Хевиметъл география, част втора: Рок от "Ботуша"

Емил Братанов Последна промяна на 12 юни 2012 в 16:57 3560 0

Il Balletto Dibronzo

Когато по повод тазгодишната Евровизия, разрових тук-там с намерението да ви запозная с непознатия шведски хевиметъл, още не бях сигурен, че начинанието ще се разрасне. Проблемът не е с фактите, които можеш да потърсиш в Мрежата, а с количеството музика – годна за слушане /след това да става и за пускане по радио, защото журналистическият егоизъм не ми е присъщ/. Да я търсиш, откриеш, изровиш, да успееш и да чуеш нещо, но и да го съхраниш така, че да го ползваш като пример по-късно. Идеята още с шведите беше – не тия, за които всеки се сеща веднага; не е като да изтананикаш „Ватерло” или да наподобиш жицата на Малмстийн /впрочем, без да сквернословя, съмнявам се днешните тийнове да успеят дори в тези две неща/.

Контактите ми с моя колежка и добра семейна приятелка, пребиваваща в Италия отдавна, а и флашката със записи, която ми прати наскоро по нея един друг общ познат – Бруно с неговото италианско онлайн рокрадио /хм, т.е. пак колега/, ме подтикнаха да продължа темата. Този път с рок от „Ботуша”. Музиката беше налице. Имах помощници и в намирането на информация. Оказа се, че от 70-те години на миналия век, та до днес, италианските рокаджии подържат жива традицията на прогресив рока и психеделика. Само дето ние едва ли знаем нещо повече от „естрадата” на Сан Ремо или пищния италиански арт на „Пуух”, плюс няколко прочути барда. А морето на този непознат „италиан прог” /това е и един сайт, много полезен за целта ми/ - се оказа дълбоко и красиво като Средиземното, около което тази музика и тези групи са се създали.

Пиеро Скаруфи, един от експертите, работещи над проекта за историята на рока /The History of Rock Music/, дава идея за корените на рокмузиката на Ботуша: В Италия традиционно доминират баладата, а корените й са във фолклора. През 60-те години на миналия век музиката взела успешно да се адаптира и с новите ритми, идващи от Британия и отвъд Океана, но първите рокгрупи и там започнали с кавъри. Дори първият, за който може да се каже, че е оригинален италиански попизпълнител и композитор, Пиеро Киампи, когато излиза на сцена с псевдонима Piero Italiano (1963), не крие влиянието на френския шансон. Главните проводници на ерата на психеделика – пренесен в Италия е групата на Марио Скифано – декадент, футурист, тукашният попарт гуру, докоснал се до Анди Уорхол и Велвит Ъндерграунд и тръгнал по успореден на техния италиански път. Издават единствен албум: Le Stelle di Mario Schifano - Dedicato A (1967). „Импровизации и какофония” – окачествява го критиката, която още не е узряла за подобен проект. Например към Le Ultime Parole di Brandimarte има „инструкция” да се слуша при пуснат телевизор на произволен канал с отнет звук.

Скаруфи нарича 70-те години на миналия век в музикалния живот на Ботуша – Годините на прогресив рока. Прав е, така ще се окаже, жалкото е само, че много малко е останало. И като информация, и като записи. Тук липсват генералните рок-традиции, пише той. Но още в самия край на 60-те изведнъж се появяват много музиканти с класическо образование – останали извън /или не пожелали/ операта и симфоничните оркестри. Идва и бумът на студентските движения. Нова култура и ново изкуство са предвидими. Ерудирани инструменталисти и композитори, познават езика и творчеството на Бах, движат обаче като хипита и мечтаят да променят света. Рокгрупите са най-естественото и най-малкото, което те създават като първи стъпки в начинанието и посвещението си. Прогресив рока и джаз рока на Ботуша се раждат в произведения със и без симфонични оркестри или по класически вдъхновения и препратки. С експериментален дух, богато инструментално подплатени, новаторски и някак по-класически от англосаксонските образци. Не че не черпят вдъхновение и пример и от тях.

В първите няколко от 70-те години се появяват превърналите се в класики: групата New Trolls с техния Concerto Grosso #1 (1971), Premiata Forneria Marconi с концептуалния Storia di un Minuto (1972), Il Balletto di Bronzo – едни от роКоначалниците с апокалиптичния им концерт Ys (1972), други експериментатори-ерудити Banco del Mutuo Soccorso с албума им Darwin (1972), психодрамата на Pholas Dactylus - Concerto Delle Menti (1973), или sci-fi-сагата на Le Orme - Felona e Sorona (1973), разказвана на Хамонд с още много клавиши и други инструменти. За някои от тях ще ви разкажа сега. Благодаря за помощта на Маргарита Маркова и на Бруно Бачилиери – че ми помогна да открия тази великолепна и рядка музика. Редът на представяне на бандите и произведенията им е произволен.

Banco del Mutuo Soccorso се пръкват някъде заедно с Дийп Пърпъл. Създатели са братята – клавишни магьосници – Джани и Виторио Ноченци. Франческо Ди Джакомо е вокалът, останалите са Марчело Тодаро /китара/, Ренато Ди Анджело /бас/ и Пиерлуиджи Калдерони /ударни/; по някое време при членски промени в групата свирят още една двойка кръвни братя – Клаудио и Фабрицио Фалко. „Банката” е уникален пример за творческо дълголетие и стабилно присъствие на музикалната сцена на Апенините. Ранните им демозаписи се появяват чак през 89-та, но дебютният албум – просто с името на групата – излиза през 1971-ва. Едно неимоверно богатство за прогресив класиката с двойни клавири, нескривани влияния от истинската музикална класика и емблематичните вокали на Франческо. Il Giardino Del Mago и Traccia са в италианската рок-енциклопедия и днес. От преди повече от 40 години! По това време те вече са звезди и откриват концерти на Рори Галахър. Втората им тава – „Дарвин!” е концептуален албум, разработващ основите на еволюцията – тема, която по онова време прогрокът ползва широко. Тук проблемът с втория албум е решен гениално, просто защото те са гениални музиканти. Парчета като L'evoluzione и La Conquista dela posizione eretta също остават в историята. С третия „Банката” вече има самочувствието от родината си да направи и англоезична тава. Пускат я на международния пазар, самите те правят турне из Британия и Щатите, но там не ги приемат, както са се надявали. Което не ги отчайва. Пускат инструментален албум. След него – друг, по литературна канава около споровете за картината и самото събитие на „Тайната вечеря” /английски текстове на Анджело Брандуарди/. Този албум има най-известното англоезично копие.

През 1983 г. Джани ги изоставя заради солова кариера. През 90-те отново са във възход, имат дори японско турне, издават Live CD, Nudo, и като че ли отръскват праха от кариерата си. За 30-годишнината, в самото начало на новия 21 век, двамата братя - основатели се събират за грандиозен юбилеен лайф в Рим, който е издаден на диск следващата година. Засега това е историята на „Банката” с клавишите. Но и тя е достатъчна. На Ботуша те са жива – все още – история и вече легенда.

Deus ex Machina са по-късна група. Болонци, събират се през 85-та. Пианистът Фабрицио Пулизи, цигуларят Алесандро Бонети, барабаниста Клаудио Трота и вокалиста Алберто Пира са сред инициаторите. Инструментариума е подходящ, амбициите са на лице и те тръгват направо с рокопера! Една тема за човека и природата, която кара критиката да се чуди как да не се изложи: оценки от „пълнокръвно произведение”, до „невъзможно”. Лириката е взета от оригинал на латински. По-късно произведението е записано за два дни в студио и излиза на албум за Kaliphonia, с името Gladium Caeli. През 90-те правят концерти и няколко плочи; придобиват известност в Белгия, Франция и в родината си, където ги намират за странни, но ерудирани и експериментални. Стигат и до участия в Щатите, но това не са годините, когато някой би засенчил там други супергрупи, които – освен това – не пеят на латински. Извън шегата, „Богът от машината” слиза при тях главно в Италия, където – обаче – са безспорно признати и оценени подобаващо. Точно преди 10 години издават уж последния си студиен албум - Cinque /2002/ след тригодишна работа и той е окачествен от критиката като тяхната най-добра продукция /”… и, разбира се, всичко в работата им, великолепната музика, е доминирано от характерния глас на Алберто Пира”, All Music Guide/. През 2006 г., на следващата след 20-годишния им юбилей, излиза и специален Лайф диск, заедно с Дивиди от последните им концерти. Това е временната точка на кариерата им.

Il Balletto di Bronzo (или извън Италия: "Bronze Ballet") са неаполитанци. Също стара банда – създадени в средата на 60-те на миналия век, прекратили кариерата си през 1973-та; с два албума те влизат в рокисторията на Ботуша и заслужено имат своето място там – въпреки че вече сме в 21 век и парчетата им се намират трудно.

Членският състав е Марко Сесиони /вокал и китара/, Лино Айело /китара/, Микеле Чупайоло /бас/ и Джанкарло Стинга /ударни/. Тук лично аз се колебая малко – преглеждам критиката, която мога да разчета разбираемо /не на италиански/ и си оставам твърдо на идеята, че те са най-истинския спагети-психеделик. Интересни, някак затворени, без клавишни, на вид също го докарват като англосаксонските си събратя. Свирят по клубове и къде ли не, докато след почти петилетка издават дебютния си албум. Това е Sirio, издаден от RCA и кратко наречен от критиката – така и неразбрала го истински: кошмар.

Следва вторият /1971/. Но какъв! YS е концептуален албум, разделен на четири части: "Introduzione", "Primo Incontro", Secondo Incontro" и "Terzo Incontro Ed Epilogo". Но в него направо си свири и пее една нова група. Хората, които ще останат в прониката с „бронзовия балет”: бъдещата легенда Джани Леоне /вокали, клавишни; преди това в Città Frontale/ и Вито Манзари /бас/. До днес в справочниците пишат, че това е един от най-ярките примери за симфоничен прогресив в Италия. През 90-те Леоне префасонира групата в трио и още й дава живот с таланта и гласа си. /Лично аз не знаех още какво ме очаква в записите, с които се бях снабдил чрез колегата от миланското онлайн радио Бруно./

Le Orme май са „Пинк Флойд” от Апенините. Не само една от най-важните и обичани местни прогбанди, но и най-известната сред не-италианско-говорещите слушатели от континента. Водят се, че са от Маргера /близо до Венеция/, отбелязват начална година 1966-та и първи запис на 4 парчета от следващата година. Сменят много членове, влиянията оказват отпечатък върху творчеството им, но генералната линия си остава неизменна: класика. В началото са Алдо Талиапиетра /вокал, китара/, Нино Смералди /китара/, Клаудио Галиети /бас/ и Марино Ребесчини /ударни/. 34 години по-късно, с идването на новия век, те продължават да пишат песни и биография, но от първите е останал само Алдо /той пък е фронтменът/. Други трима са тук: Микеле Бон /клавишни/, Франческо Сартори /клавишни/ и Мичи Деи Росси /ударни/. Самият Талиапиетра подържа китарите, от 4 до 12-струнни. През 1968 е готов дебютният им албум Gloriam. Повече психеделик, доста артрок. Забелязани са, подписват договор с „Филипс” за 10 години и 10 албума. Те пък ги слагат в „графата” – като „Емерсън, Лейк енд Палмър”. Общото между италианците и възпитаниците на Лондонския кралски музикален колеж е почти еднаквото творческо съществуване – няколко години.

Следващият им албум е по-мелодичен. После и те прескачат до Албиона да видят кое-как е там. Издават Felona e Sorona, който е пуснат и във Великобритания – но не донася успех. Следват лайфове в Родината, където ги боготворят. По някое време с китарата се захваща Толо Мартен, с който записват албум вече в Лос Анджелиз. Smogmagica е доста различен, кийбордите са назад или липсват, китарата е като онези в тавата на Флойд, дето търсят Барет – парчета като Laserium Floyd или Laurel Canyon направо ги поставят на пиедестал в една Италия, където бъдещите мастодонти като Гилмър и компания /със или без Уотърс/ са си богове. Толо напуска след албума и идва нов китарист.

През 1982 г. се разпадат за първи път. Това ще се случи още няколко пъти, но все за кратко и с хепиенд. В самия край на миналия век, с двоен кийборд, цигулар и нови амбиции, те отново са на линия. Издават албум и правят лайфове през 2004-та, а от 2008-ма са трио. През 2009 г., след 40-годишно присъствие в групата, Алдо обяви оттеглянето си, но само преди 2 години – заедно с Толо Мартен и Тони Палиука – в Рим отново се появи на сцена. Приносът на „Орми” за развитието на италианския рок е огромно. Просто, ако се бяха родили в Лондон или Ливърпул – щяхме да знаем повече за кариерата им. И да ги оценим по достойнство. Но сънародниците им го правят и днес.

Napoli Centrale са транскултурален проект: шоумените Джеймс Сенесе и Франко Дел Прете се събират с американския пианист Марк Харис и англичанина-басист Тони Уолмсли и правят неаполската централа в средище за джаз-рок и прогресив. Първото им EP излиза с 6 парчета, изпяти на неаполитански диалект, но текстовете визират социални проблеми и всичко това ги изстрелва високо за публичните възприятия. Скоро двамата чужденци си отиват, иидват местни, има още смени, но музиката им остава една мелодична смес от техничност и местен колорит. До 1977-ма имат вече три албума, в някои, подпомогнати и от студийни музиканти. А тенденцията е все повече джаз-ориентация. През 80-те музикантите се разделят, Сенесе започва солокариера и практически това е краят на бандата от Неапол. Въпреки че изави на всички замесени следват и в новия век. Епизодично и дори „встрани” от музиката – стигнали до книгата на Кармин Аймон /2005/ за тях, придружена от диск с 6 парчета.

Osanna, са също неаполитанци и са пример за кратък, но ярък пробив. Въпреки че съществуват практически няколко години – между 1971 и 1975 /с Reunion през 77-ма и 2001-ва/ и издават само 4 тави, те са признати за една от най-великите италиански прогрок групи. Влиянието от Питър Гейбриъл и Джетро Тъл едновременно е вдъхновяващо не само на Ботуша, но пък – както и с други от колегите им – навън почти не ги познават. А има за какво.

L'Uomo, първия си албум, съдържа още на старта всичко най-характерно за тях. Запомнящия се глас и смислените текстове на Лино Вайрети, характерната флейта на Елио Ди Ана и солидната ритъмсекция на Бранди и Гуарино. Визуално, напомнят повече глемрок-група, с боядисаните си лица и дългите жилетки, но музикално са оценени още с появата си. Подгряват Дженезис в Италия през 70-те и също творят родната си рокистория. Още в далечната 1971 г. печелят 1-ва награда на " Festival d’Avanguardia e Nuove Tendenze" във Виареджо, заедно с Premiata Forneria Маркони и Миа Мартини .

Вторият им албум, известен също като Milano calibro 9 - от името на филма, за който бе саундтрак, се приема като стъпка назад. Но следващият - Palepoli, от 1973 г. бележи връхната точка на бандата. Албумът съдържа само три дълги парчета, но е точно, каквото те са искали да осъществят. Началната песен, Oro caldo, смесва типичния стил на групата с фолклорни песнопения от родния им град Неапол. Смята се, че това е един от най-добрите прогрок албуми в италианската рокистория.

Четвъртият е не само последен за групата, но бележи и краят на съвместното им творчество. Следват някои солови проекти, „Осанна” дава живот на нови две банди, но всичко стойностно е до тук.

През 2008-ма старите членове под оригиналното име пускат сингъл с две презаписани и ремастерирани парчета. Правят и няколко концерта – с тях участва и саксофониста на Van Der Graaf Generator Дейвид Джаксън. На следващата излиза нов албум, но с преработени парчета от историческите албуми и една кавър-пиеса на „Ван Дер Грааф”.

И ще завърша с най-тачената на Ботуша прогрупа, едни от немалкото, но особено автентични и ценни, заради които е написана история на италианския рок. И в нея, споменатия в началото експерт Пиеро Скаруфи им отделя най-главното място.

Те са New Trolls и когато през 1971 г. колегите им от Пърпъл започват онзи Концерт за група и оркестър с барабанна експлозия на Йън Пейс, „троловете” решават началото на своя „кончерто гросо” с еклектично струнно кресчендо на бароковия Луис Бакалоф. И това им начало – без задна мисъл за претенции – ще ги изстреля в раздела за симфоник и прогресив на Ботуша за вечни времена. Дългата им история носи и повече промени и разнородни мнения. Дори стилово, те преливат в психеделик, прогресив, хардрок и даже попрок.

Троловете са от Генуа, името им идва от предишната група на Виторио Де Скалци и, невероятно, но да! – още през 1967 г. те са съпорт в родината си на турнето на Ролинг Стоунс. Дебютният им сингъл излиза същата година.

По това време те са силно концертираща банда, а китаристът им Нико Ди Пало, не криещ влиянието на Хендрикс в техниката и импровизациите си, се превръща в китариста-герой и емблема на рокепохата

През 1971 г. издават великолепният амбициозен Concerto Grosso per i New Trolls с музиката на бароковия композитор Луис Енрикес Бакалоф – една продукция, сравнима за по-познатия роксвят със споменатия концерт на Дийп Пърпъл. От него пък започва присъствието на клавириста Маурицио Салви. Веднага го следва Searching for a land - също мащабен проект, двоен албум: едната плоча записана лайф и изпята на английски. Идва и поредният – който си е направо хардрок. И започват конфликтите между двамата лидери Де Скалци и Ди Пало за пътя, начина, изразните средства. Нико продължава в твърдата бленда. Виторио основава N.T.Atomic System, защото юридически не държи името, но пък инициалите са точно означаващи „нови тролове” – този проект ще остане по-прогресив и експериментално ориентиран. Те пускат своя дебютен албум през 1973 г., в него се усещат дори джаз влияния и изобщо Де Скалци /клавишни, флейта, китари/ няма да измени на арта. Почти веднага записват и Tempi dispari, изцяло инструментален – който може да се сравни принципно с проекти на Колизеъм. За ориентацията говори и техния прочит в едно парче на тема от Мусоргски. Но са до тук. И идва невероятното за феновете! Двамата вълшебници се събират отново, заровили томахавките. Новото създаване на „троловете” с Пало и Скалци е ознаменувано с какво мислите? - Concerto grosso n°2 и това е едно вдъхновено завръщане. Не толкова добро, според критиката, колкото първото, но заслужено подредено като Номер 2 в продукциите-шедьоври на троловете. Епични дълги композиции и мелодични пасажи сякаш направени за отдих – късите разделящи тракове.

Нататък, та чак до края на първото десетилетие от новия век, има срещи и раздели, борба за името и разнородни продукции с разни имена, объркващи дори феновете. Докато стигаме до… третото Голямо Събиране, някъде след 2007-ма: ознаменувано с третия голям концерт – този път озаглавен The seven seasons и изпят смесено и на английски и на италиански. Явно „троловете” изобщо не са зарязали инструментите. От тях поне може да се очакват още изненади.

Непознатият италиански прогресив изпълни повечето пространство от последната Музикална кутия в ОФФРОУД РАДИО на 13 юни. Остана и за следваща сряда. А записът - за пропусналите и любопитните - е в новата "туба" на медията.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови