Калин Терзийски: Розовата армия

Последна промяна на 23 август 2013 в 12:36 9042 60

Паметникът на Съветската армия осъмна боядисан в розово и с надпис
Паметникът на Съветската армия осъмна боядисан в розово и с надпис "България се извинява" на български и чешки език. На 21 август се навършиха 45 г. от окупацията на Чехословакия от съветските и съюзническите войски. Снимка: Сергей Антонов

Розовото не е подигравка със съветските войничета. "Силно и искрено се надявам, че с моето поколение - поколение от хора, които помнят войната /макар и само Студената/ и социализма - ще си отиде и тая злобна страст към лъснатите агресорски ботуши. И тая омраза към розовите неща", пише Калин Терзийски в коментар за "Дойче веле"

Розовото е цвят на сладката любов. На плътската любов и сладострастието. Също така - на наивните момичешки закачки. На мечтите на чистите сърца. На куклите. На балоните по панаирите. Розовото е цвят на Реноар и Шагал, цвят на японските цъфнали вишни в ефирните хайку и на безгрижната лекота.

А съвсем отскоро - и на Съветската армия.

Да - паметникът на Съветската армия в София отново е боядисан. Този път - в розово. Съвсем ясно е какви ще са реакциите. Някои ведро и весело се смеят. Други гневно скърцат със зъби. Трети изпадат в бясно, според тях - благородно възмущение. Реакциите са такива, каквито са били винаги. По отношение на съветскотото.

Цветът на омразата

За съжаление, докато сме живи ние - хората от поколението, помнещо войната и социализма - все ще има разделение на два лагера. Аз си казвам така: дано това разделение е феномен, който ще си отиде с нас! Защото спокойно би могло и да не си отиде с нас - да си остане и след нас, а това вече би било лошо…

Но - засега в България все още има дълбоко разделение в отношението към съветските войски. И техните паметници. По отношение на това какви са били те - окупатори или освободители. Ужасно дълбоко разделение. Всъщност, както казват някои мъдри хора, в България омразата и противопоставянето в обществото са основани върху отношението към миналото. Една част от българите смятат братушките за светли герои. Другата част - за мръсни окупатори.

За нас обаче много по-важен е не поводът за разделението, а резултатът - самото разделение. Защото не паметникът ни пречи на живота, а това, че се мразим. Че намираме поводи да се мразим. Че даже двайсет литра розова боя могат да ни накарат да се мразим до смърт.

Към загиналите - поклон

Нямам нищо против войничетата. Руските и всички други. Включително и тези - на паметника. Смятам ги за жертви на възрастните и алчни мъже, държащи властта - тук, там и навсякъде. Войниците са дечицата, пушечното месо, агнетата, загинали заради чудовищната алчност и жажда за власт на Чърчил, Рузвелт, Хирохито, Хитлер, Ататюрк, Димитров, Мусолини, Тито и разни подобни. Възрастни, жестоки и страстно желаещи да властват.

Към загиналите войничета - поклон. Бил съм войник по време на социализма. Но освен това съм и пацифист.

Сега боядисването на паметника беше с конкретен повод. Годишнината от интервенцията на Съветската армия в Чехословакия от 1968. И най-вероятно войничетата от 1968-ма биха могли да са малките братя на войничетата от 45-та. Но ако през 1945 Съветската армия е гонела въоръжените до зъби нацисти, то през 1968 е отишла в Чехословакия, за да стъпче съвсем крехките филизи на Пражката пролет. Дубчек и останалите не са имали дори и хартиени пистолети - образно казано. Никой в Чехословакия не е искал да воюва срещу целия Варшавски договор. Просто групи въодушевени млади хора са си въобразили, че могат да наложат нещо, което нарекли "социализъм с човешко лице".

Но явно човешкото лице е било противно за тези, които командват армиите. Армиите от съвсем невинни, деветнайсетгодишни войничета.

Розовото не е опасно

Подигравка ли е тази розова боя? Подигравка ли е с паметта на войничетата, които са били изпратени без да им бъде казано къде, как и защо - в чужда страна, откъснати насилствено от розовите им детски стаи? В разцвета на техните осемнайсет години - тъкмо когато идва времето за най-розовите им ранни любови? Дали е подигравка с тези, които насилствено са били направени войници - една детска, розова боя-закачка?

Скърцащите със стоманените си ченета зли старци-полковници сега ще кажат: Децата трябва да възмъжеят! И това става как? Само чрез война! Смърт на розовото! Това ще кажат старите полковници. Старите, стоманените и мразещи светлия свят полковници.

Но, слава Богу, това ще е ден до пладне. Силно и искрено се надявам, че с моето поколение - поколение от хора, които помнят войната /макар и само Студената/ и социализма - ще си отиде и тая злобна страст към лъснатите агресорски ботуши. И тая омраза към розовите неща.

 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

30.08 2013 в 22:46

Я разкажи повече за фалитите?
Чувал съм че до ония години бяха фалирали само Мексико и Аржентина, и тогава това май е значело друго.
Има някаква странна класация, “индекс на човешкото развитие”. Е, тогава бяхме на осмо място в света. От 170 държави и територии. Сега са около 200, и сам виж къде сме, че мене ме е страх да погледна.

30.08 2013 в 22:44

Ако се подтискаш от паметници си краен фетишист и трябва да се лекуваш!

30.08 2013 в 22:35

Не очаквах К.Т.да стане автор в "бързата" журналистика-актуално,но слабо:злободневно,но не серизно,мъдро и градивно !Ако един писател няма повече сериозни идеи по-добре да се оттегли и да влезе в нов тв. период отколкото да се излага и да разваля граденото до сега,само да не остане без джобни и без потупвания по рамото!!

27.08 2013 в 15:05

Не схващам за какви загинали войничета говори г-н Терзийски, визирайки паметника на Съветската армия в София! Нямам представа колко са умрелите в България съветски окупатори, но нито един не е умрял от български куршум - смъртните случай са само от препиване и при пиянски разправи помежду им. Призовавам всеки, който твърди обратното да посочи поне един случай на убит червенооармеец в сражение с българската армия. Затова пък по време на съветската окупация в България са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди невъоръжени хора - само за да бъде денационализирана и съветизирана България. Нямам представа с какво хумориста Калин Терзийски е впечатлил Дойче веле за да публикува розовия му коктеил. Както и защо не публикува например статия по въпроса от Веселин Ангелов - автор на книгата "Третата национална катастрофа". Не намирам че в окупирането на България от Червената армия, в резултат на което е и сегашното й трагично положение има нещо смешно. Стърчащия в центъра на София паметник на окупаторите е позорен факт. Решението за построяването му е взето чак през 1949 г, започва строежа му през 1952 г. - по време на върха на сталинизма, откриват го през 1954 Вълко Червенков - като символ на победата му срещу съпротивата на българския народ срещу сталинизацията. 25 години след падането на Берлинската стена този символ на тоталитаризма е защитаван от българската полиция, за "оскверняването" му българската прокуратура започва разследване срещу неизвестен извършител, кметицата се кани да го позлатява. Господи!?

27.08 2013 в 15:02

Не схващам за какви загинали войничета говори г-н Терзийски, визирайки паметника на Съветската армия в София! Нямам представа колко са умрелите в България съветски окупатори, но нито един не е умрял от български куршум - смъртните случай са само от препиване и при пиянски разправи помежду им. Призовавам всеки, който твърди обратното да посочи поне един случай на убит червенооармеец в сражение с българската армия. Затова пък по време на съветската окупация в България са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди невъоръжени хора - само за да бъде денационализирана и съветизирана България. Нямам представа с какво хумориста Калин Терзийски е впечатлил Дойче веле за да публикува розовия му коктеил. Както и защо не публикува например статия по въпроса от Веселин Ангелов - автор на книгата "Третата национална катастрофа". Не намирам че в окупирането на България от Червената армия, в резултат на което е и сегашното й трагично положение има нещо смешно. Стърчащия в центъра на София паметник на окупаторите е позорен факт. Решението за построяването му е взето чак през 1949 г, започва строежа му през 1952 г. - по време на върха на сталинизма, откриват го през 1954 Вълко Червенков - като символ на победата му срещу съпротивата на българския народ срещу сталинизацията. 25 години след падането на Берлинската стена този символ на тоталитаризма е защитаван от българската полиция, за "оскверняването" му българската прокуратура започва разследване срещу неизвестен извършител, кметицата се кани да го позлатява. Господи!?

27.08 2013 в 14:59

Не схващам за какви загинали войничета говори г-н Терзийски, визирайки паметника на Съветската армия в София! Нямам представа колко са умрелите в България съветски окупатори, но нито един не е умрял от български куршум - смъртните случай са само от препиване и при пиянски разправи помежду им. Призовавам всеки, който твърди обратното да посочи поне един случай на убит червенооармеец в сражение с българската армия. Затова пък по време на съветската окупация в България са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди невъоръжени хора - само за да бъде денационализирана и съветизирана България. Нямам представа с какво хумориста Калин Терзийски е впечатлил Дойче веле за да публикува розовия му коктеил. Както и защо не публикува например статия по въпроса от Веселин Ангелов - автор на книгата "Третата национална катастрофа". Не намирам че в окупирането на България от Червената армия, в резултат на което е и сегашното й трагично положение има нещо смешно. Стърчащия в центъра на София паметник на окупаторите е позорен факт. Решението за построяването му е взето чак през 1949 г, започва строежа му през 1952 г. - по време на върха на сталинизма, откриват го през 1954 Вълко Червенков - като символ на победата му срещу съпротивата на българския народ срещу сталинизацията. 25 години след падането на Берлинската стена този символ на тоталитаризма е защитаван от българската полиция, за "оскверняването" му българската прокуратура започва разследване срещу неизвестен извършител, кметицата се кани да го позлатява. Господи!?

27.08 2013 в 14:55

Не схващам за какви загинали войничета говори г-н Терзийски, визирайки паметника на Съветската армия в София! Нямам представа колко са умрелите в България съветски окупатори, но нито един не е умрял от български куршум - смъртните случай са само от препиване и при пиянски разправи помежду им. Призовавам всеки, който твърди обратното да посочи поне един случай на убит червенооармеец в сражение с българската армия. Затова пък по време на съветската окупация в България са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди невъоръжени хора - само за да бъде денационализирана и съветизирана България. Нямам представа с какво хумориста Калин Терзийски е впечатлил Дойче веле за да публикува розовия му коктеил. Както и защо не публикува например статия по въпроса от Веселин Ангелов - автор на книгата "Третата национална катастрофа". Не намирам че в окупирането на България от Червената армия, в резултат на което е и сегашното й трагично положение има нещо смешно. Стърчащия в центъра на София паметник на окупаторите е позорен факт. Решението за построяването му е взето чак през 1949 г, започва строежа му през 1952 г. - по време на върха на сталинизма, откриват го през 1954 Вълко Червенков - като символ на победата му срещу съпротивата на българския народ срещу сталинизацията. 25 години след падането на Берлинската стена този символ на тоталитаризма е защитаван от българската полиция, за "оскверняването" му българската прокуратура започва разследване срещу неизвестен извършител, кметицата се кани да го позлатява. Господи!?

27.08 2013 в 07:23

Помествам, за да се учат нашите ДЕМОКРАТКОВЦИ ИЗВИНИТЕЛИ

"СЕКРЕТАРИТЕ НА СТАЛИН
Публикувано на 26.08.2013 / 18:25 ч. от afera



С посегателствата срещу Паметника на Съветската армия (ПСА) само тестват реакциите на публиката, нищо повече: забелязва ли тя поредния напън на анонимните демократи-оцветители; заради това врявата, която се вдига, е напълно безсмислена – на кого правим всъщност кефа? Ясно е, че тия посегателства само показват – отново и отново, колко нетолерантни сме към Историята, какви неграмотни диваци сме, когато се изправяме пред нея и храбро я облайваме – миличките разпенени палета. Ставаме вече и смешни, обаче и това не ни смущава – дори и чехите се учудиха от поредната банална задявка с ПСА: посланикът им се принуди да каже на нашите дървари, че България вече два пъти официално се е извинявала за нахлуването през 1968-а, така че да си спестят розовата боя. Интересно, на кого още ще се извиняваме след години: на Ирак, на Афганистан, на кого друг? И чий паметник ще оцветяваме тогава?

Някои странични обстоятелства са по-любопитни. Например как реагира руското лоби у нас, с което непрекъснато ни стряскат – да кажем, един човек като Румен Овчаров. Веднъж споменах, че ако има дори и минимална заплаха за руските интереси,

Румен ще нахлупи ушанката

и ще седне на първия ред в парламента. Обаче заради някакъв паметник същият другар никога няма да се обади. Което подсказва, че тук отдавна няма истински русофили, ако не броим някои интелектуалци в режим на доизживяване – а само хора, които се усукват около руския бизнес. Матросовците, които бранят кабинета на Орешарски – също изобщо не реагираха. А би трябвало те първи да се затичат с кофите и парцалите към ПСА, за да го почистят. Но не го направиха. Вигенин пък се държи като еднояйчен близнак на бившия външен министър Младенов: дори се скара на руснаците, че тонът им бил „краен“ – това момче изобщо не е наясно какво правят руснаците, когато решат да бъдат крайни. В края на годината не е лошо Орешарски да го прати тъкмо него да преговаря за поредните газови неразбории – ще ги има, това е вън от съмнение. Така че оцветявайте ПСА – и сетне давайте телевизионни интервюта

пред Кремъл, но отвън на студеното

докато уж преговаряте за руския газ, както вече се случи с бившия енергиен министър Добрев. Нашите идиоти, особено ония, които минават за демократи, не могат да проумеят, че съществуват и народи с вроден афинитет към Историята, за които тя не е нещо, преподреждано всяка година от прогимназиални даскали за собственото им удобство. Любопитно е все пак защо сега оцветиха ПСА в розово – това е доста по-толерантно, отколкото ако го бяха залели с кървавочервено; може би причината е, че през 1968 година и Дубчек искаше социализмът леко да порозовее, нищо повече, иначе той така и не спря да се кълне в преданост към Москва – но тази причина е малко вероятна, тъй като нашите оцветители със сигурност са недостатъчно грамотни в игрите на Историята, макар да са сръчни като секретарите на Сталин. Възможно е, разбира се, причината за розовата задявка с ПСА да е съвсем друга: авторът да е израсъл с „Розовата пантера“ и да си мисли, че върхът на издевателството ще бъде, ако руският войник бъде представен като знаменития анимационен разбойник – с неговото

наивно-глупашко и нахално-предизвикателно поведение

Впрочем точно така, както се държат нашите политици. Тяхното разбиране за достойнство е невъзможно да бъде оценено, понеже изобщо липсва. Само си представете как щеше да реагира същият Вигенин, ако някой беше нацапал тукашния паметник на американските летци, които разрушиха половин София в края на 1943 и началото на 1944 година; тогава загинаха 1243 столичани, а сринатите сгради бяха над 5300. И хоп, паметничето си цъфна като

знак на вечното българско дупедавство

При откриването му непрежалимият посланик Уорлик смънка нещо – в смисъл колко сме напреднали, понеже навремето те ни бомбардирали, пък сега сме стояли рамо до рамо като съюзници. И сетне се учуди – по онзи зашеметяващ начин, по който се чуди Розовата пантера, когато направи поредната си глупост: „Ако сме стигнали толкова далеч, колко ли още можем да постигнем заедно!“ Колко наистина. Между другото не им върви на клетите арменци и това си е. Сега Уорлик щял да помирява Армения и Азербайджан, това е новото му амплоа. Горко ни. Дано му измислят по-ангажираща роля в някой армено-азербайджански сериал, по възможност с повече епизоди, за да не откриват след време и там паметници.

Оцветителите не знаят, че поначало Историята е поредица главно от неизвиними решения и събития, нищо повече от това. Тяхната неукост обаче е удобна за самите тях, анонимната им смелост – също. Все пак биха могли да проявят малко повече въображение – и следващия път да боядисат за повече оптимизъм централата на СДС в черно; или да пребоядисат седалището на НДСВ от жълто в зелено – любимия цвят на Симеон. Той и не крие това: веднъж беше попитал един приятел, как е Х (известен по онова време магистрат) със зеления цвят. Приятелят ми не схванал въпроса – решил, че Симеон го пита нещо за горите си, нали му викаха Горския. А онзи имал предвид долари – и дали Х е подкупен. Тъй се изразяват монарсите за разлика от цървулите, които си оцветяват паметници с която боя им попадне.

И какво толкова са се втренчили в ПСА – когато отдавна трябваше да бъде изграден Монументът на Грабежа (1989 – ?) и него непрекъснато да оцветяват в зелено сезонните ни бояджии. Но да се върнем за 10 секунди при Вигенин – неговата основна цел е да се доразчекне по брюкселския паркет, докато кръжи с пуцинг в ръка около паметничето на Станишев, не го интересува никакъв ПСА. Не е лошо също да си спомните, че преди две години – когато за първи път поругаха ПСА, някои социалисти от групата им в Столичната община предложиха да се обсъди направо идеята за събарянето му -

нашите ренегати са вселенски първенци

Тогава предположих, че с този ход искат да събудят задрямалия си електорат. Е, успяха, той се размърда едва две години по-късно. По нова време имаше и Комитет за демонтирането на ПСА, сега и той се е кротнал, освен ако не е прераснал в Комитет за демонтиране направо на Историята. Вече ни е останала единствено мижавата роля на шегаджии с Историята. И една гордост също: известно е, че има само едно нещо, по-отвратително от комунизма – и това са късните антикомунисти. А измежду тях най-отвратителните са българските, така че – гордейте се.

А клетата Атанаска от Сливен си изхвърли бебето от втория етаж. Беше много трогателно да слушаме как я хвалят по телевизията лелките от социалния дом, в който живеела: колко била грижовна, как гушкала детето си – гуш-гуш, мами, и хайде през терасата на втория етаж. Това сме ние – така се държим с Историята: много сме грижовни, докато гушкаме формени идиоти, наричаме ги приживе „Новият Стамболов“, само дето още паметници не сме започнали да им правим. Които сетне със сигурност ще оцветяваме. Атанаска не си вземала редовно лекарствата, които й предписали от психиатричната клиника. И ние не си ги вземаме – изобщо. Ние дори не знаем какви лекарства са ни нужни.


Какви са тия секретари на Сталин, бре? В „Тайният дневник – 1938 – 1942“ на Лаврентий Берия, който се появи тия дни у нас, има следния епизод. Берия докладва на Сталин за военните неразбории, а той му казва: „Историята е забравяща дама, но това не е страшно. Важно е тя да има добри секретари. А ние ще бъдем добри секретари…“ – в смисъл, ще я пишем, както си щем. Днешните хунвейбини – оцветители и пр. се държат и те с Историята като добри Сталинови секретари.

Кеворк Кеворкян

В. Преса "

26.08 2013 в 17:42

Участието на Българската (Народна) Армия в инвазията в чехословакия е позорно за и за България и за армията. За съжалениe боядисването на паметника на съветската армия ми се струва удобна транспозиция на вината - ние не искахме ама те ни накараха затова ще им измацаме паметника. Безопасно весело и дразнещо предимно хора в различна възрастова категория.
Същия жест върху нещо на което армията и хората държат - например Паметника на незнайния воин или сградата на министерството на отбраната или вратата на народното събрание би бил наистина жест на поeмане на националната ни вина (особено на фона на поведението на "тоталитарна" Румъния. За съжаление или за щастие и пърформанса ни е като опозицията на тоталитаризма - умерен и в рамките на закона и социалната приемливост на акта сред себеподобните.

26.08 2013 в 11:23

България: Извиняваме се!
Чехия: Благодаря!
България: Пак заповядайте, само кажете и ще дойдем!