Сърцето на Япония в снимки (Част 13)
Както всяко хубаво нещо, и нашето пътешествие до Япония стигна до своя край. Много места видяхме, много впечатления попихме, с много енергия се заредихме и ... много снимки направихме!
Последният ден ще посветим отново на Токио. Започнахме със столицата и ще завършим с нея. Напълно заслужено!
Ето, няколко месеца по-късно, пишейки пътепис, още се чудя как се справят японците!? От една страна Токио е един от най-големите градове в света, световен финансов център, столица на една от най-развитите световни икономики, а от друга – град с вековни традиции, перфектни ред и дисциплина, почти нулева престъпност, зашеметяващи небостъргачи и всяващи респект и уважение храмове. Природата е издигната в култ от хората и от тяхната религия. Независимо от баснословните цени на земята, в Токио има красиви и чисти паркове, градинки, дворчета... Хората могат спокойно да се разхождат по улиците, без да се дрогират с изгорели газове. Такива просто не се забелязват. Може би екологичните двигатели на автомобилите, камионите и автобусите допринасят основно за това, но е факт, че всичко се прави с последователност и грижа за природата, каквито не съм срещал никъде другаде. Може би аз нямам достатъчно база за сравнение, но от Япония останах изключително впечатлен. Просто всичко е както ТРЯБВА да бъде.
Тази сутрин го раздаваме лежерно. Срещата на групата е в 9:00 в лобито на хотела, като междувременно трябваше и да закусим. Това е единственият хотел, който ни предложи континентална закуска, на която много се зарадвахме!
След кратко забавяне, поради леко успиване на част от групата, хващаме метрото до източните градини на Императорския дворец. По времето на Едо-периода там е бил разположен дворецът на шогуните от фамилията Токугава.
Още преди да влезем се усеща някаква празнична неделна атмосфера. Явно попадаме на ден за организиран спорт и около императорските градини граждани със състезателни номера и причудливи екипи си правят нещо като маратон.
Ние се отправяме, разбира се, към вратата Оте Мон.
Влизайки вътре се натъкваме на грижливо поддържани алеи и парк. Когато говорим за Императорския дворец в Токио, е добре да се знае, че той е действащ и няма как да го посетим, освен при специални случаи. Частта, която е достъпна свободно са градините с широките алеи за разходка.
Една от малкото постройки е кула, зад която е разположена затворената за посетители част.
Лехи с растението „чай”:
Освен кулата има и остатък от крепост, която не е реставрирана. Единствено са постегнати основите, така че да можем да придобием представа за размерите и местоположението.
Другата постройка, но вече съвсем модерна, е една неголяма концертна зала.
Съсредоточаваме се отново върху градините с перфектна поддръжка.
Няма начин да няма охрана. Има, при това на велосипед!
Другата част на парка – извън крепостните стени на Императорския дворец, е още по-красива.
На излизане попадам и на малка бамбукова горичка за разнообразие.
Обиколихме градините, пропускайки същинския дворец на императора, и хващаме отново метрото в посока квартал Хараджуку, намиращ се между районите Шинджуку и Шибуя.
Пословично е спането на японците в превозните средства. Особено учудващо е как заспиват сутрин в метрото, след което се събуждат точно на спирката, на която трябва да слязат. Мартин имаше късмета да седи между две красиви японки, докато се возехме. Малко след като се качиха, обаче, те заспаха!
Картинката е ясна – изглежда сякаш Марто чете приказки за лека нощ! Митко също влезе в ролята на стабилна опора.
Слизайки на спирката в Хараджуку попадаме на Danish Bar – нещо като понички със захар, с шунка и кашкавал или с пюре от кестени. Цени – народни!
В тази част на Токио се намира шинтоисткият храм на императорското семейство – Мейджи Джингу. Една тории, непосредствено до изхода на метростанцията, бележи началото на храмовия комплекс.
Кратка история на храма.
Построен е в памет на 122-ия импертор Мейджи и неговата съпруга императрица Шокен след тяхната смърт. Мейджи е прадядо на настоящия император на Япония. Официално е открит на 1 ноември 1920 г. При построяването му са участвали много доброволци от цялата страна. Градината е разположена на площ от 700 000 кв.м и в нея са засадени 170 000 дървета от 245 вида. Над 100 000 от тях са дарени от доброволци, а 110 000 са японците, участвали доброволно в засаждането им.
Тръгвайки по алеята стигаме до място, на което отдясно са наредени множество бурета за саке, а отляво – бъчви за вино.
Всяка година производителите на саке даряват бъчви с тази национална напитка на Япония от уважение към паметта на императора и императрицата. Като благодарност служителите на храма се молят за просперитета на производителите и за богата реколта.
Император Мейджи е водил политика на модернизация на страната и отварянето й към света. Част от тази идея е интересът към чуждестранната кухня и напитки. Тези бъчви с различни видове бургундско вино са дарени от различни областти на Бургундия чрез техния представител в Япония. Така Франция и Япония се очаква да продължават своето ползотворно сътрудничество и в бъдеще.
На път към храма срещаме първите впечатляващо облечени деца.
Стигаме входа, белязан от друга тории. Празното пространство пред самия храм в неделния ден е пълно с народ. Това дава огромен потенциал за фотографска изява. Успяваме да снимаме множество японци с техните чаровни малки дечица, облечени в традиционни официални кимона. Хващаме края на сватбена церемония и последвалата градинска фотосесия. Много удачно се получи, че дойдохме на това място точно в неделя. Храмът е чудесен, а хората прекрасни в празничните си облекла.
Самият храм е забележително красиво творение на съвременното японско храмово строителство.
Наоколо е пълно с дарения под формата на „благодарствени кукли”.
Най-забележителното за мен самия са хората.
Разбира се – неделя като ден за сватби ни дава възможността да видим как изглеждат младоженците и техните семейства.
И не на последно място – служителки на храма, които откровено не желаеха да бъдат снимани, но ... пита ли ги някой! Снимката е на Руди, защото аз не успях да ги хвана.
От тук групата тръгва на разходка по улиците на Хараджуку, известни с екстравагантно облечените млади хора и шопинг улиците за мода.
Снимките от Хараджуку са от Калина и Марто, защото аз се отделих и тръгнах с метрото към седалището на Японската Го-асоциация – Nihon Кi-In.
Тази метролиния има врати към релсите и без да е спрял влак на перона те не се отварят. Няма как да падне някой или да го бутнат, както напоследък се случва в София.
Слизам от метрото на станция Ичигая в квартал Гобанчо, район Чийода. Междувременно навън е започнало да вали и тръгвам на прибежки в посоката, която ми показва GPS-а. Слава богу асоциацията не е далеч от спирката и точно по обяд в 13:00 влизам в сградата на Nihon Кi-In.
Няма кой да ме посрещне и никой не обръща внимание, че чужденец се е намърдал в централата на Го в Токио. Няколко човека седят пред голям екран и следят в реално време някаква партия, а в една странична стаичка десетина човека, разделени на няколко маси, играят задълбочено.
Естествено, за мой „голям” късмет, момичето, което трябваше да ме разведе из централата и да ми разкаже за играта, през уикенда не работи. След няколко мимики и жестове със случаен японец във фоайето, се ориентирам и слизам на долния етаж, за да разгледам музея на Го. Всички указателни табели са на японски и това допълнително усложнява задачата на хора като мен.
В музея, разбира се, има писмени източници за историята на играта в Япония и антични аксесоари за Го. Експозицията не е голяма и ми отнема не повече от 15-20 минути, за да я разгледам.
Старинен гобан – така се нарича дъската за игра на Го. Изработвали са се от майстори и са били богато украсявани с дърворезба. Това е правело гобаните изключително скъпи и ценни. Вероятно на някакъв такъв е играел своите партии Токугава Йеасу. Интересното е, че именно този най-велик владетел на Япония има изключителен принос за развитието на Го в страната, създавайки четири Го-къщи: Хонинбо, Ясуи, Хаяши и Иноуе – академии за Го, администрирани, поддържани и контролирани от държавата.
Залата на славата и музеят на Го са отворени през 2004 година по случай 80-годишнината от създаването на Нихон Ки-ин. Целта й е да отдаде почит на хората, които са допринесли най-много за развитието на Го. Те се избират веднъж годишно от комисия. Първият уважен в Залата на славата е именно Токугава Йеасу.
По времето на Едо-периода е била създадена титла Мейджин, която се давала на безусловно най-силния играч за времето. Когато не е имало консенсус кой е най-силния, титла не се е присъждала.
Още нещо интересно. Годокоро е била официална правителствена позиция със задължения да регулира и управлява света на Го. Нещо като министър на Го. Заемала се е от Мейджин и когато не е имало такъв – позицията е оставала вакантна.
Малко по-обикновен гобан, но отново изключително ценен с изработката си от голямо парче дърво.
Ориентирам се отново и се качвам на втория етаж, където се намира магазина на Кисейдо – официалното издателство на Японската Го-асоциация.
Влизам и поздравявам с коничиуа двете жени, обслужващи магазина. Впускам се из помещението с големина около 40 кв.м, за да разгледам. Попитах дали мога да снимам и ми разрешиха. Помолиха само да не снимам игралните зали, в които се играеше Го. Там се влиза срещу заплащане.
Всички, ама всички книжки бяха на японски и хубавите ми намерения да си тръгна с някоя полезна литература се сринаха. За сметка на това се залепих на витрината с комплектите за игра – бели камъни от морски миди и черни от някакъв истински камък със специална обработка.
Цените на комплектите са от 5000 до 58 000 йени. Да, няма грешка! По принцип се намират и по-скъпи.
Продавачките, забелязвайки интереса ми, извадиха най-скъпите и красиви комплекти, както и мострите, демонстриращи процеса на изработка на същите, върху щанда. Така можех много по-лесно да ги снимам и разгледам. Разбрах как са изработвани черните и белите камъни.
Наистина, някои от тях си заслужават баснословните на пръв поглед цени.
Това е относно Нихон Ки-Ин. Излизам, отправям се с бърза крачка към метрото и тръгвам към мястото на срещата с Мартин, за да се присъединя към групата. Бяхме се уговорили между 14:30 и 15:00 да съм пред сградата „109” в квартал Шибуя.
Пристигнах, слязох от метрото и се огледах с изумление – кварталът е зареден с изключителна атмосфера! Метростанцията се намира под високата сграда на следващата снимка.
Пред мен е едно от най-атрактивните кръстовища на Токио в квартал Шибуя.
Ориентирах се и забелязах, че сградите „109” са точно две! Една за мъжка и една за дамска мода! След питане се разбра, че тази за жени е основната. Отправих се към нея.
Точно на входа има рекламен щанд на Maybeline. Само за жени! За мъжете остава изплакването на очите.
През това време наблюдавам внимателно тълпата – дали случайно не ми хрумна идеята, че ще открия групата?!
Докато чакам наблюдавам минувачите с голям интерес. Пълно е с млади японки, облечени по последна мода и изглеждащи атрактивно. Една хубавица мина поне 3-4 пъти покрай мен и нито за миг не вдигна очи от телефона си, украсен с лъскави дрънкулки.
На фона на луксозните жени минават и луксозни автомобили.
Оказа се още, че сме си уговорили среща на едно от най-оживените места в Токио, в един от най-натоварените часове, в почивен ден. Групата закъсняваше, а аз започнах да си мисля, че седя и чакам на погрешно място.
Един час по-късно ми писна и се отказах да чакам повече. Тръгнах по улицата в посока метро станцията и малко преди да пресека на светофара срещнах Марто. Ей така, съвсем случайно го намерих в навалицата! Просто не е за вярване!
В резултат групата ни отново бе цяла, но не за дълго. След кратко съвещание, решихме, че ще се пръснем по улиците и ще се срещнем отново на това място след точно определено време. Аз тръгнах с Мартин из тълпата и после по малките улички.
Морето от хора на най-оживения и най-младежкия квартал на Токио сякаш ни погълна. Атмосферата е наистина впечатляваща!
Не, благодаря! Да де... Ясно. И аз благодаря!
Кръстосваме наляво, надясно, минаваме по някои улици повторно. Попадаме все на весели млади хора. Животът кипи с пълна сила и никой не може да ме убеди, че японеца не умее да се забавлява!
Да, за малко да не забележа една огромна опашка. Основно млади момичета, наредени по стълби, после по тротоара и ... нарочно проследих къде започва редицата!
Радиостанция Tokyo FM 80.0! Явно някакъв кастинг. Боже, боже, какъв наплив!
От тук се отправихме към малките улички с почасовите хотели.
Даже си имат ценоразпис на вратата – 90 минути за 3000 йени, 120 минути за 3600. За какво се използват – не знам, а и Марто се чудеше... Е, не е трудно да се досети човек.
Свечери се и се отправихме към мястото на среща с останалите. Това е кръстовището на Шибуя – може би най-натоваренето в цял Токио.
Тръгваме си и хващаме пак метрото за няколко спирки. Излизаме близо до друг известен квартал, а по пътя към него минаваме покрай шоурум и кафене на Мерцедес.
За да не подминавам фрапиращото – откривам боклуци на платното. От всичко това на сутринта няма да има и следа.
На свечеряване стигаме до квартал Ропонджи. Според Мартин тук има какво да се види, а има и интересни заведения за хранене.
Минавайки под моста, който се явява като някаква граница на квартала, тръгваме по широк булевард. Тук-таме има интересни обекти за снимане, а в далечината се вижда красиво осветената кула Tokyo Tower.
Малко по-нататък зад поредния ъгъл попадаме на големия червен надпис Hard Rock Cafe
Част от групата влиза вътре, а друга пресича на отсрещната страна, където бе привлечена от един бар с пиене на корем по 300 йени.
Аз лично не проявявайки интерес към нито едно от заведенията, решавам, че ще отскоча до Кулата на Токио. Уговаряме се, че ще ги намеря някъде наоколо като се върна.
Продължавам по булеварда като се ориентирам лесно по кулата. Минавам покрай руското посолство с порядъчна охрана отпред. Разстоянието се оказва по-голямо, отколкото предполагах. Малко повече от километър и половина отне в едната посока.
За сметка на това си заслужаваше! Кулата на Токио поразително много прилична на Айфеловата кула с разликата, че е висока 333 метра срещу 320 м на оригинала в Париж. В основата са разположени редица атракциони, които за съжаление в момента на пристигането ми вече са затворени.
На касата се снабдявам с брошурка, от която разбирам интересни факти.
Японската кула, освен, че е малко по-висока, тежи 4000 тона срещу 7000 на Айфеловата. Разполага с две панорамни площадки – на 150 и на 250 метра. Цената за посещението им е различна. До основната се стига срещу 820 йени, а срещу още 600 можете да се качите и по-нагоре. Работното време за тях още не беше изтекло – до 22:00 часа. Това, което беше затворено и за което съжалих, бе Аквариумната галерия, която според рекламата разполага с прекрасни и много редки риби. Общият брой на декоративните акварумни обитатели се твърди, че е над 50 000.
Освен това за интересуващите се: има музей на восъчни фигури, произведени в Лондон, Нипонленд за забавление на деца, зала с огледала, магазини за сувенири, заведения, бар с музика на живо и др. Едно от основните предназначения, обаче, си остава функцията на телевизионна кула, от която се излъчват десетина телевизионни програми и още толкова радиопрограми.
Не разполагам с време за каквото и да било. Постоянно ме гложди мисълта, че имам още 1,6 км на обратно и че едва ли е редно цяла група да ме чака, защото съм се запилял из някакви кули.
Тръгвам с ускорена крачка и стигам до бара, в който вече няма никой. Минава ми лудата идея, че пак сме се загубили и разъждавайки как ще се ориентирам до хотела срещам отново Мартин на улицата. Той ми каза, че половината от хората още са в Хард Рок Кафе и вечерят, а той, заедно с Митко и Калина са седнали в един турски ресторант. Минавам да нагледам сънародниците в Хард Рок и избирам комшийската храна. Стори ми се по-привлекателна.
Поръчахме си разни турски вкуснотии. Винаги съм считал, че тяхната кухня е една от най-добрите в света. Вярно, че сме в Япония, но не пречи да опитаме нещо различно. Заприказвахме се и с комшиите за това кой от къде е и колко се радваме да се видим... Накрая вместо с „аригато гозаимаща” благодарих с „тешекюр едерим” и се разделихме с едно „гюле-гюле”.
В хотела се прибрахме не много късно, но доволно изморени. След традиционната сладка раздумка във фоайето се прибрахме, за да си стегнем багажа за пътуването към България. Нещо повече – трябваше да станем на сутринта достатъчно рано, за да се качим още в 5:20 на таксита към гарата.
Дойде и денят на нашето заминаване от Япония. Полетът Токио-Франкфурт е в 9:45, така че в 6:10, полуспящи, взехме влака от гарата на Токио към летище Нарита.
След като минахме през всички проверки и регистрации, започна досадно дълго очакване, за да се качим в самолета. А какъв самолет само!
В процес на зареждане:
Пред очите ни се е разперил най-големият авиолайнер в света за момента – Airbus A-380. Единственият самолет на два етажа.
Може би някой ще опонира, че 747 също има втори етаж, но за разлика от него А-380 има пълна дължина на втория етаж и по цялия корпус се виждат два реда прозорци. Броят на пътниците на нашия полет бе 529 души! Не ми се беше случвало досега да летя в такава голяма конфигурация. Това, разбира се, имаше своите неудобства на летищата – обслужваха ни сякаш са кацнали два обикновени самолета едновременно.
На фона на всички суперлативи, след като се качихме на борда, останахме в самолета около 100 минути. Оказа се, че някакви датчици за дим не се нулират и сервизните инженери на Луфтханза Техник преинсталираха целия софтуер от нула.
Всичко това, разбира се, се отрази на връзките ни с другите полети. Трябваше да кацнем във Франкфурт, от там да летим за Виена и от Виена до София. Е, до Франкфурт стигнахме, но следващия полет изтървахме, при това с много. Не съм очарован от организацията на германското летище. Отне ни 1:20 часа, за да излезем от самолета и да се прехвърлим към следващия полет. Естествено, изпускайки го, се наложи да минем през неадекватните действия на служителка от Сервизния център на Луфтханза, която ни създаде още по-големи перипетии.
Въпреки всички проблеми в 23:00 кацнахме в София. Имахме и невероятния късмет багажа ни да пристигне едновременно с нас, нещо на което не се надявахме много.
Кратката равносметка е че за 13 дни успяхме да посетим най-важните места в Япония, които са били двигател на историята на страната и са носител на нейните традиции и дух. Не само в географски, но и в чисто исторически и културен аспект, нашата група от „Клуб за екзотични пътшествия” се докосна до „Сърцето на Япония”!
* * *
Огромни благодарности на Stas за възможността да погледнем Япония през неговите очи!
Пътеписа както и снимките в реален размер можете да видите в OFFRoad-Bulgaria.com, след като се регистрирате.