Малин Кръстев е от изчезващите рицари сред българските актьори. Всяка от ролите му е със свой собствен и запомнящ се отпечатък, а дълбочините им дълго задържат дъха. Целувката от Господ го е благословила не само с ювелирен талант, но и с една изключителна скромност и земност.

Изминалия период, в който отбеляза 50-годишен юбилей в изолация и далече от сцената, актьорът определя като състояние на „ступор“. И очаква с нетърпение първите си, от началото на кризата, представления по време на фестивала на моноспектаклите “София Моно 2020” от 18-ти до 30-ти юни 2020 г. в парка на Военна Академия “Г.С.Раковски”: “Аз обичам, ти обичаш, тя обича”, под режисурата на Теди Москов и “Стриптийз покер”, под режисурата на Надя Асенова.

Изживяхте големия кошмар за всеки актьор – да е далече от публиката си. Излязохте ли вече от ступора?

Опитваме се отново да влезем в ритъм. Общото настроение вече е по-усмихнато и обнадеждено, а това се отразява и на нас. Надявам се хората да се върнат в театрите. От началото на кризата с коронавируса не съм имал представление. Изключително благодарен съм на фестивала “София Моно 2020” за възможността отново да играем.

Какви са притесненията Ви за новата ситуация?

Трябва много бързо да адаптираме спектаклите за сцена на открито. Чисто технически трябва да се подготвим, така че спектакълът да запази своите достойнства, както на закрита, така и на открита сцена. Дай Боже да е хубаво времето и хората да имат възможност да дойдат.
Всички театри са в стрес в момента, защото след препълнените зали преди новата ситуация, сега е много трудно отново да се намери баланса – какво точно да предложиш на едни хора, които излизат от кризата като теми и спектакли. Това е наша отговорност и тук е голямата въпросителна – кой ще се върне, кой има потребност от български театър?

На какво ни научи изолацията?

Изолацията ни откъсна от най-важното нещо в това изкуство – контакта с жива публика. Онлайн излъчването беше спасителен вариант в този период, но той не дава онова усещане, за което хората имат спомен от представленията в зала. От друга гледна точка е добре за хората, които не са били на театър – това е шанс да видят представление и да влязат после в залата. Необходимо ни е още много време, за да си дадем ясна представа за пораженията, които ни нанесе тази криза. Театърът беше влязъл в един страхотен ритъм, но пандемията ни взе публиката, взе ни живия контакт. И дано сега с богатата програма на фестивала “София Моно 2020”, хората да дойдат на празник, не само за срещата с любимите си актьори, но и да подкрепят театъра. Да покажем, че сме държава, която държи на културата си и ценностите, които имаме.

А на какво не успя?

По време на пандемията имаше много популистки реплики, че ще станем по-добри, милосърдни и съпричастни. Това, което се случва у нас и по света показва точно обратното. Светът става все по-жесток и безкомпромисен. Страхувам се най-вече, че тази пандемия отключва в, изолирания като в зоологическа градина, човек агресия и демони, които трудно се овладяват. Не мисля, че хората станаха по-чувствителни към човешките проблеми. Вече знам и кои графомани ще напишат пиеските си, знам и какви филми ще гледам в следващите пет години. Вече ми е скучно.

Дай Боже да забравим бързо за този кошмар, който изживяхме. И за мен най-важното е след такава криза хората да покажат, че имат нужда от култура, за да може и държавата най-накрая да разбере, че този народ има нужда от езика си, от културата си и от това припознава авторитети. Защото идва поколение, което няма авторитети, респективно верни критерии. Това поколение става агресивно, започва да се дрогира и да убива с 300 км/ч по улиците на София. Всичко това е следствие от липсата на авторитети. Авторитети можеш да припознаеш в качествени и големи хора. А ние дори не можахме с достойнство да почетем един Христо Явашев.

Защо българската култура все още не успява да заеме достойното си място?

Проблемът е в липсата на национална политика. Културата в момента е една добре контролирана мизерия. Крайно време е вече да има закон за меценатството, да има една жива икономика, която се толерира да спонсорира българско изкуство, да участва в културния живот. Тогава ще се появят и истинските продуценти, защото има много хора, които биха подкрепили дългосрочно цяла една институция, но няма закон, който да им позволи това.

Киното, театрите, оперите, галериите - всички разчитаме на един бюджет, който е крайно недостатъчен. Една Албания е пример за държава, която има грижа за културните си центрове – тя ги е освободила от заплащане на консумативи. Хората не се замислят колко са разходите на ток само на един прожектор за едно представление. И когато разберат колко разходи има един театър осъзнават, че те никога не могат да бъдат калкулирани в цената на билета. Показателно е и това, че първи нас затвориха на 7 март, ние се оказахме чумавите в тази държава.

Промени ли се отношението към театъра през последните години?

През последните години театрите се напълниха с млади хора, които имат особено отношение към това изкуство. Театърът също намери верния път към публиката с точните постановки и точните въпроси, които да задава от сцената и предостави постановки на европейско ниво. В този объркан свят младите хора имат много въпроси и театърът е едно от местата, които дават отговори – било през класическите или по-съвременните автори. Българската публика има вкус към театъра, все още се усеща обаче една неграмотност по отношение на гледането на представленията, като използване на телефоните, например.

Какво обича Малин Кръстев?

Малин Кръстев обича хубав, качествен театър, таратор, колегите си, умни и качествени режисьори, но най-много обичам публиката, когато ми се довери да пътуваме заедно вечер след вечер.

А да работи с Теди Москов?

Заедно сме за пореден път, надявам се да не е за последен. Винаги е предизвикателство да се работи с Теди, винаги е една крайна провокация във времето. Той е импулсивен, той е творец на момента.
Не те оставя да си починеш, не позволява на актьора да залежи в щампите. Всеки текст, всяка задача до последния момент, до самата премиера, е провокация. Това е доста изнервящо, но държи в една специална кондиция и като прибавим прекрасното му черно чувство за хумор е малък празник да се работи с Теди Москов.

Спектакълът, който ще представите на “София Моно 2020” - “Аз обичам, ти обичаш, тя обича” прави приятна аналогия с изключителната Ви двойна роля в „Три дъждовни дни“. Какво остава накрая - приятелството или любовта?

В спектакъла на Теди човекът успява все пак да се пребори за своята любима. Много важно е да можеш да постигнеш този синхрон в съхраняването на любовта и приятелите. Животът си тече с нас или без нас. Времето е най-големият убиец и не можеш да го спреш. Докато не дойде последният ни час трябва да можем все повече да съхраняваме хората, които са маркирали живота ни. И това са прекрасните приятелства, любимите ни, хората от семейството ни.

Животът и времето не прощават – така е и в култовата постановка „Три дъждовни дни“. Жалко, че вече не се играе. В битката на двамата таланти за това кой е по-талантлив, накрая се оказва, че талантливата е тя –любовта. Това е хубавото на великата драматургия – погледът на различните персонажи.

Повече тъга или повече оптимизъм остава у зрителите след “Аз обичам, ти обичаш, тя обича”?

Трагикомедията е най-универсалният жанр, през който може да намериш всичко в този спектакъл за себе си. Теди много добре е балансирал темите, както и енергията на сцените – от крайна комедия към психологическите моменти, което преобръщат спектакъла в една друга плоскост и те хващат за гърлото. Можеш да припознаеш болки, чувства, забравени приятелства, изгубени любови. Този спектакъл наистина е събитие. Самият Теди казва, че от години не е правил такова представление и се радваме, че именно в нашия театър се случи и то с този прекрасен колектив.

Равносметката Ви за скорошния юбилей е, че Господ Ви е целунал. Как успяхте никога да не се поддадете на мегаломанията?

Не стига, че ме режисират по цял ден, пък и аз да режисирам собствения си живот и да четкам суетата и егото си, ми се струва малко ненормално. Да ме наричат звезда и вип ми е неестествено и чуждо. Моята професия е такава – публична, нищо повече не съм от който и да било друг. Предпочитам хората да разпознават Малин Кръстев чрез работата му.

Предпочитам онова, което Господ ми е дал, като ме е срещнал с такива интересни и любопитни хора, да го предам нататък. И в момента съм в предпремиерна истерия със студентите от класа ми в колежа Любен Гройс, с които подготвяме постановката „Шум и бяс“ по Шекспир. Така оцелявам – като предавам на младите хора онова, което съм взел. Да създавам у тях усещане за личности и индивидуалности, защото изкуството не търпи евтини - ерзац хора. 

Задължаваща ли е тази огромна любов, която получавате от студентите си?

Задължаваща е, разбира се. Но и миговете на гордост, когато някой излезе от гнездото и поеме по пътя си и започват да се появяват първите успехи, са особено вълнуващи. Да знаеш, че си си свършил работата – това е индикацията, че нещо си оставил след себе си и то е било правилно. Това е да имаш тази любов.

Сценарии за филми и пиеса. Какво още предстои?

Опитвам да си довърша някакви текстове, но най-странното по време на тази пандемия беше, че нищо не съм написал. Трябваше да довърша един драматургичен текст, един сценарий за филм, който със Захари Бахаров, Геро и Юлиян Вергов отдавна обмисляме, но наистина не можех да напиша нито ред. И те са ми сърдити в момента. Предстои ми в края на август да започна нов проект с режисьора Стоян Радев - емблематичната пиеса „Кой се страхува от Вирджиния Улф“. Следват и два филма един след друг.