Сърцето на Япония в снимки (Част 10)

Продължаваме разходката в Каназава и околностите му.   Със Stas ще разгледаме Храма на нинджите и квартала на самураите, а след това ще пристигнем и в архитектурният резерват - градчето Ширикава. 

Днешният ден се очертава отново динамичен, което не учудва никого. Стана ясно, че в 12:35 часа трябва да хванем междуградски автобус към градчето Такаяма, който прави междинна спирка в Ширакава-го, което пък на свой ред е атрактивен архитектурен резерват. Това значи, че освен в Каназава, ще се отбием в Ширакава и накрая ще завършим деня в Такаяма. Супер перспектива!

Преди 1235 ч. обаче имаме достатъчно време, за да доразгледаме Каназава. Какво остава? Ще започнем с Храма на нинджата, на изхода на който ще ни чака Фуджио – нашият екскурзовод от предния ден. С него ще се разходим из квартала на самураите, след което ще бързаме към автогарата.

Тръгнахме рано от хотела, за да успеем с всичко. До Храма на нинджите стигнахме откъм задния вход. Как го уцелихме – никой не разбра! Чувството за ориентация на Марто отново бе безпогрешно.

Мьорюджи или Нинджа-дера (Храм на нинджата) всъщност няма нищо общо със загадъчните нинджа-бойци. Преместен е тук от предишното си местоположение през 1643 г. Шогунатът по това време е натиснал всички местни владетели да му се подчинават и е искал гаранции за това. Тошитсуне от местния клан Кага се оженил за дъщеря от фамилията Токугава и изпратил майка си като гарант в замъка Едо, за да запази добрите отношения с управляващата шогуната фамилия. Междувременно той построил много храмове наоколо, в които скрил войници, които да са му на разположение по всяко време за битки. Нинджа-дера бил в центъра на тази група от храмове и от него лесно се виждали приближаващи неприятели. Наречен е Храм на нинджата заради многото скрити стълби, тайни стаи, зала за ритуално самоубийство – сепуку.

Правила за посещение:

1. Тъй като това е храм, моля носете подходящо облекло. Посетителите се умоляват да си свалят шапките и слънчевите очила.
2. Пазете тишина, докато разглеждате храма. Пияни или болни хора не се допускат!
3. Не пипайте експонатите в храма!
4. Пушенето и снимането са забранени!
5. Бебета и малки деца не се допускат в храма.

По тази причина Фуджио не ни предложи да влезе с нас, тъй като и без това нямаше да може вътре да говори и да ни обяснява. Най-фрапиращото бе друго. Въпреки, че нашата група се състоеше само от нас и никой друг, през цялото време една девойка ни разказваше за храма на ... японски. Попитах още на входа защо не на английски – не, не можело и такива били правилата. Останах откровено изненадан! Както знаем, в Япония никой не се отклонява от правилата, освен нас, българите. Ние пък за отмъщение направихме по някоя и друга забранена снимка.

Мястото за молитви на господарите от клана Маеда. Около олтара е пълно със скривалища за охраната – хем господарят не ги вижда, хем го пазят ефективно от евентуални нападения на наемници.

Различни скрити стълби (общо 29) се откриват след отваряне на пода или плъзгане на стена. По тях се преминава на някое от седемте нива, разположени на общо 4 етажа.

Стаите са общо 23 на брой и всяка със своето предназначение. Всичко ни бе обяснено подробно на японски и затова ще ви го спестя.

Нинджа-дера е архитектурен комплекс. През Едо-периода, шогунатът Токугава е забранил да се строи на повече от 3 етажа. Погледнат отвън, този храм изглежда като на два етажа, но в действителност е на четири с вътрешна структура на седем нива. Като допълнение е много здрав, за да издържа на тежкия сняг и бурите.

Още нещо последно. В средата на храма има голям кладенец, за който се счита, че е начало на тунел към замъка Каназава. Това все още не е потвърдено.

В 9:40 Фуджио беше пред изхода и с „коничиуа” и усмивка поздрави всеки от нас. Попитах го по кое време как се поздравяват – до залез слънце си казват „коничиуа”, а след това „конбануа”. Интересното е, че при изговаряне на думите голямо значение има интонацията – това придава допълнителна изразителност на японския език.

Тръгваме по старинни улички с автентични стари къщи. Добре поддържани, но в оригинален стил.

По пътя към самурайския квартал се отбиваме при единствената останала в Каназава работилница за хартиени чадъри. Изработва ги симпатичен и засмян 88-годишен старец. За съжаление, след него няма да има кой вече да ги прави или поне не по традиционния начин. Често се срещат имитации, но класическите хартиени чадъри се правят от старите майстори по поръчки от гейши, артисти... Използват се за традиционните японски представления.

Естествено, снимахме се, разпитвахме го и накрая даже му направихме и оборот за някакви по-малки сувенирни чадърчета.

Съвсем близо сме до квартал Нагамачи, в който са повечето запазени къщи на самураи. Минаваме покрай реставриран магазин от Едо-периода, в наши дни – музей.

Разхождаме се, разглеждаме и се озоваваме пред къщата на самураите от фамилията Номура.

Богатството на едно домакинство се е измервало в коку. Това е мерна единица, равна на дажбата от ориз за изхранване на един човек за една година. През следващите дни отново стана дума за коку и тогава получих повече информация.

За момента стана ясно, че самурай с 1200 коку се счита за доста богат. Точно толкова е получила фамилията Номура като награда за вярна служба от клана Кага. Съответно и къщата им е по-голяма от останалите в квартала. В наши дни е превърната в музей.

Доспехите на господаря, стаи с под от татами, както и красива градина са неразделна част от самурайския дом.

През Едо-периода, в продължение на 270 години, не е имало войни и самураите са си търсели забавления и хобита. Гейшите, обаче, са били забранен плод за тях. През тези години много сериозно се е развило изкуството, наречено „чайна церемония”. Придали са му такова значение, че заради пиенето на чай са се правели специални помещения в къщата, а дори и отделни постройки. Естествено и в къщата на Номура има отделно помещение за посрещане на гости и пиене на чай.

Вратите често са били тесни и ниски, така че гостът да не може да влезе вътре носейки меч. От една страна това дава сигурност на домакина, а от друга страна символично всяка вражда остава отвън.

Излизаме отново на улицата...

Минаваме и през друга къща... По-точно място, на което е имало къща, но е останала само главната порта, наречена Нагая-мон, с прилежащите й помещения и градината.

Стаята на слугите, наричани чуген и комоно, се намира отляво на входа.

Отдясно са конюшните.

Влизайки през вратата попадаме в малка, но красива градина.

Отново сме на улицата.

Не за дълго, защото влизаме в още една къща-музей, в която освен обичайните стаи откриваме и детайли от бита на обитателите.

Тъй като времето напредва безмилостно, хващаме по улички, които излизат точно на гърба на нашия хотел.

Прибираме се в хотела, грабваме си багажите и с таксита се омитаме в посока гарата, респективно – автогарата. Двете са на едно и също място.

Междуградските автобуси в Япония са луксозни по нашите стандарти. Качваме се на един такъв и тръгваме в посока Ширакава. Всъщност, пътуването не е никак досадно, а напротив, предлага мигове за релакс от продължителното обикаляне по улиците.

По пътя минаваме през тунел, дълъг цели 9 км. Малко след това навлизаме в живописна планинска местност и след поредния завой се озоваваме на място, което сякаш е извадено от приказките.

Автобусът спира на автогарата, слизаме и си сваляме багажа.

Вместо да се възползваме от едночасовия престой на автобуса, специално направен, за да разглеждаме, ние решаваме, че направо ще вземем следващия и така ще си увеличим престоя до напълно приемливите три часа и половина. Билетите и без това ни важат, така че къде е един час, къде са три и половина! За целта си заключваме куфарите в касети за багаж на гарата и се хващаме на работа!

Обиколих цялата автогара да търся кошче за боклук. Станал съм културен! След като така и не открих, отидох на гишето за туристическа информация и попитах направо къде мога да си изхвърля боклука. За моя най-голяма изненада ми съобщиха, че в Ширакава няма кошчета и всички си носят боклуците обратно в града. Ей това не го очаквах!

Хората идват тук да си почиват – някои си водят децата, а други – кучето.

А селището наистина обещава екзотична атмосфера.

Информацията за Ширакава-го отпреди XII век е много оскъдна. Известно е, че това е селище на земеделци. Някъде след Едо-периода в Япония започнал да се развива нов поминък – бубарството. Типичните къщи в стил гашо са предназначени за живеене, но се оказало, че са изключително подходящи и за отглеждане на копринени буби. Когато хората живеят на първия етаж и палят огън за отопление и готвене, топлината се качва нагоре и пространството непосредствено под дебелия и изолиращ сламен покрив е ставало приятно топло – перфектната за целта среда. Огънят, с който се отопляват има съществена роля и за здравината на покрива – опушването го импрегнира и заздравява. И така – домът на местните жители станал и тяхно средство за препитание. По това време броят на къщите се увеличил над 100 – двойно спрямо количеството им преди 1600 г.

През 1967 г., вследствие на масовото изселване на населението от отдалеченото село Казура, било взето решение да бъде направен етнографски музей „Гашо цукури”, в който били преместени голяма част от изоставените постройки. Именно него ще посетим първо.

За съжаление облаци покриват небето и снимките не предават атмосферата такава, каквато я почувствахме ние.

Къщите-ескпонати в музея на открито са малко повече от 20. Една от първите е воденица.

Една от най-интересните е плевня с покрив до земята с формата на буквата А.

Чиста природа заобикаля мястото и му придава спокойствие и усещане за съвършенство.

Фамилни къщи с прилежащите им постройки, както и красивата градина, част от живота на японеца.

Още фамилни къщи. Есента настъпва и листата започват да се оцветяват в златисто.

Дотук беше музеят. Връщаме се обратно покрай магазини за сувенири.

Автогарата с музея са от едната страна на реката, а по висящ мост се стига до самото село.

От другата страна излизаме на главната улица, на която се виждат и съвременните постройки.

По нея се отправяме към близкото възвишение, където е панорамната площадка Широяма. Някога на хълма е имало замък, но в момента няма дори и следи от него.

От тук наистина се открива прекрасна гледка!

Повече от 600 човека все още живеят в селцето Огимачи. Те оцеляват благодарение на съдружното съвместно съжителство. Всички си помагат за обработката на земята, за строежа на къщите си и заедно се борят с тежките зимни месеци. Архитектурният стил на къщите в региона Ширакава се нарича „гашо”, тъй като покривите им имат вид на събрани за молитва ръце, а гашо означава „моля се”. Поддръжката на подобни постройки в наши дни струва скъпо и местните жители са принудени да се издържат от туризъм. Да, тук можете да пренощувате в една от традиционните къщи, задължавайки се да спазвате всички правила на селото и дома.

Най-характерната част от стила „гашо” са покривите на къщите. Системата за поддръжката им започва със съвместното събиране на реколтата от ориз. Сламата се изсушава и след това се използва за колективното строителство на покривите. Премахването на стария покрив на една къща отнема три дни, а поставянето на нов – още един ден.

Важна е ориентацията на покривите, респективно на къщите. Реката на селото тече от север на юг и съответно ветровете следват същата посока. Затова основната площ на покривите гледа на изток и запад. По този начин слънцето изпича сламата и я прави по-здрава, вятърът не духа директно, за да я руши, а навяванията от сняг върху покрива са по-малки. През зимата снежната покривка обикновено е около 2-3 метра и се налага поне веднъж през сезона покривите да бъдат ръчно почиствани от снега.

През лятото напротив, големите горещини са предпоставка за пожари, което е другия голям риск за селото. Общо 59 системи за поливане се грижат покривите да бъдат периодично охлаждани и мокри. Освен това в селото има и закони, които гарантират пожарната безопасност. Например тук са забранени фойерверките, а в летните месеци вечер из селото се движи патрул от местни жители, който напомня на посетителите да бъдат внимателни с паленето на огън.

Избързвам напред и слизам в селото преди останалите. Излезе слънце и златна възможност за хубави снимки!

Оризовите насаждения са строго пазени от селските пазачи!

Независимо от това, че къщите са си издигнати направо сред природата, отново си личи грижливата ръка на стопаните при екстериора около дома.

Някои от къщите са наистина огромни! Следващата си има вид на четириетажна – цял хотел.

Няма как в селото да няма храм. Няма как и храмът да е в различен стил! Името му е Мьодзенджи.

И още огряни от следобедното слънце къщички.

И няколко къщи за гости или както ги наричат в Япония – риокан.

Решавам да се върна отново в етнографския музей на открито, за да направя малко по-хубави снимки. През това време групата влиза във Wada house, характерна гашо-къща, направена на музей.

Благодарение на Камен имам снимки от вътрешността, които показват конструкцията на покрива и как подпокривното пространство се е използвало за отглеждане на копринени буби.

Тръгнах по моста отново и минавайки покрай магазините за сувенири стигам обратно в музея.

Билетите важат за целия ден, така че ме пуснаха свободно да направя втората си обиколка.

Отново се спирам при фамилните къщи с красиви цветя и плевнята с форма на „А”.

Достатъчно! Хуквам обратно през моста, за да се присъединя към групата.

Оказа се, че всички са се пръснали по магазинчетата около централната улица. За мен – добре дошло. Имам още време за снимки.

Плетени изделия в духа на Ширакава:

Свечерява се и е време да се отправяме към автогарата.

Тръгваме си с цяла кошница впечатления и картината на село Огимачи в сърцата. Това е едно от най-красивите кътчета на Япония. Природа, дух, спокойствие и чистота. Времето е спряло!

В 17:20 часа хващаме автобус в посока Такаяма. Пътят не е малко, но както вече споменах – всички с радост се отпускат в удобните седалки, а някои даже успяват да поспят. Взехме си и боклуците с нас, за да ги изхвърлим някъде извън Ширакава-го.

В Такаяма пристигаме по тъмно. Не помня точно в колко, но беше достатъчно рано, за да си намерим нещо отворено за вечеря и достатъчно късно, за да не можем да разглеждаме нищо.

От гарата ни взе автобус на хотела, в който имахме резервация. Хотел не е точно казано, защото тук, подобно на планината Коя, Марто ни беше подготвил изненада – спане в риокан. Припомням, че това е традиционна японска къща за гости, където се спи на земята, ходи се бос, спазват се местните правила и се чувстваш като истински японец.

С вечерята се спасяваме поединично. Аз и Марто хванахме в някаква посока и не след дълго попаднахме на ресторант от веригата Coco’s, в който с голямо блаженство хапнахме по един телешки стек.

Прибирайки се заварваме във фоайето на риокана нашата група, почти припаднала от смях. Докато ни нямало нашите хванали, преоблякли се с японските дрехи, наречени юката и предоставени от риокана. След това слезли на рецепцията и се впуснали в емоционално общуване с персонала, който не обелва и дума английски, но езикът на жестовете работи! Всички, обаче, бързо схващат значението на „Наздраве!”. И така почти до 23 часа!

Междувременно аз и Марто изпробвахме екстрата на риокана – минералната баня или както я наричат на японски „онсен”. Температурата на водата достигна до 42 градуса малко преди да ни помолят да приключваме. Работното им време е от 6:00 до 22:00. Усещането след онсена, обаче, е страхотно. Препоръчвам на всеки, който ходи в Япония да го пробва.

Много богатият на впечатления ден и акумилираната умора с финалното разпускане в минералната баня ни приковаха за леглат

а в непробуден сън. Поне успях да си настроя будилника на 6:00 преди да заспя. Предполагам, че се досещате защо.

Следва продължение...

Следете новините ни в GoogleNews