Гунди - филм по ноти

Проблемът на българските филми винаги е бил звукът. Колкото и да обичаме родните актьори и историите, които те играят, винаги преди нов български филм публиката се пита: този път ще чуем ли какво става на екрана? Е, да започнем оттам, че в "Гунди. Легенда за любовта" на режисьора Димитър Димитров този сякаш вечен въпрос на българското кино най-сетне е разрешен. Всичко се чува кристално ясно. Дори само това вече щеше да е революция.

Но добрите новини не свършват дотук - и това също е колкото изненадващо, толкова и приятно. Всъщност за първи път в живота си гледам български филм, към който нямам никакви забележки. При това не отидох с безкритична нагласа. Недоверието ми ме напусна в процеса на гледане. 

Всеки биографичен филм за любима личност винаги стои пред два противоположни, но еднакво големи риска: първо, да не е достатъчно красив и ласкателен за почитателите; и второ - да е прекалено лъснат, фалшив и сантиментален за неутралния зрител. "Гунди" обаче е правен с много мисъл. Личи си, че режисьорът, сценаристът (Емил Бонев) и продуцентите (прочутите Иван и Андрей, тоест Иван Христов и Андрей Арнаудов плюс Васил Булянски) са разговаряли, разсъждавали, може би спорили за точната мярка във филма. Успехът им не може да се отрече и не трябва да се омаловажава - те са постигнали идеалния баланс между това да се понравят на феновете, да представят убедителна история, развиваща се в комунистическа България от 50-те до началото на 70-те и да представят както красотата, така и мизерията. Това равновесие на добре поднесения разказ е довело до създаването на епос.

Визуално филмът за обичания футболист Георги Аспарухов е достатъчно красив, без да е захаросан. Често в нашите ленти има нещо като неосъзната стилизация, украшателство, превръщащо реалността в нещо като позлатена карикатура. За щастие, тук този фалш отсъства. Мнозина още си спомняме късния соц. По-възрастните помнят и зрелия. 60-те и 70-те всъщност не са били чак толкова отдавна и отвъд излишните клишета на соцносталгията има физическа действителност, която е напълно достъпна за паметта, пък и за изучаване. Това е времето на "Чайките", ведомствените жилища, соцшика и повсеместната опърпаност, придружена с гръмки лозунги. Филмът е постигнал тази атмосфера. Стилизацията е напълно приемлива. А лекият блър, холивудският филтър само прави картината малко по-изискана, малко повече като постсоциалистически коментар към пин-ъп чара на миналото.

Като разказ "Гунди" успешно прави това, което преди двайсетина-трийсет години още можеше да се прави и в Америка - едни бели, хетеросексуални хора се обичат, борят се с живота, страдат и създават легендата си. Ретро е. А ретрото е готино, защото отговаря както на действителността, така и на нуждата на публиката от симпатяги и герои. В случая двете не си противоречат. Неслучайно казвам "Америка" и "пин-ъп" - адски е интересно да се гледа добре направен български филм, който показва, че в общи линии човекът от 60-те в НРБ е същият като човек от същото десетилетие в провинциално щатско градче. Леко оптимистичен, много упорит тип от ХХ в. Такива вече рядко се срещат. По естетиката и героите си "Гунди" даже ми напомни атмосферата на "Пърл харбър" (2001) или "Да преминеш границата" (2005).

Павел Иванов (Гунди) и Александра Свиленова (Лита) са прекрасна екранна двойка. Не искам да звуча нихилистично, но още един редовен проблем на българското кино е как се целуват влюбените персонажи. Не знам откъде идва тази тромава свенливост, понякога отчаяно и неубедително прекъсвана от сцени на безсмислени изнасилвания - от режисьорите ли, от спомените за социалистически морал ли, но е глътка свеж въздух двама млади, красиви български актьори да танцуват, да флиртуват и да се целуват с лекота. Кой не обича любовта и приказките? Е, най-сетне ги имаме. Между всичко друго, Павел Иванов е очарователен и заради поведението си на не-звезда, на простосмъртен, както се казва, "земен" човек, който демонстрира смирение пред актьорската задача. Това е толкова нетипично за нашите артистични среди! Освежаващо е.

Филмите, чието действие се развива в Народната република, могат и да бъдат зловредна соцносталгия. Тук това е избегнато ловко. Всеки зрител, който би се притеснил, че екипът му пробутва новата политкоректност във вид на "вижте колко хубаво си беше при бай Тошо", ще се успокои или по-скоро ще изтръпне от ефективната, зловеща и достоверна поява на ДС в живота на Гунди и семейството му. Ентусиазмът, любовта и младостта трябва да отстъпят пред осъзнаването къде живееш и кой решава дали кариерата ти ще продължи. Владимир Люцканов вече не е Добрия бате Влади, а чудовищен, макар и безименен офицер от службите, случайно или не доста подобен на масивната фигура на злия барон Харконен в "Дюн" на Вилньов, изпълнен от Стелан Скарсгард. Ролята на ДС в живота на Георги Аспарухов, показана в "Гунди", веднага подсеща и за аналогичната роля на Христо Шопов като ченге в полския "Карол Войтила - човекът, който стана папа" от 2005. "Какво става ли? Стига с тоя Гунди - това става!", казва Лита на съпруга си във филма, когато двамата се досещат, че "народната" власт сериозно се притеснява от популярността на футболиста. Реалният Георги Аспарухов е достигнал стъкления таван, в който се разбиват мечтите. Павел Иванов, Александра Свиленова, Пенко Господинов (като младши служител в ДС) и Владимир Люцканов убедително пресъздават тези болезнени моменти. 

Но не всичко е драма. Един от белезите на добрата история е редуването на напрегнати моменти с комични. Хуморът в "Гунди" е наличен и точно толкова, колкото трябва да бъде. Китодар Тодоров и Димитър Маринов имат прелестни роли, които показват колко добра работа е свършена по сценария на филма. 

Изобщо, "Гунди: легенда за любовта" е направен като по списък с възможни рискове и капани, които последователно и внимателно са избегнати. Резултатът е вълнуващ.

На премиерната прожекция в арена "8888 София" (бивша "Армеец") имаше трогателни моменти. Г-жа Величка Маркова-Аспарухова и Андрей Аспарухов, съпругата и синът на Гунди, присъстваха в залата и думите им предизвикаха буквален фурор сред публиката. Тази публика от над 8 000 души поне наполовина се състоеше от старателно облечени в синьо фенове на "Левски", които и преди, и след филма подемаха: "Гунди е вечен!" и "И преди, и сега - Левски значи свобода!" Пишещият тези редове е потомствен славист, но един славист винаги ще се радва на истинския спортсменски дух в агитката на нашите вечни приятели и съперници от "Левски". Пролича си, че както през живота на Гунди, така и днес "Левски" все пак наистина е отборът на българския народ. Филмът също на няколко пъти ясно показа любовта, с която са се отнасяли нашите родители към Георги Аспарухов.

Може би основна част от легендата, от очарованието на Гунди е в това, че той не се е притеснявал да вкарва голове на отбори, протежирани от властта и заедно с тима си да печели мачове, които по план е трябвало да бъдат загубени. Прекрасно е, че вече имаме филм за него - и че този филм най-вероятно ще бъде гледан, обсъждан, награждаван и вероятно учен наизуст от любители и на киното, и на футбола.

Следете новините ни в GoogleNews