Горещата българска следа в Кан

Последна промяна на 27 май 2017 в 17:23 11848 0

Кадър от българския филм „Посоки“.

„Горещо такси“ е заглавието в „Либерасион“ за българския филм „Посоки“, чиито две дългоочаквани прожекции бяха вчера в конкурса на „Особен поглед“. Екранът наистина се нажежи – от емоции, динамика, насилие, но и скрита човечност.

От сцената Стефан Командарев каза, че идеята му е дошла след разговор със софийски таксиджия, пошегувал се, че България е страна на оптимистите, защото песимистите и реалистите вече са я напуснали. Това предизвика оживление, но истински вълнуващото беше онова, което произнесе на български: „Направих този филм и за двете си деца, и за тяхното бъдеще в България.“

Мощни аплодисменти накрая, нещо не много често в Кан, отлични отзиви от професионалисти, еуфория в екипа – Иван Бърнев, Добрин Досев, Стефан Денолюбов, Ирини Жамбонас, Димитър Баненкин... Липсваха в Кан, но задължително трябва да споменем завладяващото изпълнение на Зуека, на Блатечки, на Герасим Георгиев-Геро, на Васил Банов, Троян Гогов и другите, стоящи така стабилно на екрана в Кан.

Благоя Куновски, известен македонски критик и шеф на фестивала „Братя Манаки“ в Битоля, ветеран в Кан от 1973 г., възбудено убеждаваше колеги, че филмът спокойно е можел да влезе в конкурса за „Палмата“ с отличната си режисура, но понеже „немало старове“, така и не бил избран...

Жюлиен Жестер от „Либерасион“ го определя като „полифоничен road movie, пътуващ сред пороците и беззаконието на българското общество“ и специално акцентира „силата“ на внушението. След началния шоково-трагичен проглог - корумпиран банкер е убит от изнудван от него таксиджия, филмът „успява да придаде плът и нюанси“ на всяка от човешките истории, от които е изграден.

Да припомним само, че става дума за 6 преплитащи се сюжета, които се развивят в рамките на 24 часа в 6 таксита по улиците на София. Това, което ги споява е едно радиопредаване, следящо новината с убийството. Включването на радиослушатели, коментиращи случилото се, неимоверно обогатява визуалния пласт. Познатият топъл глас на Драго Симеонов от „Дарик“ създава интимност, но и контрапункт на страховитите случки.

Драматургичният принцип е мозайка, визуалният стил - остро-реалистичен. Диалозите са естествени и непринудени. Привидно хаотичното кръстосване по нощните софийските улици обаче неусетно се превръща в дисекция на съвременния български живот – корупция на елитите, убийства, самоубийства, проституция, но и взаимопомощ; разбити животи, но и прошка; сянката на емиграцията, страхът от мигрантите, но и стоицизъм. Всичко това е смесено като в живота благодарение на избрания модерен флуиден стил на снимане.

„Решихме да заснемем всеки от шестте скеча в един план-епизод, за да увеличим реализма“ – споделя режисьорът. Без инвенциите и блестящите умения Веселин Христов, оператора на филма, обаче това решително ни би било възможно. Веднага след прожекцията той разкри част от „лабораторията“, обяснявайки неуловимото флуидно движение на камерата, което те потапя в действието, както в най-добрите световни филми.

Как се постига това изображение? „Идеята беше всичко да звучи максимално документално и истински. И затова решихме, че е най-добре вътре в самите епизоди да няма монтажни връзки, да са в един кадър. По този начин, първо, че изглежда по-истинско, второ, че актьорите могат да натрупват емоция и енергия и по този начин да създадат цялостен образ. Всъщност, филмът е заснет изцяло от ръка - снимахме с малка камера „Алекса-мини“, защото е най-удобна за кола. Не сме използвали някакви специални технически средства като стедикам и друг вид стабилизиращи устройства, за да може да изглежда максимално сурово и документално.“

Но как е възможно да се постигне това? „Правихме много репетиции, страшно много, всички епизоди предварително сме ги разигравали първо „на сухо“, в стая, после сме ги снимали с фотоапарат и с актьорите в реалните таксита, след което вече се направиха истинските снимки, с коли, костюми, камера. Някои от по-сложните епизоди в които камерата преминава през прозорци на коли са правени с допълнителни оператори. Подавахме си камерата...Те снимат, докато аз заобиколя и мога пак да я взема и да продължа... В някои от кадрите сме били до трима. Доста тренирахме тази техника на подаването...“ Резултатът от тези сложни и невидими за зврителя маневри е наистина впечатляваща картина. Именно съвършенството на визията, мисля си, е спечелило селекционерите на Кан.

Сценаристът Симеон Венциславов също сподели директно след прожекцията: „Посоки“ се явява дебютният ми филм... Дебютният ми сценарий, който е заснет вече, но не е готов още, е „Нанук“ на Милко Лазаров. С него бях в Кан преди 2 години, по една сценарна програма ScriptEast. „Посоки“ за мен е първа премиера и това се случва в Кан... Не мисля, че мога да искам нещо повече на този етап. Според мен се прие много добре. Като се съди по реакцията на публиката и аплодисментите накрая... Аз лично го гледам за първи път, така че го преживях отново. Държа ме от начало до край. Силна емоция!“

На въпроса ми каква е надеждата, за която споменава Командарев, Симеон отговори така: „Филмът като цяло е за надеждата, въпреки всички истории вътре, които са реални - те се случват в България, но те са и част от начина ни на живот, за добро или за лошо. Мисля си, че във филма се прокрадва надежда, макар и по един по-особен начин... Надеждата, че един живот може да бъде спасен, вероятно и една държава може да бъде спасена, ако се намери подходящото сърце за нея.“

Макар и доста мрачен, „Посоки“ не е безизходен. Не търси да се харесва с „мизерабилизма“ си, не е „чернуха“. Динамичен, зареден с човешка енергия, той сочи сдържано, но категорично една посока на изстрадване. Без сантименталност и менторство. На фона на апокалиптичните истории в Кан, които се обединяват от понятието „нелюбов“, той носи в повече идеята за жилаво оцеляване, въпреки всичко. Един отчаян учител по философия, висящ на мост, е спасен от грубоват таксиджия (Блатечки); едно сърце е присадено на безработен хлебар (Стефан Денолюбов), от сърдечен хирург (Юлиан Вергов), мечтаещ да емигрира. Една съсипана от живота шофьорка (Ирини Жамбонас) намира сили да прости на своя палач… Животът е по-голям и по-силен от всичко. 

Очакваме награда, но и самото присъствие в "Особен поглед" е вече награда.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !