Българският национален театър – БНТ „Бай Ганьо”
представя пиесата „Българийо, майко мила”
По едноименния роман на народния писател.
Продуценти и режисьори – много, но голяма част от тях задкулисни.
(всяка прилика с действителни лица и събития е случайна)

Опушена зала, изтърбушени седалки, мъждукащи лампи. Приглушени разговори. Светлината в залата намалява. Завеса. Действие първо. „Ще има ли две листи?” Говореше си сам главният герой от трупата „Позитания” с черепа на последния умрял за идеята последовател.

Лявата част на залата слушаше внимателно и коментираше тихо монолога за излъчване на евроактьорите. Дали напрежението в редиците им е критично? Има ли някаква полза или поука? Ако все пак има две листи на левите редове, теоретично е възможно да се съберат повече гласове, защото недоволните от главния герой и шеф на трупата ще подкрепят листата на бившия главен герой. Така теоретично е възможно да се излъчат повече леви евроартисти.

Само че ситуацията в ляво някак си ми напомняше ситуацията в дясното преди време. Театърът беше същият. Само една част от актьорите са различни. А днес, както и тогава, все по-често се чува в залата и зад кулисите - който не е с нас (мен) е враг. И от тогавашната трупа на десните редове се започна отцепване, отлюспване, шутове и накрая трупата изпадна от възможността да се изявява на националната сцена.

Дали цената, която може би ще плати допълнително лявото, за да продължи да е на сцена си заслужава подобен сценарий? Или тази цена е пресметната от продуцента? Дали не е просто пушилка и накрая пиесата да завърши с една листа? Дали целта е замаскиране на начина на избор на актьорите и трупите? А има ли още нещо, което може да се прикрива от публиката в салона?

Ако допуснем, че това което се случва е правилният сценарий, то няма ли възможност за намиране на взаимно приемливо решение? Да! Има естествено, но то минава през егото на продуцента. Продуцентът е човек, която трябва да бъде мъдър, умен, обществено отговорен, справедлив, да отстоява човешките ценности, да брани истината, за да види публиката си щастлива. Или поне това си представя всеки нормален зрител (човек). Когато продуцентът изпадне до низините на човешките пороци, той престава да бъде продуцент. Трудно е да избираш правилното. Лесно е да изгониш различните от трупата и да ги заклеймиш.

Каквато и да е целта на уловката, тя съществува и тя може да изиграе лоша шега и на трупата „Позитания” и на техните симпатизанти в салона. Ако компроматите и приказките достигнат критичните нива на омаскаряване помежду им може да се окаже, че и двете листи ще губят - на редовете в ляво ще има повече празни места и по-малко актьори на сцената.

В същото време тази част от пиесата изглежда насърчително за седящите вдясно - левите редици имат разногласия. Но това е само на пръв поглед. И бегъл преглед на случващото в залата сочи липсата на добре изявени продуценти и режисьори от десните среди. Единствено голямата дясна трупа „Тигрите” на силовите актьори, смело се пъчи на сцената. Останалите, които не са на сцената се кумят дали да участват или не с тях в пиесата и как да изглеждат по-големи и авторитетни. Опитват се да направят по-голяма трупа, като нови и стари актьори се събират и се преименуват на трупа „Резервна България”. Реалността е малко по-различна. Малките трупи с не дотам известни или загубили доверие актьори изглеждат все по-обречени да бъдат малки и най-вероятно няма да стигнат до националната сцена, ако не се случи някакво чудо. Дясната част на салона днес е нещо като гордост и предразсъдъци, но извън сцената.

През това време Общото събрание на театъра ще приеме измененията в Изборния кодекс без много шум, както им е угодно и всички малки трупи от актьори отново ще останат без участие на националната сцена.

Паралелно Директорът на театъра е подложен повече от сто дни на натиск да подаде оставка. Всичко започна при сформирането на екипа за управление на театъра. Чашата преля при предложението за назначаване отправено до и гласувано от Общото събрание за шеф на охраната на театъра. От този ден насетне започна едно нескончаемо задаване на въпроса „Кой го предложи? Кой?”. И така до ден днешен. Без ефект. Но пък се отвори страшно много работа за разпоредителите. Все по-трудно става за тях да охраняват сцената и кулисите от напъните на недоволните зрители, които искат да изразят мнението си къде с домати, къде със знамена, свирки и барабани. Докарани бяха попълнения от театрите в страната и разпоредителите в един момент станаха повече от недоволните.

Дори Президентът-обединител на трупите, управителните тела и зрителите като че ли не вижда случващото се. Обяви, че ще събира в ложата при себе си първенците. Ще си говорят за някакво финансиране. Вместо да иска консултации по изборните правила за участието на актьорите на сцената той се занимава с всичко друго, което не изглежда чак толкова спешно. Защо ли? Може би, защото знае, че в следващото действие ще върне Изборния кодекс с едно вето, което е доста по-лесно, вместо да организира дискусия със зрителите и трупите и да намери пътя към възстановяване на доверието в честността на изборите.

Така кучетата си лаят, керванът си върви, а горкият театър запада.

Спомням си, че последните години два пъти в театъра имаше силни аплодисменти и радостни възгласи при представяне на нови представления. Веднъж, когато на сцената се появи трупата на приказния Цар. Втори път - когато се появи силният батко на народа с трупата „Тигрите”. Но публиката не извика на бис изпълненията на водените от тях трупи. Първата трупа се разпадна и сега е извън националната сцена. Втората още се държи. При последните размествания в театъра разочарованата публика се върна към предишните си леви актьори, поне си ги знаеше какви са като качества. Но някак си ги подцени на какво са способни като игра. Оказа се обаче, че заедно с левите зад кулисите и на сцената се подвизават и либералите с трупата „Тютюн” и националите с трупата „Аванта”. Скандалите, показвани и описвани от медиите, наблюдаващи театъра за задкулисните договорки, за начина на раздаване на роли, за подмяна на текстове, за манипулиране на хонорари и изкривяване на оригиналните произведения се раздухват, доукрасяват и понякога измислят в зависимост от целите на продуцентите и техните връзки с медийните собственици.

Въпреки илюзорната представа за стабилност в театъра тлее напрежение. Напрежение, породено от липсата на връзка между цената за билета и очакването за качеството на представлението, подхранвано все повече от разпространяваната в медиите и от уста на ухо информация за случващото се зад кулисите и очакванията за бъдещето.

Завесата ще падне, завесата ще се вдигне, всеки вече знае какво ще се случва с малки отклонения. Минусът е, че залата на театъра става все по-празна. Театърът и голямата част от публиката е все по-бедна и надеждата е единствено в тези, които ще имат смелостта да излязат на сцената и да играят в полза на зрителите.