Сърцето на Япония в снимки (Част 12)

Предстои да видим отблизо планината Фуджи, езерото Кавагучико но преди това да разгледаме отново част от Токио заедно със Stas ...

На единадесетия си ден в Япония смея да кажа, че съм видял много. Толкова, че опитите ми да го споделя с вас вероятно са станали досадни за едни и твърде обстоятелствени за други. Още в началото споменах за ролята на детайлите в пътеписа си. Именно благодарение на тях, прочелите всичко са видяли реалността такава, каквато я видях и аз.

И все пак едно от най-знаковите места в Япония все още липсва от моите записки – днес ни очаква планината Фуджи!

Събуждаме се отново в Токио. Сутринта излизаме от хотел Вила Фонтен и се отправяме към близката станция, за да вземем метрото за две спирки до гара Шинджуку. Улиците са все още пусти, а въздухът утринно чист. Трудно е за вярване, но да, именно чист!

Станция или гара Шинджуку е една от най-натоварените в света. Вече сме били тук при първия ни престой в столицата, но сега ще се възползваме от междуградската автогара в съседство.

Автобусът към Фуджияма тръгва в 10:10, така че имаме около час свободно време. Имам избор – да се помотая по огромната гара, която с подземните си пасажи става тежък за ориентиране лабиринт, или да тръгна по улиците между едни от най-високите сгради в Япония и просто да разглеждам. Избирам второто.

Една от знаковите сгради в квартала е Cocoon Tower – второто най-високо учебно заведение в света. Университет за моден дизайн и два колежа се поместват в 50-етажната 204-метрова кула.

Минавам покрай Mitsui Building – 224 метра, 50 етажа.

След това се ориентирам по добре познатия ни небостъргач с две кули.

Да, това е Кметството. Предишният път стигнахме до него, качихме се и въобще не погледнах какво има отзад. А си е струвало!

Зад Кметството, сред мрежата от улици и сгради-гиганти, се простира неголемият Шинджуку Чуо парк.

Точно днес там имаше нещо като битпазар. Хората пристигаха с чанти и сакове, отваряха ги и изваждаха отвътре всякакви вещи, които по една или друга причина не са им необходими. Други се разхождат между импровизираните сергии и зяпат, пазарят се и чат пат си купуват по нещо. Винаги е любопитно и интересно да се слееш със средата.

Времето ми беше ограничено и тръгнах обратно към автогарата. Хареса ми цветът на автомобилите по поддръжка на зелените площи.

Стигнах обратно до автобусната стоянка, минавайки през подземен проход под улиците и небостъргачите. За късмет излязох точно където трябва.

Пътуването с автобуса ми се губи, тъй като по някое време съм заспал. Само помня, че по магистралата имаше задръстване и сме пътували около 1:45 часа, за да изминем около 100 км разстояние.

Малко след като видяхме за пръв път планината Фуджи през прозореца на автобуса, минахме покрай интересно изглеждащ лунапарк, но поради недостатъчното време, решихме, че ще го пропуснем.

Пристигнахме със закъснение на автогарата в селището Кавагучико, разположено покрай голямо езеро в подножието на планината Фуджи.

Тази гара е портал към планината Фуджи. Поне така пише на нея. Една туристическа карта показва как изглежда района. Малко е грозна, но поне е показателна.

Мартин ни купи еднодневни автобусни карти за всички превозни средства в района. Все още не знаехме докъде точно ще ходим, как ще успеем и колко ще ни струва. С картите, обаче, тези притеснения не важат.

Около планината има разположени няколко езера и няколко селища. Всичките те са свързани с автобусен транспорт, който ги обикаля в кръг. Има няколко линии и лесно можеш да се ориентираш коя да вземеш, за да стигнеш на желаното място.

Ние хващаме едно автобусче, което ни закара до началото на езерото Кавагучико.

Слязохме на спирката, която прави връзка с местния кабинков лифт. С него се качваме на планината „Качи-качи”, на върха на която е направена туристическа панорамна площадка с красива гледка към Фуджи. Пред нас е най-високата планина в Япония. Облаците обикновено се движат малко под високия 3776 метра връх.

Времето е прекрасно, но за съжаление слънцето свети точно срещу нас и фотографските ни умения са поставени на сериозно изпитание. Естествено, първо пробвам с планината Фуджи!

Нещо не ми харесва как се получава. Този контражур на планината някакси не ме впечатлява. Премествам обектива към комплекса с лунапарка, който се вижда някъде долу ниско.

Езерото се вижда по-добре.

Последен опит...

Общо взето планината се вижда по този начин от тук и нямаме голяма алтернатива, освен да сменим мястото, от което снимаме. Хапнахме сладолед от машина по 300 йени единия и хайде надолу!

Решихме, че ще продължим към отдалечения край на езерото, но автобусчето по разписание щеше да дойде след 30 минути. Веднага оползотворихме времето в магазините за сувенири.

Другият край на езерото Кавагучико се оказа страхотно място за релакс и разходки. Крайбрежната алея предлага великолепна гледка и малки романтични кафенета.

Тръгвайки към улицата минаваме покрай нечия къща-мечта.

На улицата се налага да поизчакаме отново автобуса. Този път в обратна посока, за да хванем другата линия. Докато чакаме се надпреварваме да украсим колекцията си от снимки с няколко есенни пейзажа.

Блясъкът на есента бе уловен! Време е да продължим!

Сменихме автобуса и се отправихме към езерото Саико и Пещерата на прилепите.

Облаците на върха на вулкана започнаха да се разкъсват и това ни даде някаква надежда за красив залез. Докато пътувахме към пещерата обсъдихме как ще отидем до другото езеро и ще направим страхотни кадри!

След дълго пътуване и многобройни спирки стигнахме до касата и входа на Пещерата на прилепите.

Вулканът Фуджи избухва средно на около 300 години. От последното изригване през 1707 г. са минали 305 г., така че очакваме всеки момент да се случи поредния катаклизъм.

Пещерата на прилепите е образувана при някое от изригванията на вулкана. Стичането на потоците от лава е оставило кухини, в които ние смело се напъхахме. Предварително на входа ни бяха снабдили с каски.

По пътека през красива горичка се стига до самия вход на пещерата.

Не знам дали каските са за падащи предмети... На мен ми се струва по-скоро, че ни ги дават, за да не си удряме главите в тавана на пещерата. На места се промъкваме почти пълзейки през тунели, високи около 50 см, ако това може да се нарече височина въобще.

За тези, които не могат да минат през подобно изпитание има обиколен маршрут.

След като не видяхме прилепи, поне си събрахме по някое камъче от лава. Аз лично си напълних джобовете.

Предния ден, като пътувахме към Токио, имаше много красив залез в червеникави тонове. Щеше да е добре да посрещнем залеза при Фуджи и ако имаме късмет да станат много красиви снимки. Да, но късмет нямахме. Излязоха облаци и небето се стъмни по-рано от очакваното.

Пеша се разходихме от пещерата до езерото Саико и хванахме последната светлина за деня.

Намерихме най-красивото място за снимане на планината с цветя на преден фон, но ... малко късно.

След като цял ден пътуваме и обикаляме, хващаме от езерото местния автобус, който след около 100 спирки стига до автогарата. Е, не бяха чак сто, но толкова ми се сториха.

Нашият луксозен автобус пристигна малко след обявения час за тръгване. Тук явно никой за никъде не бърза. Нямаше много пътници, а шофьорът и стюардесата много се зарадваха да ни видят отново.

Пристигнахме на станция Шинджуку в 20:45 часа след 2 часа път, прекарани лично от мен в здравословен сън.

Районът Шинджуку е един от най-оживените вечер и преди да се приберем в хотела се пръсваме поединично, за да го разгледаме и да се потопим в атмосферата.

Тук е нещо като рай за любителите на техника. В огромни магазини можеш да намериш абсолютно всичко, каквото може да ти хрумне. Е, цените не винаги са изгодни за нас, но за доходите на японците всичко е въпрос на това дали искаш или не искаш да си го купиш, а не дали можеш.

С Мартин се качихме отново на 45-ия етаж в Кметството, а след това се разходихме по улиците на Източен и Западен Шинджуку. За да преминем от другата страна на гарата се спускаме в лабиринта от подлези.

За уличните таланти има поле за полезна изява. Графитите по стените са си произведение на изкуството!

Излизаме и попадаме на познато място. BIC CAMERA е голяма верига за продажба на електроника.

Спускаме се по малките улички, доколкото могат да се нарекат малки.

Във всеки случай навалицата вечер в квартала е уникална. Никой не се бута, а и за миг не съм си помислил, че някой може да ме обере в тълпата. Тези неща ги приемам за нормални – явно съм свикнал с Япония.

Попаднахме отново в квартала на червените фенери и разгадахме мистерията с липсата на предлагане по улиците. Оказа се, че всичките заведения, предлагащи еротични услуги са в сградите на различни етажи. По улиците се мотаят единствено разни съмнителни типове и негри, които те убеждават да се качиш на някой етаж само да погледнеш. Входът бил 3000 йени, което включвало разни напитки... Останалото се плащало отделно и т.н. С голям зор се откачихме от най-настоятелния тъмнокож агент, твърдейки, че закъсняваме за среща и обещавайки да се отбием на следващия ден, ако имаме време.

Прибираме се в хотела с метрото и във фоайето се събрахме, за да уточним програмата за утрешния, последен ден в Япония.

Определено имаше какво още да видим от Токио. То и цял месец да сме тук, най-вероятно няма да скучаем. С днешния ден отметнахме една важна точка от пътешествието ни в Япония. Не се изкачихме на Фуджи, но я видяхме от близо в цялото й великолепие, усетихме спокойствието и чистотата на природата и прекарахме още един великолепен ден в прекрасната компания на ентусиастите от Клуб за екзотични пътешествия.

Следва продължение...

Следете новините ни в GoogleNews