Жената, неволно започнала Арабската пролет: Сега смъртта е навсякъде. Съжалявам

Точно преди пет години Фаида Хамди конфискува една зеленчукова сергия в Тунис. Нито тя, нито някой друг по света биха могли да си представят последиците, пише британският всекидневник „Телеграф”.

Не е изненадващо, че тя се чувства смазана, когато се чуди дали е отговорна за всичко, което се случи след нейния момент на известност.

Хамди беше общинската инспекторка която преди пет години конфискува сергията за зеленчуци на уличен продавач в един прашен град в централен Тунис. Отчаян, младият мъж се самозапали в знак на протест пред общината. До няколко седмици той умря, а десетки млади арабски мъже последваха примера му, после бунтове свалиха президента на Тунис – и Арабската пролет беше в ход.

Сега, когато светът отбелязва годишнината, Сирия и Ирак са в пламъци, Либия е раздробена, а две злини близнаци шестват из региона - ислямисткият терор и репресиите.

Отговорна за всичко

„Понякога ми се иска никога да не бях правила това”, коментира Хамди пред „Телеграф” в единственото ѝ интервю във връзка с годишнината.

Нейният глас рядко е чуван; близките на младия мъж Мохамед Буазизи станаха известни – без да го желаят – в седмиците след неговата бавна смърт. Но когато протестите започнаха, новият режим арестува Хамди. Към времето, когато я оправдаха по всички обвинения, президентът Зин ал Абедин Бен Али беше паднал, а медийното внимание вече беше насочено към Египет, Либия и Сирия.

„Аз се чувствам отговорна за всичко. Понякога упреквам себе си и си казвам, че всичко е заради мен” – продължава тя. Гласът ѝ трепери, докато говори за травматичните последици в региона. А петте години, които преобразиха Близкия изток, изглежда са променили малко неща в бедните провинциални градове като Сиди Бузеид.

Смъртта на Мохамед Буазизи отпуши някакво дълбоко раздразнение в арабския свят. В страните там корупцията, задушаващата бюрокрация и репресивната политика потискаше населението, а жертвите им имаха малко начини - освен крайни действия - да покажат горчивина и негодувание.

Хаосът настъпва

По-късно беше открито, че самозапалванията са станали типичен акт в Тунис – те са причина за почти 15% от всички случаи с изгаряния, лекувани в болниците в столицата. За шест месеца примерът на Буазизи бе последван от над сто тунизийци, както и редица други мъже от арабския свят.

И все пак малцина наблюдатели биха могли да си представят хаоса, който ще последва. Не биха могли и когато Бен Али се оттегли след седмици протести и се качи на самолет за Садитска Арабия с жена си и с голяма сума от златните резерви на страната.

После, след 18 дни зрелищни протести на площад „Тахрир” в Кайро, си тръгна Хосни Мубарак от Египет. После полк. Муамар Кадафи беше прогонен, след като протестите в Либия се превърнаха в гражданска война, а после и в междунардна война с участие на западни въздушни сили.

^{2001 година. Демонстранти се сблъскват с полицейските сили в Египет из улиците около площад Тахрир в Кайро. Снимка "Телеграф”.}

По времето, когато Кадафи беше наръган и застрелян през октомври 2011-а, Сирия беше в пламъци, а Западът започна да се колебае за своята роля - с резултатите, които се вижда и днес. Либия, Сирия и в голяма степен Ирак остават пропаднали държави. Египет е на ръба.

Един процес, започнал като социално въстание, се превърна в конфликт между ислямизма - отчасти мирен, отчасти насилствен - и светските правителства и политици; превърна се и в конфликт между религиозни секти, след като сунити и шиите тръгнаха едни против други.

Единствен успех

Въпреки отчаянието на г-жа Хамди заради бедността в Тунис, страната ѝ все пак е разглеждана като единствено успяла в прехода. Два пъти за тези пет години там имаше общи избори. Умерената ислямска партия – Енахда, спечели първите, но миналата година тя сама се оттегли в опозиция пред съюз между светските партии, който включва и членове на бившия режим.

До голяма степен това се дължи на споразумението, договорено от Рашед Гануши, лидер на Енахда, който се съгласи да отстъпи властта въпреки изборното надмощие на партията. Пред „Телеграф” той пояснява: „Ние мислехме, че да има правителство с мнозинство е достатъчно. Но разбрахме, че се нуждаем от нещо повече, нуждаем се от консенсус.”

Разликата между Тунис и Египет е очевидна. Енахда приглуши ислямистките си искания, когато страната правеше конституция и документът спечели 94% от гласовете в конституционното събрание.

В Египет Мюсюлманското братство, което спечели президентсвото с 52% срещу 48%, се опита да наложи ислямистка конституция с декрети. То беше свалено с преврат седем месеца по-късно.

Сирия и Либия изглежда не знаят значението на думата консенсус. Дали арабският свят може да издържи дълго, е друг въпрос.

„Брат ми създаде нещо, което алчни хора в региона се опитват да унищожат. Моят брат обичаше живота и би отхвърлил и глупавите политици, и екстремистите, които обичат смъртта... Моят брат умря за достойнство, а не за богатство или идеология", коментира една от сестрите на Буазизи,

***

В края на всички войни може би малцина биха помнили за него или за г-жа Хамди. Двамата започнаха на противоположни страни, но сега са незабележими хора в история, която се разви крайно перверзно.

„Мохамед Буазизи и аз, и двамата сме сме жертви - каза Фаида Памди. - Той загуби живота са, а моят живот вече не е същият. Когато гледам региона и моята страна, съжалявам. Смъртта е навсякъде, а екстремизмът процъфтява и убива.”