Сърцето на Япония в снимки (Част 6)

Киото е считан за културната столица на Япония. По време на Втората световна война, цялата страна е бомбардирана, Киото със своите 1 600 будистки храмове, 400 шинтоистки параклиси, дворци, градини и уникална архитектура остава непокътнат и е един от най-запазените градове в Япония. В района на Киото се намират едни от най-известните храмове, дворци и градини. Със Stas от Offroad-Bularia днес ще разгледаме част от този невероятен град.

Първият ни ден в Киото е свързан с много очаквания. Вероятно всички са чували, че това е старата имперска столица на Япония. Не е единствената, но със сигурност е най-дългогодишната. Целият град е заобиколен от хълмове, а със своите 1600 будистки и 400 шинтоистки храма, дворци и градини, Киото е може би най-запазения и интересен град в Япония. Естествено, няма как да видим всичко и затова ще си изберем най-интересните места.

Без да губим време в спане до късно, ставаме и хващаме в 8:36 автобус от близката спирка до Кинкакуджи, Златния павилион. След като се прибрах в България разбрах, че „кин” означава „злато”.

Пътуването с автобус беше прекъснато от влизането му в нещо като гараж по средата на маршрута. Там шофьорът стана, поклони се на пътниците и се смени със следващия. Явно му е изтекла смяната.

Пристигайки до целта се оказа, че на спирката има магазин за хранителни стоки и веднага го нападнахме. Естествено и най-логично – взех си суши за закуска.

До входа на комплекса вече се бях нахранил.

Марто ни купи билети. Моя си го запазих, защото изглежда много подходящ за разделител за книги.

Тръгнахме след тълпата по една алея през приятна градина.

Насред красивата градина се разпрострира „Огледалното езеро” и сякаш, за да е пълна картината, стъпил във водата, впечатляващо пред нас изникна, с целия си блясък, Златният павилион!

Трябва да кажа няколко думи за него, колкото и да е досадно. Такова забележително творение на естетиката си заслужава вниманието.

Кинкаку (Златният павилион) е будистка зала, в която се съхраняват реликви на Буда. Павилионът е част от храмов комплекс, който преди са наричали Рокуонджи, дзен-будистки храм от школата Шококуджи към сектата Ринзай. Това място, наречено Китаяма-дай, в миналото е било имот към извънградска вила на държавника Сайонджи Кинцуне.

Ашикага Йошимитсу, третият шогун от династията, управлявала през периода Муромачи, харесал много мястото и го откупил от фамилията на собственика му през 1397 г. Построил си собствена къща, която нарекъл Китаяма-ден. Градината и постройките около Златния павилион, се счита, че представляват девствената земя на Буда на този свят. Вилата функционирала като къща за гости, в която даже е идвал император Гокоматсу, баща на дзен-учителя Иккю. През периода Муромачи търговията с Китай е просперирала и вилата е достигнала най-голямата си слава като сърце на станалата по-късно известна култура Китаяма.

След като Йошимитсу умрял, спазвайки завета му, вилата е била превърната в храм от монаха Мусо-Кокуши. Името на храма, Рокуонджи, е взаимствано от името, което Йошимитсу е дал на отвъдния свят – Рокуон-ин-ден.

През 1994 г. храмът Рокуонджи е одобрен като обект на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Връщаме се в настоящето и се включваме в борбата за място сред тълпата от фотографи.

Гледните точки са безброй, но красивото си е красиво, както и да го снимаш!

Островчетата в огледалното езеро имат свой смисъл, останал скрит за нашата група, но чудесно вписващи се в баланса на картината.

Златно фолио покрива втория и третия етаж на Кинкаку, а блестящ феникс се е извисил на върха на дървения покрив. Трите етажа са построени в различни будистки стилове, но като цяло сградата е типична за архитектурата на периода Муромачи.

Тръгваме през градината зад павилиона и се изкачваме леко към невзрачна дървена постройка. Каменни скали, дарени от различни провинциални господари, са разположени из целия парк.

Самостоятелната къща за чайни церемонии е била построена през Едо периода. Кинкаку е особено красив, когато се наблюдава от нея в късния следобед. Тази гледка рефлектира върху името на къщата за чай – Секка-тей („Място на вечерната красота”).

Малко по-нататък стигаме до малък храм, около който се суетят множество хора.

Основният образ в храма Фудо-до е каменна статуя на будисткото божество Фудо-мьо-о. Вярва се, че тази статуя е направена през 9-ти век от Кобо Дайши, който, както знаем вече, е основал Шингонската секта и школа в будизма.

От тук до изхода е мястото за пазаруване на сувенири. Неудържимо се пръснахме по магазинчетата.

След посещението на красота номер едно на Киото, която класирам така вероятно заради пристрастието ми към златото, хващаме отново автобуса към следващото задължително за посещение място, където пристигаме в 11 часа.

Отново ще се обърна към историята, за да разберем къде се намираме и какво ще разглеждаме.

Замъкът Ниджо е бил построен през 1603 г. като резиденция в Киото на Токугава Йеасу, първият шогун на Едо-периода (1603-1867). Неговият внук и трети шогун – Йемитсу, е завършил сградите на дворцовия замък 23 години по-късно и е доразширил комплекса, добавяйки пететажна крепост.

След като шогунатът Токугава пада през 1867 г., замъкът Ниджо е предаден от петнадесетия шогун Йошинобу на императора и е бил използван като императорски дворец за известно време, преди да бъде дарен на града през 1939 г. и отворен като исторически паметник.

Замъкът с прилежащите му структури се разпростира на 275 000 кв.м площ, а застроената площ е 7300 кв. метра. Разделен е на три части: Хонмару – основен защитен кръг, Ниномару – втори защитен кръг и градини, които ги заобикалят. Територията на замъка е заобиколена от защитни стени и външен и вътрешен защитен ров, запълнен с вода.

Посетителите влизат на територията на замъка през голямата източна врата, прекосявайки водния ров.

След това, през вратата Карамон, която е в реконструкция, влизаме в двореца Ниномару. Хващаме се здраво за фотоапаратите и започваме да снимаме.

Дворецът Ниномару е основна забележителност. Служил е като място за живеене и работа по време на престоя на шогуна в Киото.

Замъкът Ниджо е един от най-красивите примери на ранния Едо период и културата Момояма в Япония, използвайки прекрасни орнаменти, картини и дърворезби, характерни за периода, които Йеасу е поръчал. Точно над входа виждаме едно такова забележително творение.

На обща площ от 3300 кв.м има пет основни постройки, свързани с коридори, които са покрити с подове по системата Найтингейл. Конструкцията е направена така, че когато някой ходи, независимо колко леко стъпва, се чува един звук като чуруликане на птички. Това е сигурен признак, че по коридора минава човек и е знак за охраната на шогуна.

И самите скоби, с които е реализирана подовата настилка.

Помещенията в двореца за застлани с татами и са преградени с красиво изрисувани плъзгащи се врати. Обиколката минава през помещения за изчакване и аудиенции, като само най-високопоставените посетители са имали достъп до най-вътрешната зала за гости, където шогунът е стоял на нещо като подиум, а в стените около него са седяли скрити стражи.

Излизаме навън и тръгваме към градината около двореца Ниномару, към която води отделна врата.

Градината на Ниномару e обширен парк с великолепна растителност и оформление. В средата на езерото е разположен „Островът на веченото щастие”, от двете страни на който има два по-малки – Островът на костенурките и Островът на жеравите. Всичко е символизирано до краен предел, както във всяка майсторски създадена японска градина.

Дали са станали хубави снимките?

Последен поглед към двореца Ниномару и градината:

Отправяме се към основния защитен кръг – двореца Хонмару.

Преминаваме по мост над воден ров и през врата в дебелите крепостни стени.

Хонмару е било мястото на втория дворцов комплекс и на пететажна крепост. И двете структури са унищожени от пожар, вследствие на мълния през 1750 г., и не са били построени отново. След падането на шогуната, императорският дворец Кацура е бил преместен тук през 1893 г. и именно него можем да видим в наши дни.

От пететажния замък е останала само основата. В момена тя е превърната в панорамна площадка, от която посетителите могат да разгледат двореца и градините от високо.

Дебелите стени и водния ров на основния защитен кръг:

Разходката в градината предоставя красиви гледки и наслада за окото.

Дърветата започват да се оцветяват с есенните си багри.

Излизаме от района на Хонмару и се отправяме към третата част на комплекса – градините. Минаваме покрай складовете на двореца.

Градината Сейрю-ен е най-новата част от императорския дворец Ниджо. Направена е през 1965 г. като в нея са разположени две чаени къщи и над 1000 внимателно подредени каменни блока. Основното й предназначение е там да бъдат посрещани официални гости на град Киото.

Часът стана 12:45. Почти два часа ни отне разглеждането на замъка Ниджо, който реално не е замък, защото не е възстановен. Видяхме дворците, намиращи се на негово място.

Програмата днес, обаче, включва посещение на класически японски замък. Такива в Япония има останали едва 12. Миналата година вече бях посетил един от тях – замъка в Матсуе. Наблизо до Киото се намира замъкът Химеджи, но е в реставрация и не можем да го видим в пълната му красота. Жалко, защото той е може би най-големия и най-привлекателен от всички запазени. С такива съображения Марто беше включил в програмата разглеждане на замъка в Хиконе.

Отправихме се към гарата на Киото.

Самата гара е огромна. Вътре е пълно със заведения за хранене и магазини.

Точно по това време пред всички заведения за хранене има опашки.

Докато стане време за влака към Химеджи, решаваме всеки самостоятелно да обядва каквото намери за добре. Изборът е голям, а вкусовете различни.

С Мартин си взимаме по един пакет суши, което продължава да не ни омръзва, и се качваме почти на покрива на гарата, където има бамбукова градинка с красива панорамна гледка към града.

Нахранихме се на покрива и слязохме към централния вход на гарата, при кулата на Киото. Тук ни е мястото за среща с останалите от групата.

В 14:29 часа взимаме Шинкансен за 1 спирка до Маибара. Там слизаме и се връщаме една спирка с обикновен влак до Хиконе.

JR Pass е много удобен, защото без замисляне сменяме произволен брой влакове, без да се притесняваме за цената на иначе много скъпия транспорт.

След около 40 минути слизаме на гарата в Хиконе.

Веднага ни посреща статуя на самурай пред самата гара.

Градчето изглежда много спокойно и тихо. По широките улици с голям потенциал за трафик едва се забелязваха автомобили. Тръгваме по централния булевард, в дъното на който би трябвало да се намира замъкът на града.

От гарата до края на булеварда се стига за не повече от 10 минути.

Тук попадаме на екстравагантни арт-търговци от японски и африкански произход.

Ние, обаче, нямаме време за губене и продължаваме към замъка.

След кратко ходене пеша стигаме до крепостна стена и воден ров.

Малко по-нататък пресичаме и втори воден ров.

Озоваваме се при касата на входа.

Преди да влезем, прочитам табелата, на която е дадена кратка история на мястото и замъка. С билетите получаваме и брошури, в които също е описано случилото се преди повече от 400 години.

Историята на замъка Хиконе започва с битката при Секигахара на 15 септември 1600 г. Тази битка по-късно станала известна като „Битката за разделеното царство” и е формирала основите на Шогуната Едо. В нея едни срещу други се изправили войските на Наомаса Ли, един от четиримата съюзници на Токугава, и редица генерали от западната част на страната. Продължила е само един ден и съюзниците на Токугава, победили.

Като награда за успеха в битката, на Наомаса бил даден замъка Саваяма, който преди това принадлежал на един от вражеските генерали. С това Наомаса станал първия господар на областта Хиконе. Той решил да построи нов замък в Хиконе, но починал преждевременно в 1602 г. от огнестрелна рана по време на битката при Секигахара. Синът му, Наотсугу, се срещнал с Йеасу Токугава и след като получил разрешение, през 1604 г. започнал строежа на новия замък на върха на хълма Хиконе.

Новият замък бил разположен на стратегическо възвишение – на брега на езерото Бива и на пътищата към централната и към северната част на страната. След като сразил противниците си, Йеасу Токугава установил контрол над тази така важна стратегическа точка като дал управлението на фамилията Ли.

Интересна е оценката на стойността на именията в Япония. Замъкът Хиконе се оценявал на 350 000 коку – мерна единица, която е равна на количеството ориз, което е необходимо за изхранването на един човек за една година. Самураи с по 1000-2000 коку се считали за богати. Представям си какво е било богатството на фамилията Ли.

400 годишната история на замъка Хиконе не е минала и без сътресения. Едвам е оцелял по времето на Мейджи периода, когато повечето японски феодални замъци са били разрушени. Този конкретно е бил спасен с ходатайството на близки и роднини на императора. Така замъкът Хиконе е един от най-добре запазените в Япония въобще и един от четирите, които не се е налагало да бъдат реконструирани.

До замъка се стига по спираловиден път, който лесно е можело да бъде отбраняван.

Замъкът е красив и е изпълнен в няколко стила японска архитектура. Това го нарежда сред стоте обекта, част от националното богатство на Япония. Сред тях има само 4 замъка.

Самата триетажна крепост е най-високото място в Хиконе. От тук се открива гледка във всички посоки.

Малко преди да вляза в замъка забелязвам, че групата ни тръгва надолу по склона и решавам набързо да погледна вътрешността и да ги догоня. Предредих се на всички опашки за ужас на примерните японци, с обяснението, че си гоня групата.

След това с бърза крачка тръгнах и аз по склона към градините, които си спомних, че трябва да посетим след замъка. При входа попитах за група чужденци, но касиерките се спогледаха и ми наговориха сумати неща на японски, които естествено не разбрах. Показах си билетчето и ме пуснаха вътре.

Градините Генкю-ен са направени през 1677 г. от четвъртия господар на Хиконе като място за посрещане на гости. Те са красиви и през четирите сезона и гледката от Хошо-дай, къщата за посрещане на гости и пиене на чай, никога не омръзва.

За съжаление, слънцето вече залязва и сенките започват да се спускат, за да ми попречат да направя хубави снимки. От градината се вижда замъка. Вие забелязвате ли го?

Ето тук се вижда по-добре:

Хошодай е споменатата къща за гости. Това са няколко свързани постройки на брега на градинското езеро. Желаещите могат да се включат в чаена церемония.

На изхода се оглеждам и изчаквам, но останалите очевидно ги няма. Часът е 16:00. По дългата алея покрай водния ров на замъка не виждам никого и решавам, че ще тръгна към гарата – все ще ги настигна!

Вървейки започва да ме гложди едно съмнение, че по някакъв начин са останали зад мен. Въпреки това, стигам до гарата на Хиконе и след като и там не

ги намирам, вече съм сигурен, че някакси съм успял да ги изпреваря, без да забележа.

Върнах се до касата, която вече беше затворена. Отидох пак до изхода на градината Генкю-ен и помолих японеца там да ме пусне да проверя дали останалите не са вътре. Открих ги!

Изчаквам ги да излязат.

Цял час се мотах да ги търся, а се оказа, че сме се разминали още при замъка. Когато ги видях, че тръгват надолу по склона и влязох набързо да погледна вътрешността на крепостта, те са се върнали и са изчакали след мен опашката, която аз предредих. Така аз съм хукнал да ги гоня докато те са били в замъка.

Свечерява се и тръгваме вече заедно към гарата, откъдето взимаме влак до Маибара и от там Шинкансен за една спирка до Киото.

Залезът оцветява небето в червеникави тонове. Защо ли съм на гарата в такъв момент!

Пристигаме в Киото и излизаме през централния вход на гарата. Кулата на Киото ни посреща красиво осветена.

Целия ден разглеждаме забележителности – Кинкакуджи, Ниджо, Хиконе... Остана ни само вечерта и за да няма празно, Марто ни предлага да направим вечерна разходка с вечеря в квартала на гейшите – Гийон.

В Япония повечето магазини работят до 20:00 или максимум до 21:00 часа. Все още не всичко е затворено и градът е осветен с вечерния си блясък.

На последната снимка в дъното е популярният градски мол Такашимая – магазин от висок клас със съответните цени. Целият блясък, обаче, изчезва с приключването на работното време.

Започваме да се оглеждаме за някое автентично място за вечеря. Повечето заведения са малки по мащаб и са разделени на сепарета. Ние търсехме 10 места, но това се оказа мисия невъзможна.

По препоръка на Марто тръгваме по успоредна на реката малка уличка, цялата с ресторантчета.

Нищо не разбирам от надписите по витрините.

Накрая, по картинките и цифрите под тях, си избрахме едно ресторантче и влизаме:

Освен нас вътре има четирима клиенти-японци и с това капацитетът е запълнен!

Познайте какво гледаме в захлас!

Какво може да гледаме в ресторант! Опитваме се да се досетим какво пише в ценоразписа над бара, но изражението на лицата говори достатъчно. Нищо не се разбира!

Криво-ляво се разбираме с единия сервитьор за някакви неща по картинките в менюто и си поръчваме.

Междувременно японците си тръгнаха. Вероятно им нарушихме спокойствието.

Местата веднага се подготвят за следващ клиент.

Салатата на Нели и мойто ястие. И двете изглеждат апетитно. За моето гарантирам, че наистина е много вкусно, но малко като количество. В Япония трудно можеш да надебелееш от храна. Никъде не сервират големи порции, а и почти всичко е здравословно. Даже шишчетата на Марто бяха миниатюрни.

Аз се нахраних и докато другите запалиха по цигара вътре в малкото помещение, излязох да се разходя наоколо.

Типичните за Япония хартиени фенери можете да срещнете навсякъде.

Минах покрай кварталната поща на Гийон.

А след това вниманието ми привлече силно осветена постройка – зала за пачинко.

Игралните зали са много на почит в Япония. Вечер хора на всякаква възраст се нареждат на игралните автомати и харчат спечелените пари. Аз го приемам за болестно състояние.

С това приключи този ден. Взехме последния автобус на градския транспорт към хотела и в 23:30 се прибрахме, след като бяхме обикаляли общо 15 часа.

Следва продължение...