казва, че наблизо има много красива панорамна местност, където могат да отидат и да заснемат няколко кадъра. Там обаче откриват познати на специалиста по звука момчета с няколко прекрасни стари автомобила без номера, без стъкла, без врати, без седалки; колите са останали почти само по двигател и волан. Явор веднага се досеща, че би било прекрасно, ако Димо се качи на един такъв автомобил и направи няколко кръгчета наоколо. Получава се отлична сцена.

„Идеята на филма няма нищо общо със ситуацията, в която се намирахме, когато той излезе. Определено „Дани. Легенда. Бог.“ не съдържа политически призив и няма отношение към протестите и правителството“, казва Явор Петков. „Филмът наистина показва болезнената българска действителност – с нейната корупция, с машинациите и презрението на властимащите към хората като нисшестоящи гласоподаватели. Но в него не трябва да се търси апел към нито едно правителство или политическа групировка. Пак казвам, че за мен е най-важен човекът и моят филм показва неговите страхове, желания, мании, паранои и в крайна сметка – неговото падение.“

Фестивалът „Златна роза“ награждава операторът Румен Василев през 2020 г., а сред останалите фестивали, в които „Дани. Легенда. Бог.“ участва, са този в Кардиф, Варшава и др. Продукцията ще се разпространява предимно в световните онлайн платформи, а когато пандемията от COVID-19 затихне, ще бъде проведена кинопремиера в Ню Йорк. У нас филмът ще може да се гледа онлайн от платформата www.gledam.bg, за което скоро ще споделим още информация.

Наблюденията на Явор Петков относно продуцентския бизнес и киноиндустрията в България и Европа го отвеждат към идеята, че българските кино дейци трябва да продължат да правят добри филми, но и да бъдат вложени повече усилия в маркетинга и PR-а на продукциите. „Имам доста любими български филми, направени в последните години. Всички те постигнаха значими успехи на международните фестивали, а сякаш останаха недооценени у нас“, споделя той.

Друго важно нещо, което трябва да се случи в страната ни, е да се научим да плащаме за филмите, които гледаме онлайн – с банкова карта, през приложението на смартфона, на таблета или директно от компютъра. Онлайн разплащанията в западните страни изцяло са изместили кеша и според младия режисьор трябва да „поканим“ това явление и у нас.

Но ако става въпрос за прилики и разлики между Източна и Западна Европа, между София и Лондон, Явор може да обрисува много пълна и точна картина. В България кичът е чалгата, а във Великобритания лошо впечатление правят пошло декорираните градини на домовете или лошият вкус към забавленията след работа. Въпреки всичко обаче Явор става все по-толерантен: вече е открил, че един човек не е по-малко или повече интелигентен и добър в зависимост от това каква блуза ще облече, каква музика ще си пусне или как ще украси стаята си вкъщи. Ако трябва да обобщя разсъжденията му по тази тема, ще кажа, че вкусът е право, но не и закономерност.

И тук, и там кино се прави с повече усилия, отколкото много други неща. Независимото кино изисква може би дори повече труд и средства, а и връзки, и опит. Ето защо филмът на Явор трябва да бъдем гледан. За да подкрепим кинотворбата на един млад автор с талант.

Следете новините ни в GoogleNews