Прадядото на Ерик Дрегни напуска Норвегия, когато тя е най-бедната страна в Европа. Повече от сто години по-късно неговият внук се завръща в една от най-богатите държави, за да изживее норвежката мечта. Потеклото му предполага, че е подготвен за среща със скандинавската държава, но се оказва, че местните имат с какво да изненадат Ерик. Колоритните обичаи, специфичните им разбирания за живота и… традиционната кухня успяват да го впечатлят.

Ерик ни представя Норвегия в пълния ѝ блясък – от необикновената ѝ история, през изключителната социална и обществена система, спиращите дъха природни дадености до ексцентричните ѝ жители.

Ерик Дрегни преподава журналистика, творческо писане, английски и италиански език в университета в Минесота. За написването на „Да изживееш норвежката мечта“ той печели престижна стипендия точно когато разбира, че съпругата му е бременна. Това прави едногодишния престой на семейството в Норвегия много по-трепетен. Дрегни е автор на 19 книги.

Откъс:

Прекрасен ден в ада

През стъклото на таксито Кати посочи табелата на град Хел, докато пътувахме в този свеж ден с температура двайсет и седем градуса по Целзий в средата на юли. Името неизменно предизвикваше усмивки на лицата на снимащите англоговорещи туристи: „Върви в...“, „Студен ден в...“, „Добре дошли в...“ и така нататък. Името обаче изобщо не отговаряше на пейзажа със спретнати и кокетни ферми и леко хълмисти планини, обърнати към мразовитите води, където се предполагаше, че е потънал голям нацистки боен кораб – може би заедно с духа на Квислинг, обитаващ ада.

Преди малко кацнахме на летището на Тронхайм, което се намираше на един час път от центъра на града, затова таксиметровият шофьор ни закара през Хел до центъра на Тронхайм.

Доминиращата сграда в града е катедралата „Нидарос“, образец на готическата архитектура, с островърхи кули, които се извисяваха към небето още от полагането на основите ѝ през 1070 година. От стрехите се подават традиционните водоливници с гротескни изображения и измъчени гримаси, а на фасадата се виждат редица апостоли и светци, някои от които носят кошница с черепите на обезглавени монаси. Под катедралата – никой не е сигурен точно къде – се предполага, че са погребани мощите на Свети Олаф след поражението край съседния Стикластадир през 1030 година, в битката срещу Кнут Велики.

Шофьорът зави по кръговото движение в центъра на града, в средата на което имаше огромен слънчев часовник със статуя на основателя на Тронхайм, Олаф Трюгвасон, или Олаф I, крал на Норвегия от 995 до 1000 г., който предлага на народа си избора да приеме християнството, или да умре от острия му меч. Думите на онези викингски крале не били напразна заплаха, както е показано на малкия Мункхолмен, Монашеският остров, който видяхме в залива, където викингите набивали на кол отсечени глави, за да отблъснат нашествениците.

Навлязохме в нашия квартал, Ладемоен, до който има останала от войната сграда на огромна немска фабрика за подводници. След войната преценили, че фабриката с дебелите си пет метра стени, не е възможно да бъде взривена и затова я превърнали в грамадна бетонна зала за боулинг. Сега докерите могат да играят боулинг и да пият светла бира „Дъл“ от местната пивоварна, която е в другия край на нашия нов квартал.

Кати посочи ярко боядисаните сгради в стил ар нуво, които се издигаха най-малко на четири етажа. Аз харесах наклонените дървени къщи и неръждясалите автомобили „Волво Амазон“, от шейсетте години на ХХ век, паркирани на павираните улици, и попитах шофьора дали това е най-луксозният район в града.

– О, не, това е един от най-бедните квартали в Тронхайм – отвърна той.

Таксито спря на нашата нова улица с панорамна гледка към огромно гробище.

– Не може да е това – заяви Кати и посочи единствената сграда, където беше възможно да е жилището ни. – Това трябва да е военна казарма.

Безличният бял бетонен жилищен блок беше само на три етажа и обхващаше цялата пресечка. По тротоара нямаше дървета и колите бълваха изгорелите газове направо нагоре, по стените на студената сграда.

Проверихме пак адреса, докато таксиметровият шофьор разтоварваше осемте ни куфара на асфалтирания паркинг зад блока. Хлъцнах, когато видях цената от седемдесет и пет долара за таксито. Седнахме върху куфарите и се вгледахме в бялата бетонна грозотия, която щеше да бъде новият ни дом.

– Какво правим тук? – попита Кати.

И двамата бяхме подведени от туристически плакати и пътеводители с причудливи старомодни дървени хижи с покриви от трева и изгледи към фиордите, и сега чакахме новият ни хазяин да ни въведе в бетонния апартамент, който струваше повече от половината от месечната стипендия от „Фулбрайт“. Кати потупа корема си с нашето бебе, което се развиваше вътре, и видях, че е разтревожена.

– Сигурен съм, че всичко ще бъде наред – казах твърде неубедително, докато седяхме върху куфарите, чакахме хазяина Арне и обмисляхме съдбата си.

Половин час по-късно Арне пристигна с шикозното си тъмнорозово „Рено“ и няколко пъти се извини, че е закъснял. С жизнерадостния си характер и буйната руса коса, изглеждаше доста по-млад от петдесетте си години. Апартаментът принадлежеше на сина му Трьон, който живееше в Южна Норвегия.

– Това е домът на Трьон, като Тронхайм, което означава домът на Трьон – обясни Арне, като се смееше, но се поправи, че Тронхайм буквално означава „дом на хората от областта Трьонелаг“, чийто административен център и най-голям град е Тронхайм.

Не знам дали заради шегаджийския характер на Арне, или защото апартаментът беше много по-хубав отвътре, отколкото отвън, но така или иначе, настроението ни се подобри, когато видяхме дружелюбно лице, което ни помага да се настаним. Малкият ни двустаен апартамент имаше скандинавски минималистичен дизайн, подово отопление в банята и голяма метална печка за дърва.

Попитах Арне защо на прозорците няма мрежи против насекоми.

– О, тук има комари – отговори той, – но те идват, след като се стъмни.

Изтъкнах, че през лятото не се стъмва.

– Ами, те излизат, след като слънцето залезе.

Научихме, че слънцето залязва в два часа след полунощ и дори тогава не видяхме насекоми. Това беше приятен отдих от облаците комари в Минесота, които кръжаха навсякъде у дома.

Арне се засмя и каза, че в Норвегия все пак има някои проблеми.

– Например, ако имате велосипеди, най-добре е да ги заключвате. Дори норвежците се научиха да крадат.