Евгений Дайнов - професор, китарист, групар и организатор на рок фестивала в село Миндя беше гост в OFFRoad Radio. В момента той свири в група „Магистри”, които имат и нов албум – „Too much Rock'n'Roll”. Ето какво разказа в уникалното предаване „Хляб и мармалад в Музикална кутия” пред водещите Румен Янев и Емил Братанов, които го подложиха на кръстосан разпит. Това бе и последен ефир (макар и в Мрежата) за двете емблематични предавания.

Румен: - Интересуват ме британските години на Евгений. Ти имаше едно образователно предаване, в което говореше за братята „Кнопфлер“. Познаваш ли ги?

- Познавах ги, преди да станат „Dire straits”. Бях ученик в Англия, ходехме често в една кръчма, където се натъкнахме на братята Кнопфлер и веднага взехме да ги бъзикахме. Те бяха няколко години по-големи от нас. Седяха откъм скъпата страна на кръчмата. Преди, докато все още се пушеше в кръчмите, имаше два входа. Единия вход се казваше – „Public house” - не публичен дом, а място за редовната публика, а другия беше „Saloon”. В Saloon-бара се седеше и ти сервираха бирата. В „Public house” се стоеше прав. Барът обаче е един и ние бедните от Public hous-a си общувахме с братята Кнопфлер от Saloon-a. Цяло едно лято си прекарахме с двамата Кнопфлер. След това аз заминах за Оксфорд и изритах ритъм-китариста си, защото нито можеше да свири на китара, нито можеше да държи ритъм. Той ми се появи две седмици по-късно пред погледа и ми каза: „Ти ме изрита, ама мен ме взеха в по-яка банда. Братята Кнопфлер направиха банда и аз съм при тях и батковците ме взеха“. Помислих си: тежко и горко на тази група, дето те е взела тебе. Викам му: „Добре, как се казва тази група?“ И той: „Казва се “Dire straits“. Ама тя току що направена, никой още не е чувал за нея. „Dire straits” в превод означава „отчаяно, неспасяемо положение”. Викам: „Пич, с такъв като теб няма как положението да не е „Dire straits”.

Една година по-късно, вече съм в Оксфорд, свирим в някакъв клуб, правим почивка и отивам до бара. В това време пуснаха някакво парче, което ме накара да спра, да застина и да се заслушам. Като свърши отивам при бармана: „Абе, ти какво пусна тука?“ и той „Една нова група „Dire straits”, сингълът се казва: „Sultans of swing“. И аз си викам: „Не може моят ритъм-китарист да свири в такава яка банда“. След което разбрах, че те са го търпели три дена и после са го изхвърлили.

Румен: - На пролет, ще отидеш ли да се видиш с Марк от "Dire straits", в зала 1 на НДК? Ще идват да свирят тогава в София.

- Абе, той колко си спомня за мен, ние бяхме пикльовци тогава, а те бяха батковци, но ще отида да го гледам. Както сега ходих на „Status Quo”. Никой не те спира да отидеш до сцената, да се ръкуваш с бандата. Франсис Роси, мой герой от малък, ми се плезеше отпред, аз му се плезех.

Румен: - Евгений, кажи ми, какво мислиш за концерта на Status Quo? На мен ми хареса, но някой казаха, че това бил някакъв шибан лайв, че свирили много кратко, че не били истински. Аз започнах да си задавам въпроса дали сме били на един и същи концерт?

- Някои хора се правят на толкова сложни, че за тях чистия Рокендрол, който е на „Status Quo” е прекалено прост и за да се направят на сложни, започват да мърморят. Истината е следната – рокендролът е чиста радост. Аз от „Status Quo” излязох изпълнен с чиста радост.

Румен: - Как се казва певецът ви от група „Магистри”?

- Пламен Кръстев е певецът ни. Идеята беше да има много китарни истории, наслагвания. Не се съобразяваме с дължина на парчетата, жанрове, свирим това, което ни харесва. Останалите в групата са – Иво Попов – на барабани, който си го влача още от времената на група „Есграон” от 80-те години. Вече четвърт век свирим с него. Юлиян Трайков е басиста ни, който е доста по-млад от нас, няма още 40. Пианистът е Христо Намлиев. Той е с нас от две години и е единствения професионален музикант. Записвахме в студиото на Бойко от група „Клас”. Радвам се, че и група „Клас” се възстановиха отново.

Емил: - Помниш ли парчето „В страната на усмихнатите великани” в какъв вид ми го дадохте и преди колко години? Това е между ‘91-ва и ‘93-та, касетката беше обикновена нормална лента, моно запис.

- Тогава парчето „В страната на усмихнатите великани” стана някак много известно, но в акустичния си вариант, докато рокаджийския вариант не успя да отлепи. Националното радио въртеше само акустичния вариант. Тогава бяхме аз, Иво Попов и Румен Джаза беше на баса и пееше.

Румен: - Всъщност ти кога направи „Есграон”?

- През 87-ма година. Аз от 81-ва до 87-ма не свирих поради една много проста причина, че ми се роди син, нали - глава на семейство и се ошашках. И си мисля, айде от тук нататък животът е пълна скръб, трябва да издържам жени, деца, котета. Вече бях в България, дори се бях уволнил от казармата. Синът ми като стана на около 6 години, първи клас и викам – айде стига тук съм се занимавал с глупости и пред Кравай пуснах пак слуха, че ще правя група. Мони Панчев ми намери Румен Джаза. Тръгнахме с един барабанист, който много хевиметълски ни дойде. А от някъде се появи Иво Попов, той тогава беше в групата „Апокалипсис”. Така събрахме навремето групата „Есграон”. Лятото на 90-та година записахме парчетата в телевизията – в най-модерното студио. Тогава се правеха първите документални филми, имаше една поредица „Минало несвършено” - история на социализма. Валя продуцентката, наша приятелка и фенка на групата, предложи: „Айде да го озвучите”. Написахме парчето, но няма бюджет, за да го запишем за нейната поредица. 90-та беше бурна година и по едно време имаше събрана комисия, която да изслушва танковата реплика. Сума хора ги водеха в студиото на Тошо Лечев в телевизията, за да слушат дали тогавашния президент е казал „Най-добре танковете да дойдат” или „Най-добре Станко да дойде”. А Тошо дебне, защото на нас ни трябва студиото. Един ден ни се обажда и вика: „Студиото ще е свободно следобеда, имате 4 часа”. И ние, айде всичко в Шкодата на Иво. Добре, ама няма бензин. На излизане от Хаджи Димитър Шкодата спира, а ние трябва да минем моста Чавдар, за да стигнем до телевизията. И какво правим – събираме последните стотинки и Попов - шофьора, купува една бутилка водка, насипва я в карбуратора, пали колата, отиваме до телевизията и записваме цялата тая дандания без никой да ни усети. Записахме 6 парчета за 3 часа, което си е постижение. Остана и малко време, за всеки случай записахме и „Великаните”, която след това стана известната. И сгънахме целия такъм и с изпаренията от водката се прибрахме пак в Хаджи Димитър.

Емил: - Вие тогава сте записвали, както се е записвало през 60-те години – цялата банда на куп? В смисъл – не на писти, не отделни инструменти

- Тошо беше сложил един общ микрофон на барабаните, но свирихме заедно...

Румен: - Евгений на какви китари свириш ти? Първата „Кремона” си я купил тук, а следващата сигурно в Англия?

- Не, първата електрическа си беше „Орфей”. С него свирих 3-4 години в Англия. След това като станах студент в Оксфорд /тогава Британската държава все още издържаше студентите си, а не като сега да им дава кредити, а аз минавах за британец, защото три години бях учил в английско училище/, с първата стипендия за първия семестър, която получих, хванах влака за Лондон и си купих „Ибанец” от серията „Антория”. По Лукановата зима го шитнах на един тарикат и купих бут от прасе, защото на Женския пазар нямаше нищо. Само някакъв човек беше заклал прасето си и го беше сложил на един тезгях, ама кървища... След това през 91-ва – 92-ра заминах пак за Англия да побачкам уж пари да направя, пък затънах в много дългове. Връщам се 92-ра края, пускам телевизора и какво да видя – Иван Лечев свири с тази „Антория”. Тя по някакъв начин е попаднала у него.

Румен: - След това другите китари какви са били? „Фендер” не си ли си купувал?

- След това взех една китара от Мони Панчев – "Гибсън" Ес Джи. Тази китара попадна в сина ми. След което стигаме до 99-та. Тогава бяха бомбардировките в Косово. НАТО за първи път предприема военни действия в бивша Югославия. Тогава имах среща с американската посланичка в едно малко заведение, „Отвъд алеята зад шкафа” се казваше. Беше много елитно, всички срещи с посланици там ги правехме.

По пътя обаче, видях на витрината на един магазин електрическа китара „Ямаха” тип „Стратокастър” и даже с ръчка. Капарирах я и я взех. При което се оказва, че са минали 40 минути и съм закъснял за срещата, за да си купя „Ямахата”. А Ейвис Боулън – посланичката, си ме чакаше. Погледна ме доста остро и аз казвам: „Закъснях, ама ще ме разбереш” и в този момент вадя китарата и я показвам. И тя ме разбра. След това час и половина обсъждахме косовската криза.

Сетне направих преди 4-5 години група „Магистри” и с „Ямахата” си свирих доста дълго време. Взе обаче нещо да не ми харесва как звучи на отворени акорди. Шитнах я тази и взех „Уошбърн” - Синтпак. Свирих известно време, но пък ми беше бавен грифът. Подарих го и него на сина ми и тогава вече си купих „Фендер" - Телекастър, което беше първото ми докосване до истински скъпа, голяма китара. Първият албум на група „Магистри” записахме с телекастъра. След това обаче ми трябваха и други звуци и си купих един „Пи Ар Ес” – Сантана модел.

Румен: - Текста на реге парчето „Равносметка” ти ли си го писал?

- Да. Музиката беше по идея на предишния ми пианист Дони, който сега свири по пиано барове. В първия албум всички песни бяха по мои текстове и музика. Във втория албум вече и другите се поразписаха.

Емил: - Има най-различните разбирания за китарите. Някои казват, че най-важно е коя ръка дърпа струните, други казват, че може и 10 китари да имаш, но една стига. Къде е истината?

- Истината е по средата. Аз в момента имам 7 китари: 3 акустични, 3 електрически – Пи Ар Ес Сантаната, Леспола и Телекастъра. Имам една електрическа „travel” китарка, тя е като цигулка, за да можеш да си я качваш в самолета като ръчен багаж. Афоризмът е следния: „Колко китари му трябват на един китарист? – още една”. Никога през последните 30 години не съм имал по-малко от 6 китари. Най-добре е примерно Фендер, Леспол и трета за екзотика, каквато на теб ти харесва.

Румен: - Евгений, искам твоето мнение за онова време от края на 80-те и началото на 90-те, когато съществува и твоята група „Есграон”. Тогава имаше яка вълна. Ти какво си спомняш за това време и защо сега толкова ни мъчи носталгията по него?

- Днес по държавното радио имах честта да обясня, че след падането на Римската империя като стожер на цивилизацията, светлината, на просветата; Европа е 1600 години в шок. Непрекъснато се опитва да се върне към Римската империя и Европейският съюз е поредния опит. Всички ние в България сме в шок, че в България се разпадна онова нещо, което носеше устрема към цивилизацията, към възпитанието и модерността. Това беше онази сплав, рядко виждана, между политическо движение, както беше СДС тогава и огромно количество хора на улицата, които отказваха да се предадат. На нас ни е мъчно, не защото сме носталгици, а защото това беше един просвет, в който видяхме цивилизацията.

Емил: - А рокът къде е в това време?

- Цялото нещо тръгна като някакъв вид Рокендрол.

Румен: - Даже още преди това тръгна рокът, още през 86-та с Перестройката тръгнаха и тези банди...

- Да, поотвори се малко. Тогава в Летния театър се появиха Васо Гюров и т.н. Рокендролът през 70-те години, когато беше най-тъмно и мрачно, беше начин да запазим себе си, да не откачим във всеобщата лудост на социализма. И когато се пропукаха нещата, първото нещо, което изскочи, беше рокендролът и останалите малко хора свързани с него. Когато се заляха улиците и площадите с огромно количество хора, аз тогава си мислех, че ние хората на рокендрола сме много, но не се оказа така.

Румен: - Преди известно време, когато си говорихме за чалгата, ти каза: „Свърши й времето, идва нашето време”...

- Чалгата я бихме, защото за всеки продаден билет за чалга събитие - имаше поне пет за рок събитие. За всеки чалга фестивал имаше поне 10 рокендрол фестивала. Бихме ги още миналата година. Друг е въпросът, че поради схващанията на големите медии, че Рокендролът е или елитно, или опасно занимание и поради схващането на големите рекламодатели, че това е някаква хъшлашка работа; няма нито медийната, нито финансовата платформа, на която рока, стъпвайки вече, да си възстанови онези позиции, които има в България и обществената функция да носи светлина в мрака. То като гледам рокендрола и в световен мащаб малко е позациклил.

Румен: - Тези, които се страхуват от свободата, се страхуват и от рока?

- Но и в световен мащаб забележи – рокендролът е зациклил, но и свободата също е зациклила. Това, което смятахме за изгрев на свобода... и рокендрол, през последните 10 години се обърна.

Емил: - След "Лайвейд", "Бандейд" няма никакъв „Ейд” за глобализацията.

- Глобализацията сама по себе си, не е лошо нещо. Проблемът е друг. Зад видимостта на нещата някакви изключително хищни и тъмни субекти се събират и си присвояват власт. Кой ни докара финансовата криза? Изключително мрачни и хищни субекти във финансовите структури на света, които ни карат да плащаме заради своята алчност. Същото се случва на ниво медии и на ниво политика, но не само в България. Въпросът е всяка страна да си каже: „Какви са нашите опорни точки, чрез които ние можем да преодолеем новото Средновековие? В България рокендролът е много силна опорна точка. Ето, "Джулаят" е празник на народа, той не е държавен, той е празник на свободната част от българския народ. Тази година на Джулая свирихме на плажа в Бургас, ама много хиляди и хиляди хора се бяха събрали там. На празника на свободата. Ние имаме много мощен резервоар на свободата и това е рокендрола и всички ние трябва да го развием, за да оцелеем, защото мрака настъпва отвсякъде.

Румен: - Разкажи ни малко повече за фестивала в Миндя, който организираш. От къде минава пътят към Миндя?

- Пътят към Миндя е много лесен. Баща ми е от там. Майка ми е от Голямо Конаре, понастоящем град Съединение. От 1962 г. аз прекарвах по цяло лято при баба ми и дядо ми в село Миндя. Всеки човек има един изгубен рай. За мен Миндя е онзи рай, където е винаги слънчево и прекрасно, но аз не съм си го изгубил, защото живея там. Баба ми и дядо ми са купили къщата през 1962 г. След това аз я откупих от баща ми преди 15 години. От толкова години вече съм и жител на Миндя. Напуснах София с писмо до Стефан Софиянски. Регистрирах се в Миндя, Великотърновска община.

Дълго време ни викаха "английското село", защото англичаните първо там започнаха да се заселват. Преди 5 години едни англичани ме срещат в кръчмата и ми викат: „Абе, ти като си китарджия и имаш група, тука сме събрали едни 2000 лева, можеш ли да докараш групи и да направим нещо като мини фестивал”. И аз се обадих веднага на разни мои приятели в Търново. Обадих се на Пламен Бучката, мой стажант, който е основен озвучител на Търново. Той докара сцена за много малко пари. Докарахме групите – моята „Магистри”, „Блус трафик” и една група „Демоде” от Горна /Оряховица-бел.ред./. Направихме една вечер фестивалче и мислехме, че с това ще се приключи.

После в дългите, тежки зимни вечери режем еленски бут и тогава някой каза: „Как може да остане идеята така, абе да продължим и догодина фестивала!” И си казваме: „Айде сега ще съберем малко повече пари и ще докараме още две групи – Васко Кръпката и неизвестните за мен тогава „Силует”. Така станахме 5 групи, втората година. И викам: „Айде с англичаните направихме едно с три групи, ние направихме с пет и айде това беше." Какво се амбицирахме обаче, публиката и групарите не ни оставиха на мира цяла година, искат пак. Викам си: добре, ама няма да го правя сам. Направих една фондация „Миндя рок фест”. Местни хора се заеха повече с организацията, които живеят в Търново, в Горна Оряховица и така фестивалът стана два дена. Това лято беше четвъртата година под ред и беше пак два дни, но с 12 групи. На мегдана го направихме, на центъра. Има шатри на бираджиите с дълги пейки.

Румен: - Хората къде спят като дойдат на фестивала?

- Със спането имаме малко проблем. Ние поемаме ангажимент да намерим на групите къде да спят из селото, за да не плащаме хотели, защото нямаме пари. Иначе хората бързо се ориентираха, че Миндя е на 8 км от Елена, на 8 км от Горна Оряховица и на около 14 км от Велико Търново, там има хотели и т.н. Има си определени палаткови лагери със заповед на кмета. Селяните дълго време не вярваха, че това пряко ги касае. За тях това беше някаква шумотевица. По-миналата година вдянаха, че от "тази шумотевица" могат да се изкарат пари и взеха да привеждат къщите си в приличен вид – да вкарват вътре бани и тоалетни, за да може да дават под наем на софиянци. Първите опити миналата година бяха смешни. Разхождахме се преди това да видим кои къщи се дават за гости и вярно всичко е изчистено, обаче чешмата е само отвънка, вътре няма. Вътре няма и баня и тоалетна. Те викат: „Ами тук навън има баня”. А то какво представлява – боднали четири колеца, омотали ги с един найлон и ето ти баня за „софиенци”. А с какво ще се къпят тези хора? „А, я ги кофитя”, викат те. Но тази година вече имаше някои добре направени къщи, които си поеха част от публиката. Това винаги ми е била идеята, че хора като инвестират и правят къщи за гости, те вече ще имат интерес да ги поддържат и през цялата година. А и тази година чудо невиждано се случи – бабите най-сетне изкараха домати да продават пред къщите си.

Румен: - Евгений, хрумвало ли ти е в програмата на фестивала, в началните часове на двата дни да започнеш да викаш млади групи, за да дадеш възможност за изява на прохождащите?

- Да, на нас ни хрумна, даже тази година бяхме обявили, че първия целия ден ще има надсвирване на млади групи. Идеята беше да се надсвирват с награда – победителят печели запис на сингъл. Обаче не събрахме млади групи, не се получи нещо. Надяваме се догодина - 2013 г., да се въртят в първите дни някои начинаещи групи.

Емил: - Аз съм склонен да кажа, че трябва да дойдат групи от региона и това да е денят на местните групи.

- Местните групи са по-лесни, защото няма нужда да им търсим къде да спят. Ще направим четвъртъка пред-фестивален с групи от региона, начинаещи музиканти. Така ще стане някак три дена. Всяка година имаме три местни установени групи.

Предаването с Евгений Дайнов в OFFRoad radio може да изтеглите и чуете тук.

Още по темата

19/11/2012

Култура

Евгений Дайнов пред OFFRoad Radio: Живеем в ново Средновековие

07/10/2012

Нашите автори

По имената им ще ги познаете

22/09/2012

Нашите автори

Златките

22/06/2012

Нашите автори

Шефе, ела да ми кажеш защо протестирам