Златни каски, тулумби и тъмносини униформи

Голяма атракция за столичани било преминаването на Пожарната команда. Колите били окомплектовани с по две конски сили, които дърпали тежката, изпомпваща техника и буретата с вода. Всяка пожарна кола била снабдена с малка бронзова камбана и най-близко седящият пожарникар дърпал въженцето на клепалото да звъни тревожно, привличайки вниманието на всички минувачи и всякакви преминаващи средства на колела, за да се избегнат и най-малките произшествия. Така се е родил изразът „да звъниш на пожар“.

Всъщност тогавашните критерии при наемането на доброволци за пожарната команда, са изисквали кандидатът огнеборец, освен да може бързо да се облича и да борави сръчно с помпата и маркуча от оборудването, да има умения да бие настървено камбаната.

Преминаващият уличен спектакъл на колела бил доста комична гледка: доброволците нахлузвали в движение тежките си брезентови палта и едва нацелвали дупките, за да си стегнат коланите. Харчели доста усилия, докато успеят да закачат там специалните брадвички и малките кирки. В това време колата ужасно се друсала по неравния път, а позлатените им каски се търкаляли по пода. Някои каски дори изпадали на паважа и после били подхвърляни от по-пъргавите минувачи обратно към преминаващата пожарна талига. Общо взето мила, комична картинка. Апропо, към подобни събития българинът винаги е бил пословично скептичен. Дори и в критични моменти е имало зяпачи и зевзеци по пътя и освен че мудно правели път да освободят пространство на храбрите пожарникари им се подигравали с възгласи:

„Е какво сега, късно се сетихте… ми то вече изгоря!“ или „Отново се забавихте… то вече май никак няма смисъл да бързате, господа тулумбаджии!“

Какво и къде е запалено, дали изобщо е изгоряло, естествено никой на улицата със сигурност не знаел. Но пък освиркването и досега е типично за нашия балкански манталитет.

По време на османското управление на Сердика (София), няколко мощни пожара са унищожили напълно всички паянтови къщи в тесните улички. В преписка от 1844 година, летописец съобщава, че градският часовник, монтиран в кулата „Сахат куле“, е изгорял напълно по време на големия пожар. Това означава, че езиците на огъня са били опустошаващо високи, защото кулата е била една от най-недостижимите високи точки на града ни, наред с няколкото стърчащи минарета. Става въпрос за часовниковата кула, нарисувана след 1889 от Йозеф Обербауер, Написаното гласи:

"Да ся знае кога изгоре софийскио сахато с асталаната (болницата) заедно, на майя, 13-тия ден, 1844 година….“

Тази кула дори е кръстник на името на квартала: „Саат куле махала“. Била е на височината на хълма, а главна причина за честата смяна на собствеността и препродажбата на околните имоти е бил безумният страх от пожари. Тази напаст, реално, е била най-голямото бедствие по онова време, ако я сравняваме примерно с банкрута.
Като предпазна мярка срещу евентуални пожари в града веднага е била сформирана първата „Тулумбайджийска тайфа“ (пожарна команда). Този екип, както бихме казали с днешни думи, е събран по указ на султан Махмуд ІІ, който лично изпраща първия специално скроен огромен кожен мех за вода (откъдето идва името - „тулумба“) и прикачена към него помпа.

Тулумба, използвана от пожарните команди

По-късно султанът дори осигурил всички резервни комплекти, чаркове и допълнителни принадлежности за гасене. Макар днес тази механика от тулумби с коне да ни изглежда твърде примитивно, по това време все пак е била последния писък на техническото оборудване за бързи реакции.

Да се пренесем малко след Освобождението. През 1878 г. в София, се създава малко по-съвременна пожарна команда от полицмейстера, капитан Скугуревски, един от офицерите на окупационната руска армия, пожелали да останат в пределите на Княжество България, за да обучат войската ни. Капитанът съставил дългосрочен план за пожарното дело, требванията му са били внесени и съответно счетени за достатъчно сериозни по време на сесиите на Общинският съвет. Били отделени пари за противопожарно дело и за целта са били изписани една тулумба, брадви, и прочее снаряжение, назначени били и дежурни сакаджии (водоносци), които трябвало да имат винаги подготвени мехове, пълни с вода. Имало е и един случай, в който сакаджия криел от жена си закупено вино в един от меховете и взел, та го объркал при поредния пожар, но тъкмо сега няма да се отклоняваме по тази весела случка, а ще я опишем някой друг път.

Ако се движим по историческата пътека, ще видим Коледата на 1880 г., когато пламва историческият пожар в Главния щаб на Източнорумелийската милиция. В пламъците загинали няколко караулни, начело с прословутия часовой на Паричния ковчег (прототипът на Държавния резерв) Гюро Михайлов, станал пословичен за това как не се напуска пост, дори ако си заплашен от сигурна смърт. Този жесток инцидент подтикнал обществеността да се замисли за доста по-сериозни мерки за организиране на градската пожарна служба.

За съжаление, на Балканите започнали няколко войни и да се мисли за развитие на пожарните команди е било абсурдно, липсвал е дори елементарен бюджет. Но не само това: в един момент в градовете не останал нито един пожарникар, защото всички били мобилизирани и изпратени по фронтовете. Дори и останалите доброволци сакаджии, за които стана въпрос по-горе, не смогвали с гасенето, защото пожарните команди останали без конете си, реквизирани за военните цели.

Организирането и подготовката за гасене на пожари като че ли са били временно забравени. Но през 1923 г., в Народния театър в София, по време на представление се случил страшен пожар. Липсата на организация, многото паника, и ужасният хаос сред скачащи от прозорците зрители, предизвикал бурна обществена реакция срещу столичната управа.

Нека се опитаме да надникнем в мястото на катастрофата отвътре:

По време на петото действие на “Многострадалната Геновева”, неволно течение разлюляло пламъка на газеничения фенер до едно от пердетата, което пламнало за секунди. За миг езиците на буйните пламъци се изкатерили до горните части на декора. Падащи отломки от кулисите падали на сцената и реквизитът отдолу също се запалил. Все пак е било предвидено при такива инциденти да има предпазни мерки - веднага от техниците е било задвижено спускането на тежка, желязна завеса с цел да се изолира салонът от сцената. На метър от пода, по неизвестни причини, механизмът спрял да се движи…. и завесата блокирала. Пламъците почти нахълтали в салона, а и езиците им "облизвали" предните редове. Това било неочаквано за публиката, която панически хукнала да търси изходите. Никой обаче не подозирал, че те са заключени. А били под ключ, поради заповедите към охраняващите театъра стражари да не пускат никого, ако има инцидент. Логично, но фатално последствие след неуспешният бомбен атентат, няколко дни преди това, срещу тогавашния министър-председател Александър Стамболийски, докато седял в ложата си.

Интересен факт е, че присъстващите части на реда се разбягали като изплашени пилци, вместо да помогнат на тълпата. По същото време угаснал токът, а изплашените зрители се надпреварвали да се спасят с истерични крясъци, лутайки се по неосветените коридори в горящата сграда.

Изведнъж се чул глас, който призовавал всички да се успокоят. Това бил Юрий Захарчук, белоемигрант, който успял да привлече вниманието, а хората започнали да слушат указанията му. Опитът на Захарчук в подобни ситуации е бил придобит в предишната му родина. Той започнал да насочва хората към прозорците и моментално бил въведен някакъв импровизиран ред за евакуация в тъмнината. Юрий излязъл за малко отвън и изкомандвал насъбралите се зяпачи да донесат одеялата и дюшеците си, за да могат веднага да се разпънат или подложат за скачащите хора от по-горните прозорци.

Ето още няколко думи за трагедията, публикувани от в. ”Пряпорец”, с които се описва как и присъстващият на представлението Цар Борис III помагал да се гаси бедствието в Народния театър:

„В половин час всичко е в пламъци. Артисти и граждани усилено работят за спасяването на каквото може. Полицията и войската, нека подчертаем, бягаше от пламъците и прояви слаба деятелност. Затова толкова по-голямо учудване и възторг буди самоотвержеността и храбростта на артисти, граждани и ученици. Царят сам се промъкваше сред пламъците и даваше нареждане за спасяването.”

Вестникът отбелязва, че пожарната команда на общината пристигнала с почти фатално, половинчасово закъснение. При това, само с едната си помпа, която била почти празна. Дали е било така няма доказателства, но именно след трагедията, градските управници най-сетне се убедили, че повече не може да пестят от оборудване за борците от противопожарната безопасност. Били взети светкавични мерки, намерил се дори нескромен бюджет за тези цели. Били поръчани няколко специализирани автомобила от чужбина.

Дни след драмата в театъра е бил издирен и героят Ю. Захарчук, благодарение на чиито светкавични действия в апокалиптичния пожар е имало само 2 жертви, а останалите се отървали с леки изгаряния.

След разговор на столичния кмет със Захарчук се оказало, че емигрантът има сериозен опит в подобни кризи, затова веднага бил назначен за главен пожарен командир. Според историци това е било доста висока длъжност по онова време. Явно господин кметът е бил далновиден в преценките си.

Като скромен изследовател също мисля, че Захарчук е бил доста удачен избор през следващите 20 години до самата му кончина. За него трябва да се отделят много редове и тържествено обещавам, че ще напиша подробно за съдбата и дейността му у нас, за всичките му международни състезания, получените отличия и награди, както и за всичките организаторски и джентълменски качества, които днес заслужават подражание.

Първата сграда на Народния театър, която е била построена по проект на виенските архитекти Херман Хелмер и Фердинанд Фелнер и официално открита на 3 януари 1907 г., е струвала десетки милиони левове в злато, но тогава е била почти напълно унищожена.

Унищожената от пожара сграда на Народния театър

Отварям скоба, за да спомена, че освен след този пожар от 1923 г., сградата на театъра е променяна още два пъти. Единият път принудително: след бомбардировките през 1944 г. както се виждат последствията на едната снимка, когато театърът е бил силно засегнат и почти разрушен. Вторият е през 70-те години на ХХ век, когато сградата е претърпяла глобална реконструкция, дело на арх. И. Томов, който според мен в най-голяма степен е доближил проекта си до първоначалния вид на сградата и към идеите за визия на архитектите Хелмер и Фелнер. И както казва Уилям Шекспир:

"Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, в който трябва да влезе и излезе."

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.