Дъждовете на Атанас Далчев

Един от най-премълчаваните поети до 1989 г. е роден на 12 юни 1904 г. в българското си семейство в Солун

Искра Ангелова 12 юни 2022 в 09:57 2017 0

Атанас Далчев

Снимка Facebook

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван, неспирен дъжд бразди студените стъкла. Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам през себе си нощта.

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.


Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.


Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълвът цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.


1925 г.

НОЩ

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта.


На срещната врата се спира да отвори
един развратник стар с едно полудете;
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец
на стария хотел.


Разбит и уморен, нападнат от съня,
стражарят най-подир прибира се самотен;
остава в мрака зъл едно да бди окото
на пътния фенер.


Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.


При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.


1928 г.

КОЛИ

Дълъг път, потъмнял и разкалян,
който води незнайно къде,
който прав в есента кървоалена
като меч е разсякъл света.


Още колко остава да минат
тези стари и груби коли?
Много дни във полета пустинни
непрестанния дъжд ги вали.


Много дни в този път безнадежден
ги следи неотстъпно дъжда
и разгъва чудовищна мрежа
от изпредена в нишки вода.


Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен
и понякога бедни села;
само скръбната песен размерена
на скриптящи безспир колела.


Тази есен, която приспива
и скъсява далечния път:
като нощ почернелите биволи
денонощно покорно вървят.


Стари груби коли сред полята,
ето ви по безкрайния пъ!
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.


1924 г.

ВРАТИТЕ

Вратите, пътните врати
на старите прогнили къщи
вий ги познавате, нали,
от толкоз минали години;
те с шум закрехнати назад,
когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват:
- Минете, моля господине!


Те имат странни гласове
и в делник, и в неделя - всекога,
от сутрин чак до вечерта
те пеят със уста раззината,
когато ги отваряте
и ги затваряте полека:
о, тези гласове и песни,
познати още от детинство!


Вратите, мокрени от дъжд,
изгнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй
и ги оглождват ветровете;
вратите с хиляди резби -
цветя и знакове без име -
със гвоздеи, халки и скоби,
с ръждата като кръв по тях.


А снощи с всичата си мощ
развързаната буря в мрака
ги блъсна като стенолом
и се разпериха вратите,
и цяла нощ до сутринта
безспир се удряха и тракаха
като криле на черна птица,
ранена смъртно в мрачините.


Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта
и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят
от Нея - вечната разбойница.


1925 г.

КЪЩАТА

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.


Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.


И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора


и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.


1925 г.

УБИЙСТВО

По дъжда като паяк се спусна
дето никой в нощта го не чакаше,
слезе тъмен, по-тъмен от мрака,
и задъхан, със дъх върху устните.


Спря, ослуша се, пълен с тревога,
чу уплашен да бие сърцето му:
само ножа бе взел за свидетел,
даже сянката беше му много.


Дали сън беше то или истина?
Под прозорците в мрака се мерна
и изчезна по стълбите черни.
Нейде порта отворена писна.


И след миг една бяла светкавица
го видя да минава тревожно
под капчука петната от ножа,
който все неизмит си оставаше.


От стрехите на къщите слитаха
звънко капките и часовете.
Но дъждът, тъмнината и ветърът
бяха овреме скрили следите му.


И напусто капчуците викаха
и тръбяха тревога тръбите.
Чу ли някой вестта за убийството?
На площадите нямаше никой.


1926 г.

ПРОЛЕТНА НОЩ

Този пролетен дъжд сякаш пада
само дето гори светлина.
Колко много трептящи звена
над потоците, локвите, вадите!


Ето нощ на небесния склон.
Опустяха съвсем тротоарите.
Мигар цялата нощ ще прекарам
под заслона на този балкон?


Като струни струите звучат
и без полъх, без птици, без ветър
се люлеят и пеят дърветата,
и светлее вечерният път.


Аз забравям и пътя, и хижите;
аз забравям скръбта; и една
от небето дошла хладина
ми измива лицето от грижите.


1926 г.

БАЛКОНЪТ

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.


Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд


и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.


Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.


1928 г.

44 Avenue du Maine

1


Кой случай зъл ме е запратил
на този сляп прихлупен двор?
Денят е два пъти по-кратък
и няма ни едно дърво.


Като угаснало огнище
наблизо гарата дими
и гледа, без да види нищо,
прозорецът ми цели дни.


Пищят и заминават влакове,
безспирно релсите звучат
като струни` - и аз съм сякаш
от месеци на път.


2


Все този двор и осем реда
прозорци от трите страни
и никога не ще съгледаш
на тях деца или жени.


Но днес отрано падна мракът
и ненадейно заръмя
и влязъл, спря сред двора някой
с цигулка и със мушама.


И се разля старинна песен,
еднообразна като дъжд,
до покривите се понесе
и секна отведнъж.


Той спря. По всичките прозорци
стоеха плачещи жени
и върху плочите на двора
валяха думи и пари:


- Ти, който и да си, бездомник
или юноша ослепял,
защо дойде да ни припомниш
жестокия ни дял?


Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?


1928 г.

НОЩ

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта.


На срещната врата се спира да отвори
един развратник стар с едно полудете;
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец
на стария хотел.


Разбит и уморен, нападнат от съня,
стражарят най-подир прибира се самотен;
остава в мрака зъл едно да бди окото
на пътния фенер.


Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.


При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.


1928 г.

СИНЕОКОТО МОМЧЕ

На Ал. Геров


Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.


И привлечено от смъртен тропот,
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец:
пролетният дъжд вали.


Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.


Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.


И само` то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с бога и света.


1930 г.

СРЕЩА

Бе пролет като всяка божа пролет.
Бе ден подир дъждовна нощ: сияен.
Прозорците на къщите блестяха,
блестяха керемидените стрехи,
блестеше мократа зеленина
и слънцето изтръгваше огньове
от езерото. Никнеше тревата
и раснеха дърветата несетно.
По пътя от градината, във свойто
безделие неволно побледнели,
се връщаха петима инвалиди
безноги върху своите колички.
Те гледаха разлистените клони,
осеяни със капки, как блещукат
подобно многоцветни полилеи
и мислеха нерадостно, че ето
дошла е пролет и израства всичко,
но не и техните два жалки клона,
сломени от желязната градушка.


Тъй мислеха те, а срещу им други
колички се търкаляха по пътя:
вървяха гувернантки или майки,
със малките си розови деца,
излезли на предобедна разходка.
Бе ненадейна, неприятна среща.
Жените минаха безмълвно.
Навъсените инвалиди дълго
следяха още детските колички.
В душата им се сбираше огромна
безумна мъка и безсилна ярост;
животът им се струваше обида
и подла подигравка - светлината,
която ги прицелваше от всяко
парче стъкло, прозорец или локва,
обливаше зелените дървета
и капеше от мокрите листа.


1932 г.

ДЪЖДОБРАНЪТ

На Радой Ралин


Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.


Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал


за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;


за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
длуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.


И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.


По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.


Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.


Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.


Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.


И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят.


слънце и зеленина да има,
паркът трябва да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.


1960 г.

Александър Невски в мъгла

Щом тя се спусне, отначало горе
на куполите златото помръква,
а най-подир и на самата църква
потъва бавно каменния кораб.


Угасват стъпките и гласовете,
със багрите - и линията трезва,
и на мъглата във небитието
несетно всичко видимо изчезва.


В това безмълвно корабокрушение
напразно бий голямата камбана:
дохождат звуците й приглушени
като от дъното на океана.


Затуй и после в висината синя
лъщят на Невски куполите мокри
и виждаш по зеления му покрив
да съхне сякаш още пласт от тиня.


1972 г.

НЕОЧАКВАН ДЪЖД

Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.
Ний изненадани се скрихме за минутка
от яростта на неочаквания дъжд
под дървесата, до затворената будка.


Под стряхата на тъмния и гъст листак
едно далечно смътно чувство ни обхвана
и както някога, се озовахме пак
две влюбени деца във къщи на тавана.


Преплитаха се клоните като греди
и през един разтрог ни гледаше небето.
Глава бе свела върху моите гърди
и беше й зелено-мургаво лицето.


Стоехме мълчаливи и съвсем сами
и сякаш заедно за първи път в живота,
и слушахме как в тъмното дъждът шуми
по керемидите зелени на дървото.


1971 г.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови